Днес, 9 октомври, се навършват 124 години от рождението на Иво Андрич. Роден в семейството на хърватски католици близо до Травник, Андрич с романа си „Мостът на Дрина” е първият Нобелов лауреат за литература на Балканите. Награден е през 1961 г., като е предпочетен пред Толкин, Лоурънс Дюрел, Греъм Грийн и Робърт Фрост. „Писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното”, казва Андрич при получаването на престижния приз. Цялата сума от Нобеловата награда Андрич дарява на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Умира през 1975 г.
Ето някои негови мисли от книгите му:
Това, което не наранява, не е живот. Това, което не отминава, не е щастие.
Не се страхувам от хората, а от нечовешкото в тях.
Земите на велики открития са и земи на велика несправедливост.
У нас убиват хората с пословици по най-бързия и несправедлив начин.
Има три неща, които не могат да се скрият – казват турците, – любовта, кашлицата и сиромашията.
И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.
Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.
Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!
Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.
Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.
Не е глупак този, който не знае да чете, а този, който мисли, че всичко прочетено е истина.
Нивото и значението на една или друга страна не се измерва с това, как се чувства в нея консулът на чуждата държава.
И да ни пази Господ от слава, знатни гости и велики събития!
В децата се обновява и очиства човешката река.
Революциите започват във величие и морална чистота, а раждат чудовища.
Не е страшно, че остаряваме, отслабваме и умираме, а че ни догонват и ни сменят нови хора, млади и съвсем различни от нас. Всъщност, това е смъртта. Към гроба не те дърпат, а те побутват отзад.
Най-трагичната и жалката от слабостите, присъщи на човешкия род, несъмнено е пълната му неспособност да предвижда, толкова рязко противоречяща на всичките му други дарования, способности и познания.
Всеки път, когато у властта възникне потребност да обещае чрез възвание на поданиците си мир и благоденствие, човек трябва да е нащрек и да се подготви за обратното.