Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 2 октомври, се навършват 100 години от смъртта на големия български поет Димчо Дебелянов.
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина – в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.
В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица.
4 години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга.
Предлагаме Ви няколко стиха от един от най-нежните поети в литературната ни история:
На таз, кoято в нощи мълчаливи
кат призрак свят дохожда в моя кът
и нов живот ми в жилите разлива
и с райска сладост пълни ми духът!
На таз, коя вирее ми в сърцето
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!
На таз, коя зарита в скръб безкрайна,
кога в борбата падна аз сломен,
на моят гроб ще дойде в нощ потайна
сълзици да пролее зарад мен!…
***
В градината аз чух риданья и проклятья,
в градината видях крилата на смъртта –
на горест безотрадна в студените обятья
там плачеше брезата за своите листа.
В гърдите си аз чух проклятья и риданья,
в гърдите си сетих безкрайна пустота –
сред гробища пустиня, от бледний лъч огряна,
там плачеше душата над сетната мечта.
***
Смърт
Под нежний лъх на вечер ароматна,
пребулени със мек янтарен прах,
заглъхват в мир простори необятни,
че светъл ангел ръси сън над тях.
Последний стон на морний ден издъхва
на здрача във безшумните вълни…
Невидимо крило над мен полъхва
и сладък глас зове ме в далнини.
Безчет звезди се стичат в небесата,
на светъл пир призвани от нощта,
и в кротко упоение душата
заспива в златний скут на вечността.
