Ще спечели ли наградата, или няма да я спечели?
Сега е времето от годината, когато японските медии, като www.japantime.co.jp се впускат отново в яростни спекулации дали Харуки Мураками ще спечели Нобелова награда за литература. Ако това най-сетне стане той ще се превърне в първия японски лауреат за литература след Кендзабуро Ое през 1994 г.
Определено медийният интерес спрямо спечелването на Нобелова награда от един от любимците на Япония не е новост. Победителят обикновено се обявява през октомври.
В Япония спечелването на голямата награда за литература е епична битка, която включва много от литературните представители на нацията. Нобеловата награда има специално значение за страната: тя се разглежда като символ на възстановяване последиците от поражението на страната във Втората световна война.
Япония има една спечелена Нобелова награда, присъдена на физика Хидеки Юкава през 1949 г., но до началото на 60-те години на ХХ в., не е присъждана друга награда. Страната отново получава приз на световната сцена, когато Токио бе избран за домакин на олимпийските игри през 1964 г. След това вниманието към Япония се запазва, тъй като страната поддържа грандиозен икономически прираст през 80-те години на ХХ в. За писателите в страната спечелването на Нобелова награда за литература ще сложи печата върху зашеметяващото преоткриване на самата нация.
Никой друг писател не желае тази награда повече от Мишима Юкио (1925-1970), който в началото на 60-те е решен да грабне това престижно отличие, в ранните си 30 години. Английските преводи на романите му, включително „Шумът на вълните“ и „Изповед на маската“, са доказателство, че Юкио се превръща в първия японски автор, който си спечелва световна слава в Запада преживе. Той също така е подстрекаван от своя добър приятел – преводачаът критик Доналд Кийн, който живо лобира за това Мишима да получи големи престижни отличия, като наградата за литература „Форментор“.
Той обаче не успява.
Името Юкио се появило в списъците за достойните писатели за Нобелова награда във вестниците на Запада. Мишима поема сам инициативата и посещава Стокхолм и съдиите за Нобеловата награда, като прави разузнавателна мисия. Той също така обръща много внимание на заслугите си на шведския посланик в Япония Карл Фредрик Алмиквист.
Дори когато Япония печели отново наградата в категория физика през 1965 г. (присъдена на Шиничиро Томонага), безумният медиен интерес към Юкио остава непроменен. Изморен от него, той бяга от Япония и отива на места като Тайланд, за да се скрие от медийните искания за коментари. Но това не спира вестниците. „Mainichi Shimbun“ изпращат един от репортерите си, който отговаря за Виетнамската война, да проследи писаеля, в случай, че спечели наградата, който в крайна сметка е намерен в стая на хотел в Банкок.
Нобеловият комитет има 50-годишна забрана за оповестяване на своите дела. Но вече е ясно, че, освен Мишима, през 1964 г. е имало трима други японски писатели, разглеждани за наградата. Най-изненадващо е откритието колко близо е бил Джуничиро Танизаки до спечелването на наградата тази година. Той е в списъка на финалистите, състоящ се от две имена. За съжаление, Танизаки умира през следващата година.
Към края на 60-те, шансовете на Юкио постепенно залязват, тъй като името му все повече се политизира. Като привърженик на Консервативната партия, която сформира своя собствена частна армия, Мишима е неправилно сметнат за комунист от съдиите на Нобеловия комитет. В разгара на Студената война е счетено за по-политически коректно да се присъди наградата на по-безвреден кандидат – ментора на Юкио Ясунари Кавабата.
Когато през 1968 г. е обявено, че Кавабата печели наградата, Мишима може да е изкърцал със зъби, но написва блестяща статия на възхвала. Тогава посещава дома на Кавабата, за да го поздрави лично. С ненадмината лъжовност, Кавабата твърдо заявява, че не е искал да спечели наградата.
Тогава не било известно, че всъщност Кавабата принуждава Юкио да напише писмо до съдиите на комитета, с което препоръчва по-възрастния писател за наградата в замяна на подкрепата на Кавабата към Мишима в съдебен спор в началото на 60-те. Положението се оказва по-сложно, защото Мишима има частично участие в написването на една от творбите на Кавабата „Къщата на спящите красавици“.
Малко повече от 2 години след това, Юкио се самоубива, а Кавабата следва примера му още 2 години по-късно.
Когато някой се опитва да успокои Мишима през 1968 г., че следващия път ще спечели наградата, той правилно предсказва, че следващият японски писател, който ще я спечели, ще е неговият съперник Кендзабуро Ое.
Победата на Ое през 1994 г. беше далеч от очевидна. Много хора от западните страни вярвали, че християнският автор Шусаку Ендо, благодарение на своя класически роман „Тишина“, е по-силен кандидат от малко известния Ое. Други пък смятали, че наградата ще отиде при абсурдисткия автор на фентъзи Кобо Абе. Но Абе умира през 1993 г., а Ендо – три години по-късно; и двамата без Нобелово отличие.
И така до 2016 г. с двама японски победители през тези 114 години откакто наградата е присъдена за пръв път. И вечният кандидат и фаворит Харуки Мураками.
Въпреки това авторът на „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа“ с безпрецедентната международна популярност на романи си разпръсква голяма част от важността на Нобеловата награда за Япония. Феновете на Мураками от западните страни се трупат на тълпи пред книжарниците, за да се докопат до последното му заглавие, на автора и държавата, която представя, едва ли им е необходимо Нобелово отличие, за да го забележат интернационалните му читатели.
Всъщност дейността на Мураками за популяризирането на други японски автори като Нацуме Сосеки и Рюносуке Акутагава, безпорно донася много повече международно признание на японската литература, отколкото Нобеловата награда изобщо е донесла.
Но очакването все пак остава – тази ли ще е годината?