Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто – чилийски поет, писател, публицист, дипломат (консул и генерален консул), политик, сенатор, кандидат-президент – е сред великите автори в световната поезия на 20 век. Известен с псевдонима си Пабло Неруда, в чест на чешкия поет Ян Нèруда, той е Нобелов лауреат за литература през 1971 година. Роден е на 2 юли 1904 г., а завършва земния си път на днешния 23 септември 1973 г.
„Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ (Veinte poemas de amor y una canción desesperada) от 1924 г. е първото произведение на Неруда с международен отзвук и едно от първите по популярност в испаноезичната литература за всички времена. Автобиографията му (1973) е озаглавена „Изповядвам, че живях“ (Confieso que he vivido). Удостоен е с Международната награда за мир (1950) на Световния съвет за мир.
На български поезията му е претворена блестящо от Александър Муратов и Атанас Далчев.
***
1
Сега на колене от твоята утроба
едно дете печално като мен ни гледа.В живота, запламтял във неговите вени,
ще се стреми животът ни да се закотви.Със тез ръчици, дъщери на твоите ръце,
ще се стремят ръцете мои да отбият.И през очите му, разкрити на земята,
един ден в твоите очи сълзи ще видя.2
Не искам аз това дете, любима.За да не ни закотвя нищо,
нека нищо не ни свързва.Ни думата, ухаеща на твоите устни,
ни туй, което думите не изразиха.Ни празника на любовта, неотпразнуван,
ни до прозореца дълбоките ти вопли.3
(Обичам обичта на смелите моряци:
целуват и си заминават те.Едничко обещание оставят
и не дохождат втори път.Една жена на всеки пристан чака,
целуват и си заминават те.И в някоя безлунна нощ в леглото на морето
си лягат със смъртта.)4
Обичам обичта, която се поделя
на хляб, целувки и легло.Любов, която може да е вечна
и може да е само миг.Любов, която иска да е волна,
със нова воля за любов.Боготворена и когато тя се приближава.
Боготворена и когато си отива тя.5
Не се омайват вече моите очи в очите твои,
не се успокоява вече с тебе мойта скръб.
Но накъдето и да ида аз, ще нося твоя поглед
и накъдето тръгнеш ти, ще носиш мойта скръб.Бях твой, бе моя. После? Заедно завихме
по пътя, откъдето мина любовта.Бях твой, бе моя. Ти ще си на този, който те обича
и ще бере в градината посятото от мен.Отивам си. Печален съм; но винаги съм бил печален.
От твоите прегръдки ида. Накъде — не знам.… От твоето сърце едно дете ми казва сбогом.
И нему сбогом казвам аз.
СОНЕТИ
VIII
Ако очите ти със лунен цвят не бяха,
със цвят на ден – на глина, работа и пламък
и ако въздухът не беше твой покорен пленник,
а ти – янтарен наниз от прозрачни дни и нощии ако ти самата миг от жълта светлина не беше,
миг, в който по бръшляна бавно се издига есента,
ако не беше хляб, изпичан от луната
в пещта на небосвода, със брашно посипан,не бих могъл така да те обичам!
Прегръщам в тебе всичко съществуващо край мене:
скалите, времето, дървото на дъждаи всичко дишащо край мене, за да дишам.
Аз мога всичко узная без да те напускам:
защото всичко сътворено на земята в теб живееXLV
Не тръгвай надалече ни за ден,
защото този ден ще е безкраен
и аз ще чакам дълго, както чакат
на гарата задрямал нейде влак.Не тръгвай надалече ни за час,
защото всичкият блуждаещ дим и всички
безсъници в света ще се сплотят,
за да убият моето сърце.Да бъде сянката ти цяла върху пясъка,
да не отлитат твоите ресници;
не ме оставяй ни за миг, любима,защото в този миг ще си така далече,
че цялата земя ще прекося с въпроса:
дали да чакам или да умра веднага.LVI
Не те обичам аз, защото те обичам много,
от толкоз много обич обичта ми секва сякаш
и те очаквам аз, когато никак те не чакам,
и преминава моето сърце от студ във огън.Обичам те, защото тебе аз обичам само,
и те боготворя, макар и да те ненавиждам;
като слепец да те обичам аз, без да те виждам,
това на мойта обич е мерилото голямо.И може би на зимата сиянието бяло
със своите лъчи сърцето ми пронизва цяло
и ми открадва ключовете златни на покоя.Във тая повест горестна умирам аз едничък
и ще умра от обич сам, защото те обичам,
защото те обичам с кръв и огън, обич моя.