Лира Литературно-рекламна Агенция
Писането, както и четенето са индивидуални и самотни занимания. В. „Гардиън“ продължава да запознава най-любопитните и запалени читатели с подробности около творческия процес на любимите им автори.
Поредният изповядал се е Марк Хадън. Ето какво казва за писането си авторът на „Странна случка с куче през нощта“, „Петното“ и „Червената къща“:
„Има дни, в които не мога да пиша. Има цели седмици, в които не мога да пиша. Това нямаше да е такъв проблем, ако можех предварително да определя кои ще са тези дни и седмици. Щях да намаля щетите и да поема на маратон по Темза, или пък да хвана влака за обиколка по галериите. А можеше да си взема комплект Сканди крайм за решаване. Но за съжаление разбирам, че един ден е такъв, когато по обяд осъзнавам, че съм се взирал с часове в празния екран, или съм драскал някаква тежка, неубедителна проза, която трябва да изтрия след това.
Мисля, че проблемът е в това, че не съм ужасно добър писател. Но съм много хладнокръвен и прецизен редактор (който, по стечение на обстоятелствата, е женен за дори по-добър редактор). Освен това съм безцеремонен, когато трябва да изтрия някакъв слаб текст. Всъщност трия поне три четвърти от това, което пиша. Прецеждам и прецеждам, и някъде между версии 15 и 25 нещо се случва. Стигам до там, че, когато четеш собствените си думи, вече имаш чувството, че някой друг ги е писал.
Постоянно сядам да работя със съзнанието, че голяма част от това, което напиша ще свърши в кошчето. Да пишеш с това съзнание изисква повече увереност от всичко. Освен това не е много ефективно. Ще ми се да беше по-лесно и по-продуктивно.
Но можеше и да е по-зле. Можеше да имам истинска работа. Някога, преди години, имах такава. Взимах поръчки по телефона за Риджуей Сайкълс в Ийлинг, Западен Лондон. Успях цели седем седмици да ходя в един офис всяка сутрин и да ми казват какво да правя. Докато един ден не им се обадих и не им казах, че съм си счупил крака и повече няма да отида.
Имах няколко повратни момента в кариерата си на писател. Един от тях беше, когато осъзнах, че никой не може да ме наеме и по-добре да си намеря работа, в която само аз да си казвам какво да правя.
Понякога, когато не се чувствам много уверен, прекарвам сутрините, работейки в някое локално кафене. Тълпата ме кара да се чувствам като част от света на заетите хора. В такива моменти препрочитам написаното в предишните дни, полирам, изразявам отново себе си.
Писането е като правене на операция, или като пилотиране – трябва да работят всичките ти цилиндри. Иначе ще се наложи да правиш нещо друго. Затова, когато усетя, че не става, се прибирам у дома, пускам пералнята, рисувам или просто правя крос по Темза.
Не мисля, че бих могъл да пиша, ако не чувах заглушено в главата си онзи глас, който ми казва пак и пак: „Това не е достатъчно добро…Пиши повече, пиши по-добре…Времето лети.“ В редките дни, в които съм написал 1000 думи, се озовавам в някаква страна на блажено задоволство, каквото не постигам по никакъв друг начин. Затварям си очите, поемам дълбоко въздух и се опитвам да чуя какво минава през главата ми…А там няма нищо.“
