„Трябва да знаеш, че когато бях малка, със семейството ми отидохме на море. Сестра ми намери най-високите скали и скочи от тях във водата. Когато отново изплува на повърхността, аз стоях горе, а тя ми извика: „Скачай Брит-Мари! Просто скочи!“ Разбери, че когато човек стои на най-високата скала и гледа към морето, за миг наистина е готов да скочи. И тогава просто го прави, осмелява се. Но ако изчака твърде дълго, това така и не става.“
Не вярвам, че ще прочетете „Брит-Мари беше тук“, ако ви представя главната героиня така: тя е 63-годишна домакиня, която никога не е работила извън дома си, в който се е грижила всяка минута за своя съпруг; тя има компулсивно-обсесийно разстройство на тема чистота; тя е толкова социално невежа в общуването, че шокира събеседниците си; тя може да почисти всяко петно с бикарбонат, но почти всички други житейски ситуации са за нея непосилни.
Ако обаче ви кажа, че „Брит-Мари беше тук“ е написана от автора на „Човек на име Уве“, сигурна съм, че ще захванете да четете книгата веднага. Защото и Уве не е най-ведрият човек, с когото бихте искали да си другарувате, но само докато го опознаете. После вече щяхте да мечтаете да сте негов съсед.
Фредрик Бакман е смел автор – той си избира мърморката на блока или мизантропа на квартала, снабдява всичките им околни с големи проблеми и още по-голяма доброта, заплита ги в паяжината на трудно всекидневие, стои отстрани и с усмивка в репликите наблюдава как антипатичният малък, свит човечец се превръща в спасител с огромно сърце, каквото той всъщност винаги е имал, но не е имало кой да му го (по)каже.