Лира Литературно-рекламна Агенция
Георги Томов е роден на 22 февруари 1961 г. в София. Преподавател е в Техническия университет, специалност „Ергономия и екология“. Дебютната му книга – сборникът разкази „Не беше тук и си отиде“ предизвика фурор сред любителите на доброто четиво. Същото се случи и с романа му „Докато дишам“, написан в съавторство с Дейна Бренченс. Томов не свали летвата и с новия си сборник с разкази – „Всичките дни“. Елена Бойчинова разпита писателя-преподавател за книгите, писането и още нещо. Ето какво каза Томов:
Разкази – роман – разкази…Следващата книга роман ли ще е?
Да, роман. Не исках да се сравняват директно две последователни творби. Но не мисля, че ще е все така.
Казват, че писането е самотно начинание. Но в „Докато дишам“ работихте с друг автор. Във „Всичките дни“ вече работите не с един, а с 13 редактори. Хареса Ви социализирането на процеса, или търсите полифоничност? Или?
И двете допускания са верни, но не само. Да – харесвам социализирането, това позволява по-широк кръг мнения още преди излизането на творбата. При това не само „читателски“, ами и специализирани мнения. Така например героите на „Докато дишам“ – всички до един – са водени на психолог. Този процес на „бъркане в душите“ толкова ми хареса, че в новия ми роман главната героиня е психоаналитик и най-вероятно отново ще е написан в съавторство. Вижте, склонен съм да „жертвам“ 50% от собственото си его в името на това романите „ми“ да станат по-добри. При разказите е различно – те са хабитатът на моето Аз.
Вие ли научихте нещо от редакторите, или те от Вас?
Аз научих различни неща, главно за хората които бях избрал за редактори. В книгата съм оставил една неизползвана бележка на Ескарина, веднага след разказа „Сакура“ – страхотия! – идеален пример за това с какви хора съм работил! Нарочно е подбрано това парче от комуникацията с редакторите, първо – показва уникален интелект; второ – това е най-младият член на заверата – Ескарина няма трийсет години.
А относно въпроса, дали те са научили нещо от мен – тук ще се изкуша да покажа какво ми написа Весето Седларска след като гледала мое интервю по телевизията: „Трябваше да им кажеш, че никой нормален човек не може да издържи на твоите безкрайни доизкусурявания и затова този къртовски труд трябваше да се разпредели. А също, че основната задача на редакторите беше да ти изкрещят три пъти „Стига вече пипал, перфектно е!“.
Защо избрахте точно тези хора за редактори?
Сформирахме редакторски щаб в състав: Веселина Седларска, Силвия Недкова и Ескарина и с тях консултирах както всеки от потенциалните редактори, така и текстовете преди и след редакцията. Работилите по 13-те разказа във „Всичките дни“ са коренно различни като хора, с различни професии, занимания, интереси и опит в редактирането. Подбрани са по разказите, с идеята всяко „парче от мозайката“ да получи точно своя редактор, този който не само ще работи с удоволствие, но може да допринесе съществено за качеството на творбата. Ако трябва да съм точен, не „парче от мозайката“, а елемент от пъзела, тъй като разказите са разнолики по фабула, емоции, послание. Като цяло всеки един от тях беше малко или повече завършен (аз самият, както вече се разбра, се редактирам стотици пъти), та да не се налага да се коментират елементарни неща. Например Райчо Ангелов ме накара да добавя музика в „неговия“ разказ, а Захари Карабашлиев ме посъветва възловата сцена от финалния разказ да бъде видяна през очите на неволен свидетел.
Разказите не само във „Всичките дни“, но и тези в „Не беше тук и си отиде“ са много разнообразни – и по отношение на темите, и като герои, и като време, дори. До колко е трудно в писането да балансирате в толкова много герои, истории и времена?
Не е трудно, стига повечето от нещата за които пишеш да са в спомените и сърцето ти. Ние с брат ми (Петър Делчев) сме си парцелирали времето – той пише за миналото и бъдещето, аз за настоящето. Единственото ми навлизане в „негова“ територия е разказът „Джендов“ – фамилни спомени неизползвани от него в „Трънски разкази“. От този разказ се вижда, че аз се вглеждам в миналото през призмата на настоящето, заинтригуван доколко корените ни детерминират това което сме.
От къде идват идеите в разказите Ви? Всичко ли може да бъде описано?
По-голямата част са мои преживявания, други – на близки хора. Не ползвам истории трета ръка, защото за мен е интересна емоцията от случилото се, не само историята.
Вие имате ли си любим Ваш разказ?
В интерес на истината не съм се замислял, но и да го направя просто е абсурдно да избера само един. В творчеството си, за разлика от брака, не бих могъл да бъда моногамен. Мисля, че поне 80% от моите разкази са ми адски любими и не бих се разделил с тях за нищо на света. С другите 20% бих, но щях да ревнувам. Като под раздяла разбирам хипотетичната възможност някой друг да ги е написал.
Слушате ли „Ъпсурт“ наистина? Защо избрахте именно техни текстове за разказ?
Това „припознаване“ на автора с някои от героите му ми е много забавно. Да, харесвам „Ъпсурд“, но не ги слушам организирано. Текстовете им наистина си заслужават, освен това има подходящи за всяка житейска ситуация. Моят герой в „Копеле к‘во стана?“ ги обожава, затова ги цитира. Той, не аз.
На премиерата на книгата Ви обявиха за „мъж, който разбира от обувки“. Така ли е?
Това го каза Мира Цанева, която чете разказа „Онези обувки“, но ми се струва, че визираше епизод от „Докато дишам“, където коментирах войната на Лобутен за правото му на ексклузивност по отношение на обувките с червени подметки.
Как балансирате между световете, който създавате в книгите си, и работата си в ТУ?
Перфектно се съчетават. Едната дейност разтоварва от другата, пък и помага. Инженерният подход в писането ми е видим с невъоръжено око, доброто ми отношение към младите хора – също. Защото един преподавател може да си позволи да не е емпатичен, но за един писател това е пагубно.
Студентите Ви четат ли?
Нали затова прописах, за да почнат да четат. Извън шегата – четат художествена литература по-малко, отколкото нашето поколение и със сигурност не това, което ние четяхме. Но ми се е случвало да давам автографи, различни от заверка на семестър и оценка по някои от трите дисциплини по които преподавам. Синовете ми, които са на годините на студентите, четат. Дори и мен и – смея да кажа – харесват това което пиша. Слава Богу, защото това ми е наистина важно.
