Лира Литературно-рекламна Агенция
Хилари Мантел е двукратна носителка на една от най-престижните литературни награди – „Букър“. У нас тя е популярна с „Вълци“ и „Доведете труповете“ – исторически саги за времето на Хенри VIII в Англия. От скоро на пазара е новата й книга – сборник с разкази със скандалното заглавие: „The Assassination Of Margaret Thathcher“.
Мантел не е типичният писател. Тя не пише по книга на година. Но е сред най-уважаваните модерни писатели в света. Ето какво казва тя за своето писане:
„Някои писатели изкарват книга на пазара все едно изстискват паста за зъби от тубичката. Някои пък градят една история като стена – по няколко метра всеки ден. Те седят на бюрото си и изпълняват нормата си от думи, след това се впускат в своята сиеста, гиздейки себе си.
За мен това е толкова извънземно, колкото е търговията изцяло. Да пишеш лекции или ревюта – всякакъв вид нехудожествени текстове – за мен е като всяка друга работа – разпределяне на времето, структуриране на ресурсите, просто свършване на работата. Но художествената литература ме прави слуга на процеса, който няма ясно начало и край или метод за измерване на резултата. Не пиша последователно. Имам поне дузина версии на всяка една сцена. Мога да прекарам седмица в прекарване на един образ в историята без да помръдна сюжета и на йота. Книгата расте самостоятелно, според някакъв вътрешен, дълбоко заложен план. И виждам какъв е бил планът чак най-накрая.
По принцип обичам да си поспивам до късно, но напоследък ставам рано, по тъмно, като средновековен монах, с мисълта, че трябва да пиша в дневника си. След това отново си лягам към 6 сутринта, надявайки се да поспя още два часа и да се събудя бавно в тишина. Но обичайните шумове, гласовете в другите стаи, ме оставят будна, объркана. Ако имам наблизо химикалка, мога да почувствам през върховете на пръстите си какъв ден ще бъде. Протяжните дни генерират хиляди думи в главата ми, думи за 5-6 проекта, а може би и за нови такива. Потокът от думи е като лудо парти – преминава през мен през цялото време и някой трябва да ме прочисти накрая. Такива дни, които са на принципа стоп-старт, не са винаги кратки. Те са стеснителни, тревожни и чак по-късно се оказва, че са били и продуктивни и полезни. Съдя за тях в ретроспекция. В такива дни нямам идея какво съм написала, докато не го прочета отново. Понякога е шокиращо.
За мен няма значение дали пиша на ръка, или на клавиатура. Не ми пука за нищо, стига да ми е спокойно и да разполагам с времето си. Аз съм от типа писатели, които бавно и дълго мислят, но пишат бързо. Затова повечето дни не прекарвам никакво време на бюрото си. Концентрирам се добре, не съм изкушена от интернет. Ако съм дефинирала думите, лесно се настройвам и бързо набирам текста, преди да го отпечатам на хартия за четене. Но ако пиша директно на екрана, усещам, че тялото ми се стяга, съпротивлява се, превръща се във възел. Трябва да стана, да си взема горещ душ, за да се размразя. Отивам под душа и, когато зацикля. Мисля, че съм най-чистият човек, който познавам.
Освен това пия чай. Пълна съм с чай. Не си правя почивка, за да се храня. Но след интензивна работа, мога да заспя. Това ме прави достатъчно силна и свежа за следващата порция работа. Спирам, когато нещо в мен ми подскаже, че това е краят. Все едно страниците пред мен са разлистват сами, но следващите са празни. Няма какво да направя и си лягам и чакам да дойдат сънищата, да дойде следващият ден.
Близо половин година животът ми е такъв. Останалото време е говорене, пътуване, публични изяви. Но странните часове винаги са там, винаги ме спохождат купища идеи. Най-често задаваният въпрос към писателите е нещо от типа: „Всеки ден ли пишете, или чакате за вдъхновение?“. Искам да подчертая: „Разбира се, пиша всеки ден. Вие какво си мислите, че това е някакво хоби?“ Но освен това разбирам, че този въпрос е роден от някаква голяма мистерия – какво точно в вдъхновението? Безкрайно безсъние, според мен. Това е музата. Седене на пост в търсене на материал ден и нощ, в будно или заспало състояние.“
