Лира Литературно-рекламна Агенция
Грегъри Дейвид Робъртс е роден в Мелбърн през 1952 г. След развода си развива хероинова зависимост. Извършва 24 банкови обира с пистолет играчка и само за една година успява да задигне 38 000 долара. Получава 19-годишна присъда, бяга от затвора, работи за мафията в Индия, бие се на страната на муджахидините в Афганистан срещу СССР. През 1990 г. е заловен в Германия и върнат в Австралия. В затвора пише „Шантарам“, превърнал се в световен бестселър. След седмица – на 13 октомври, в Австралия, САЩ и Великобритания ще излезе „The Shadow Mountain“ – продължението на хитовия му роман. Представяме ми интервюто на Робъртс, дадено за „Сидни морнинг хералд“. Писателят е категоричен, че това е първото и последното му интервю по повод новата му книга.
–––––-
Какво очаквате вашите читатели да извлекат от „The Shadow Mountain“?
– Първо – надявам се да се забавляват. Твърде много ще е да искам да се почувстват облекчени накрая. Освен това се надявам някои читатели да бъдат предизвикани да започнат да защитават човечността. Колкото повече връзките в обществото стават виртуални, толкова повече хората се отдалечават един от друг. Различните икономически и социални процеси действат центробежно и преобръщат представите за хуманизъм. Но вътре в себе си, всеки човек е честен, социален и имащ нужда от любов. Ние сме такива, каквито сме били в първите сто хиляди години от съществуването си. Добротата е в нас изначално. Надявам се, когато приключат книгата, читателите да получат нов импулс на човечност. Беше страхотно да получавам хиляди имейли от почитателите си, бях изненадан и зарадван, когато разбрах колко много от тях за първи път пишат на писател. Бях развълнуван, понякога трогнат до сълзи от историите им. Това е нещо, което ще ми липсва, когато се оттегля от публичния живот и закрия всичките си имейл акаунти. Тези писма ще ми липсват. Надявам се всички, които ми изпратиха тези вдъхновяващи писания да ги насочат към близките и приятелите си след това. Една от най-постоянните теми, по които ми пишат, е за философията на Кадер Хан. Читателите искат да разберат дали ще бъде засегната в продължението. Е, потвърждавам категорично. В края на „Шантарам“ Лин открива, че Кадер Хан е духовен учител, наречен Идрис. В „The Shadow Mountain“ този герой е много жизнен, а философският момент в книгата е още по-дълбоко засегнат.
Имате ли любим герой в книгите си?
– Героите са като деца. Само дето някои от тях са по-възрастно от самия теб. Но няма как някои да са ти по-любими от други. Обичаш всичките, дори онези, които повечето читатели не харесват. Но винаги съм имал особени чувства към Клара. В „The Shadow Mountain“ този образ е развит по-дълбоко, защото винаги има какво да се разкрие от нея. Честно обаче, наистина обичам всичките си герои. Харесвам Олег, усмихващият се китарист. Постоянно живея с Дидие, защото той има истории за още 20 години напред. Харесвам Идрис, Абдула, всички… Обичам Лин. Историята в „Шантарам“ не е неговата, не е и за него. Това е разказ за едно изгнание. В продължението обаче той е представен малко по-дълбоко като продължава да е гангстер от бомбайската мафия. Сега обаче е по-активен, по-отдаден, пораснал и станал по-силен. Беше наистина забавно да пиша за него и дори го харесвам повече в тази книга.
Как според вас са се развили героите като Лин и Клара в сравнение с „Шантарам“?
– Както казах Лин е по-тежък, по-уверен, по-действен като герой. Клара е прекарала вече две години в странния си брак с Ранджит, медийния олигарх, и е потънала в собствените си схеми, като е твърде потресена, за да се измъкне. Тя обаче се оказва по-умна, отколкото беше в „Шантарам“. Дидие е по-спокоен с годините, но и по-опасен. А има и нови герои. Надявам се, че читателите на „Шантарам“ ще ги харесат.
Има ли нещо типично австралийско в Лин?
– Да, предполагам съм малко горд, че Лин е австралиец в романите. В местния характер е заложена топлина и желание да помогнеш на другия, честност и смелост, авантюризъм. Австралийците са изобретателни и много бързо възприемат новото. Те са научени да помагат и да разчитат на съседите и приятелите си и са много щедри хора. Но разбира се, както навсякъде, и в Австралия има социални и политически проблеми. Неуважението към коренното население е напълно неприемливо. И все пак мисля, че ако трябва да се посочи топ качеството на австралийците – това са честността и щедростта. Лин е универсален герой, както и всички останали в книгите ми.
Кои сцени са най-голямото предизвикателство за описване?
– Най-трудно в романите си описвам секс сцените, хумора, проникновените размисли и някои по-естествени диалози. Ако успееш да напишеш качествено тези четири елемента, останалото е само добър бекграунд.
Основните теми в „The Shadow Mountain“ са вярата и любовта. Защо?
– Животът ми е едно дълго пътуване, продължаващо десетилетия. Тези теми са най-важното, което съм научил през собственото си духовно пътуване. Напоследък все по-често откривам, че духовното пътуване е обосновавано научно. Описва се все едно на друг език. Но едно остава – всяка молитва се опира на вярата и любовта. Вярата е първото нещо. Да повярваш е действие. От люлката до гроба ние се уповаваме на някаква вяра. Понякога тя е погрешна и тогава връзката с вярата ни става по-слаба, а сърцата на вярващите са разбити. Но понякога вярата става сърце на емпатията, което е чудо. Вярата е духовна свобода, свобода от съмнения, страх и несигурност. Затова е толкова важна. А любовта е във всеки от нас. Любовта е навсякъде, дори в хората, които като мен са били изгубени.
В „The Shadow Mountain“ има и доста хумор. Защо?
– Искам втората книга да е като награда за почитателите на „Шантарам“, да могат да се забавляват максимално, докато четат. Искам „The Shadow Mountain“ да е едновременно смешна и тъжна, може би, малко по-мъдра за хората, които ми изпратиха писма със собствените си преживявания и истории покрай „Шантарам“.
Как се чувствате, когато някой от героите ви умре в романите ви?
– Ужасно е. Понякога е много болезнено. Наскоро ми се случи дори да плача. Мъката ми наистина е огромна. Бях живял десетки години с този герой, беше ми трудно да се разделя с него.
Използвате табло за героите си докато пишете. Това как работи?
– Когато започна нова книга, си рисувам лицата на героите и ги забождам на корково табло на стената. Имам ясна визия за това как изглежда всеки един от тях. След това ги подреждам на таблото. Понякога използвам лица на актьори, защото те предоставят най-голямо разнообразие в израженията си по снимките в пресата. Съживявайки образите на героите си и поставяйки ги на стената, ми помага да свикна с тях, с начина им на живот. Често им говоря. Те се превръщат в постоянно присъствие и остават с мен с години. Така за „The Shadow Mountain“ таблото с героите седи на стената ми от 2010 г. понякога слагам някои снимки в електронните издания на книгите си
Как протича един ваш ден, когато пишете?
– Мисля, че всички писатели правят едно и също. Все пак те работят това и с книгите си се прехранват. В някакъв смисъл изглежда, че не правим нищо, просто си пишем. Затова съм благодарен, че съм превилигирован да съм писател. Та денят ми започва като се събудя и погледна героите си на стената. След това се къпя, хапвам нещо с кафе и започвам да пиша. Прекъсвам като някой от близките ми не ми напомни, че от дълго време не съм ял, хапвам и пак сядам да пиша. Това продължава докато не установя, че повече не мога. Разсейвам се с някой сериал, къпя се и си лягам. И така – докато не приключа с книгата.
По принцип писането е тиха работа. При вас има ли някакви шумове?
– Понякога, когато нямам съседи наоколо, крещя. Друг път слушам музика и е хубаво, че често темпото ми на работа съвпада с това на музиката. По принцип мога да пиша навсякъде, няма значение дали е тихо или има музика. Но ако имам избор, предпочитам да имам фон – правя си плейлисти, които отговарят на настроението ми. Избирам си песни, които да ме накарат да се почувствам по определен начин – ако трябва да бъда радостен, уплашен, ядосан или съчувстващ. И сменям музиката според настроенията, които описвам. Целта ми е прозата ми да се чете плавно. Музиката ми помага да намеря хармонията на всеки ред, дори рима, и ме държи фокусиран върху това колко важен е ритъмът в живота и изкуството.
Планирате да напишете друга книга след „Шантарам“ и „The Shadow Mountain“?
– Бих се радвал, защото обичам тези герои. Но „The Shadow Mountain“ е последната от тази поредица. Продължение няма да има, но вместо това пиша серия от разкази за някои от героите, които нямат връзка с Лин и Карла, нови, независими приключения. Имам и една сюжетна линия за Карла, която е отделна от всичко, случващо се с Лин в Бомбай. Не мога да зарежа Карла.
Доколко описаното в „Шантарам“ и „The Shadow Mountain“ се основава на истински случки?
– Някои от описаните истории са случки от моя живот и са описани максимално близко до реалността. Други са базирани на моя опит, но са измислени. Исках да напиша две или три книги, базирани на собствения ми живот, за да мога да разбера сам себе си, изживяванията си и това, което ме интересува. Но все пак книгите ми са романи, не автобиографии и всички диалози са измислени. Няма значение колко реални са историите. Те трябва да са реалистични за всеки човек. Щастлив съм все пак, че хората ме питат как е Клара, все едно наистина съществува, или пък как съм запомнил всяка дума от даден диалог, който всъщност съм писал с години. Радвам се, че читателите приемат книгите ми за истински случили се истории, макар че някои герои са измислени. Дори този с моето име. Това означава, че съм успял да създам реалистична проза.
Според вас защо „Шантарам“ се превърна в литературен феномен по цял свят?
– Аз не бих използвал думата феномен. Но ако ме питате защо толкова много хора се почувстваха обвързани с книгата ми емоционално и я препоръчаха на близките и приятелите си, защо получавам толкова писма… Не знам, може би, защото Лин не съди никого, отворен е за срама си, за съжалението си за нещата, които е направил и защото е истински загрижен за другите. Това са нещата, които най-много впечатляват читателите. Много мъже ми пишат и за любовта – войници, полицаи, колоездачи, охранители в затвори, пазачи… те ми благодарят, че съм създал толкова як герой, който може все пак да се влюби до полуда. Пишат ми, че това им се случва и на тях и след тази книга могат да говорят свободно за чувствата си. Всъщност, докато бях в затвора и работех в библиотеката, най-често заеманите книги бяха сборници с любовна поезия, които момчетата използваха за вдъхновение за собствените си любовни писма.
Отне ви 10 години да напишете „The Mountain Shadow“. Защо толкова дълго?
– След „Шантарам“ се самопредложих като писател на няколко неправителствени организации и работих за каузи в защита на човешките права, екологията, здравеопазването и социалната справедливост. Помагах в прочита на различни документи и неща, с които се занимавам от години. Преди това 10 години нямаше как да публикувам книгата си, защото бях в затвора. Затова си взех още толкова почивка, след като излезе книгата. Отдадох се на благотворителни дейности, набиране на средства и прочие.
А сега сте писател на пълен работен ден, така ли?
– Всеки писател работи на пълен работен ден. Сега пиша два романа едновременно – единият е призрачната история на другия. Това е следващият ми проект. Работя и върху филм с един режисьор, на когото винаги съм се възхищавал. Пиша и музика за романите си заедно с много талантливи музиканти в Лондон. Ще излязат и няколко комикса, които правя покрай електронното издание на „The Mountain Shadow“. Следващият ми роман е мой проект, който развивам от пет години. Става дума за романтично приключение, което започва преди много години далеч от Бомбай. Това ще е научнофантастична книга, с която се занимавам напоследък.
Защо решихте да напишете романи, а не автобиография?
– Аз съм романист. Написах и продадох първия си разказ, когато бях на 16. Писал съм през целия си живот. Това съм аз. Всичко, което пиша – героите, диалозите, всичко е художествена проза. А има и друго. В книгите ми не става дума за мен. Да, използвам преживявания от моя опит в „Шантарам“ и „The Mountain Shadow“, но книгите не са за мен. „Шантарам“ е за изгнанието. Всеки герой в нея е изгнаник и представя различен аспект на това битие. Темите в „The Mountain Shadow“ са вярата и любовта и всеки герой по някакъв начин търси тези две неща. В романите се разглеждат теми, те не са за мен самият.
Защо решихте да се оттеглите от социалния и публичния живот?
– Просто искам да се отдам на семейството си и писането. Така ще имам повече време за креативна работа. Ще мога да се зареждам и с карането на мотора си. Това е моето вдъхновение – да хвърча по завоите, през горите, да трупам нови идеи и проекти. Харесва ми да пиша и да радвам читателите си.
Имате ли нещо от опита си, което бихте сподели с други писатели?
– Да се прочистят от негативната енергия. Да се опитат да седнат и месеци да пишат на място, което е положително и да се срещат с положителни хора. Писането наистина е много личен процес, много емоционален и много писатели са доста податливи на влияния докато работят. Затова трябва да пазят обстановката си чиста. Аз написах един роман и 35 разказа в затвора, но не беше забавление. Аз по принцип пиша на ръка в един бележник, като използвам само дясната страница. Лявата е за редакции и дописване. След това преписвам написаната глава в компютър и номерирам документа. Когато всички глави са качени в компютъра редактирам, докато стигна до версия 23 и книгата е готова. Не съм обаче в позицията да давам съвети на други писатели. Все пак съм написал само два романа. Но пък пиша цял живот. Първото, което бих казал на сега започващите, е да пишат всеки ден. Писането трябва да е нещото, което ги определя, както рисуването определя художниците, а снимките – фотографите. Ако пропуснеш един или два дни, бъди готов да седнеш и да напишеш 8 или 10 страници на следващия. И после пак и пак. И така поне по ред или параграф всеки ден. Бих посъветвал колегите си да пишат в бележници, на ръка. Не е казано, че целият роман трябва да бъде написан на ръка, но винаги трябва да имат бележник в себе си, в който да записват интересни мисли и хрумвания. Съветвам младите писатели винаги, когато останат сами, да експериментират като например напишат шест различни описания на това, което виждат пред себе си, или пък на някой диалог. Чак след като са се упражнявали достатъчно да започват да пишат разкази. В началото произведенията им ще бъдат ужасяващи, но да продължат. Докато стигнат до 60-ия разказ могат да експериментират и с есета, дори с поезия, преди да минат към първата си новела. Тя не трябва да е над 250 страници. Съветвам ги да пишат поезия, поне по 6 стихотворения на година. Важно е да развиват таланта си. И трябва да направят всичко възможно, за да бъдат публикувани. Хубаво е да имат и агент, с когото да разговарят за писането си, както и да станат приятели с издателите си. Не трябва да пропускат и възможностите да се срещат с други писатели и читатели. Не изпускайте фестивал! Аз винаги много съм се забавлявал на такива събития и ще ми липсват. Съветвам писателите никога да не се страхуват от крайните срокове. Понякога именно те отключват гениалното писане.
(Със съкращения)
„Шантарам“ тук
