Начало / Интервюта / Паула Хоукинс: „Момичето от влака“ беше последният ми шанс

Паула Хоукинс: „Момичето от влака“ беше последният ми шанс

Бестселърът „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс разби рекордите по продажби във Великобритания. Книгата изпревари дори „Изгубеният символ“ на Дан Браун по популярност на Острова. Вече 20 седмици е на върха на класациите в страната. В началото на август „Момичето от влака“ ще излезе и на български с клеймото на „Ентусиаст“. Предлагаме ви част от интервюто с Хоукинс , дадено за „Гардиън“.

–––––––

Дебютният ви трилър „Момичето от влака“ подобри рекордите за бестселър на Дан Браун, като вече повече от 20 седмици е на върха на класациите. Как се чувствате от този факт?

–          Страхотно е да подобря такъв рекорд. Но тези класации са и малко изкуствени, нали? Не съм сигурна откога започва да се следи историята им. Всъщност от гледна точка на автора, това не е най-важното нещо.

Преди книгата сте работила като финансов журналист. Дори сте взела пари назаем от семейството си, за да се издържате, докато пишете. Това тежеше ли ви?

–          Да. Бях наясно, че ако книгата не успееше, ще трябва да се върна на работа като журналист. Или пък да зарежа всичко и да се захвана с нещо напълно непознато. Това беше последният ми шанс.

В книгата животът на вашата героиня Рейчъл се разпада в рамките на няма и един ден – от 08,04 до 17,56. Читателят получава възможността да се пренесе в Лондон за малко. Но все пак това не е роман за града, нали?

–          Не. Става дума по-скоро за предградията, отколкото за големия град. Стори ми се по-логично героите ми да живеят там в този момент. Не мисля, че бих успяла да развия сюжета си по същия начин в центъра на Лондон.

Как се появи тази книга в главата ви?

–          Много пътувах с влак и винаги съм си мислела колко интересно би било, ако наистина можем да сме свидетели на нещо по време на престоя си в него. Защото всъщност никога не виждаме нищо интересно докато пътуваме. Гледаш някакви преминаващи къщи, виждаш някакви хора, неща, които може да се запечатат в ума ти – забравени играчки в някой заден двор… И после започваш да мислиш нещо друго. Рейчъл е убедена, че в нещо, което е видяла, се крие отговорът от загадката къде е изчезнала една въображаема жена… В началото идеята ми беше някой да види някакъв акт на насилие, но след това се отказах. Реших, че искам да създам по-двусмислена история.

Имаше доста критики, че всъщност Рейчъл е алкохолик? Какво поражда тези интерпретации?

–          Винаги съм си мислела, че би ми било интересно да пиша за някой, който губи паметта си в резултат на продължително пиене на алкохол. Четох книги за хора, които губят съзнание и правят необикновени неща… Говорила съм с много хора, на които са им се случвали странни неща. Загубата на памет изцяло променя чувството за вина и отговорност на човек. Дори, когато ти кажат, че си го направил, понякога усещаш, че не си виновен за това. Мисля, че това е интересна тема, с която да се заиграя.

Въпреки че това е първият ви трилър, имате зад гърба си няколко новели, които са по-скоро чик-лит, подписани като Ейми Силвър. Защо преминахте на криминален сюжет?

–          За книгите на Ейми Силвър ми платиха предварително и те не разкриват изцяло моята същност. Не са книгите, които аз чета. И все пак се забавлявах, докато ги пишех. Те ми бяха много добра тренировка. Но никога не се почувствах добре в този жанр. И колкото повече ги пишех, толкова по-мрачни ставаха, появяваше се повече трагедия. Когато на четвъртия роман на Ейми Силвър не му потръгна, реших да направя промяна и да започна да пиша това, което наистина ми се пише или да се откажа и да започна да правя нещо различно. „Момичето от влака“ беше последният ми шанс да остана писател на художествена литература.

Кои са любимите ви криминални писатели? Знаем, че сте чела много Агата Кристи, докато сте живяла в Зимбабве.

–          Напоследък много харесвам Меган Абът, Тана Френч, Хариет Лейн, Си Джей Уотсън. Много са. Луиз Уелш е страхотна, Кара Хофман – американски писател, пише интересни трилъри. Обожавам Кейт Аткинсън. Когато пиша обаче не чета никакви криминалета. Не искам да бъда разсейвана от сюжетите на другите.

Психологическите трилъри се оказват много успешни напоследък. Пример е „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин. Вие вече сте част от този успех, но не се ли опасявате, че ще се влеете в мнозинството?

–          Не бих искала да се вписвам в някакъв жанр. Всъщност въобще не мисля, че това което пиша е нещо ново. Мисля, че просто, когато се появи книга като „Не казвай сбогом“ и тя се превърне във феномен, всички я забелязват. Но криминални книги за малки населени места има много и са писани и преди. Това са онзи тип психологически трилъри, които ме интересуват. Много от насилието се случва в дома и то предимно на жени. По принцип се интересувам не толкова от акта на насилието, а от неговата психология. От това как се стига до него.

Разбрахме, че вече усилено работите върху втори трилър, който е за две сестри. За продължение ли става дума?

–          Определено вече чувствам много повече натиск. Преди, като пишех „Момичето от влака“, никой не знаеше коя съм и беше лесно да пиша. Новата книга ще бъде много различна  от предната, но и ще си приличат. Бих искала да пренеса малко от това усещане за параноя, но новата книга ще има много повече герои и ще бъде по-малко клаустрофобичена, мисля.

Предстои филмирането на „Момичето от влака“…

–          Да. Режисьор ще е Тейт Тейлър, който е работил по „Слугинята“. Продължават разговорите с Емили Блънт за ролята на Рейчъл. Много съм щастлива. Мисля, че тя е великолепна актриса. Но не съм виждала сценария и не аз работя по него.

А искате ли?

–          Честно казано, не. Познавам няколко човека, които са наистина добри в адаптирането на книгите си, но за мен това е огромен риск. При всички положения предпочитам да напиша нов роман през това време.

Фото: личната „Фейсбук“ страница на Паула Хоукинс

 Свързани заглавия

„Момичето от влака“ разби рекордите по продажби във Великобритания

Прочетете още

453624648_10233234497149230_5085777493329022847_n

Радослав Бимбалов: За да оцелеем, спряхме да усещаме състрадание към другите

Технологичната революция ни промени като вид, казва писателят „Ти, подобие мое“ се появи в книжарниците …