Лира Литературно-рекламна Агенция
От няколко дни на българския книжен пазар е книгата „Мишел Платини: Говорим за футбол. Интервюта с Жерар Ерно“. Книгата предлага над 300 стр. диалог между един от най-големите футболисти за всички времена и екс-капитан на френския национален отбор и бившия редакционен директор на изданията „Екип” и „Франс Футбол”. Предлагаме ви откъс от изданието:
Ж.Е.: „Още от първите си спомени знам, че винаги съм изпитвал щастието на футбола. Големият ми брат играеше като централен нападател, беше и капитан. Той носеше единствената топка, с която отборът им разполагаше. Беше чудесно, когато тръгваше към „стадиона” с топката и куфара си. Бях щастлив да го видя как потегля към триумфа. Всъщност той беше централен нападател на отбор от най-ниската дивизия на шампионата на Реймс, но за мен това нямаше никакво значение. Нашите шампиони са такива, каквито са. За мен, петгодишното хлапе, моят брат беше шампионът.” (из „Радостите на футбола”, Жан-Филип Ретакер и Жак Тибер). Представям си как тези страхотни редове на Албер Батю, които са повели малкото момче в голямото пътешествие във футбола, ще ви уцелят право в сърцето.
М.П.: Да, те ме засягат много. Разпознавам себе си в този малчуган, щастлив и горд да види как брат му отива да играе футбол. С надежда за „триумф”. А също и със страх да не се случи нещо лошо – контузия или, още по-зле, да загубят мача. В моя случай това беше баща ми. Много малки момчета таят за цял живот същата надежда и страх. И помнят точно това: как в неделя баща им тръгва за „воюва” на футбол.
– Без съмнение, във вашия случай ролите са се сменили. Вие сте станал момчето, което родителите са гледали как заминава за мача. Макар и без куфара и любимата топка, понеже времената се промениха. А след това станахте голямото момче, младият мъж, който превзе футбола. По-късно бяхте селекционер, организатор на Световното първенство, а като ръководител полетяхте над страната на тази игра. Мишел Платини, вие пътешествате вече 50 години в центъра на футбола.
– Преди да ме видят как потеглям, моите родители ме гледаха как правя финтове в Кафенето на спортистите в родния ми град Жьоф. Те бяха собственици на заведението. Родих се за футбола именно там, между масите и клиентите. Ритах всичко, което ми попадне, без значение дали е топка, портокал или кълбо прежда. Важното беше да е кръгло и да става за ритане и жонглиране. Тази игра заемаше почти цялото ми време. Аз и любимата ми топка бяхме абсолютно неприемливи за спокойствието на клиентите. Бил съм на три години и пътешествието ми във футбола едва започваше.
– Понеже ни предстои цяла серия от интервюта, нека приемем, че сега започвате 50-годишното си пътуване в страната на футбола. Какво бихте разказали първо на някой невеж, който не е запознат с дългия път на този спорт и на вас самия?
– Бих му разказал за това „щастие на футбола”, за което говори Албер Батю. Ако е някой невеж, ще му подаря моя дневник на пътешественик. Заглавието на този документ може да бъде „Футбол без присъда”. Или, за да звучи модерно и не толкова арогантно: „Футбол за равенство”.
– Защо не? „Футбол за равенство” изглежда апетитно. Най-общо казано, футболът си има име, фамилия, дата на раждане, адрес, професия, особени белези, престъпления и нарушаване на закона, свидетелство за съдимост и т.н. Но, преди всичко, какво представлява световният футбол?
– Пет континента, 209 национални футболни асоциации, 270 милиона играещи футбол, един милиард привърженици на колене пред него. И хиляди спонсори, натоварени отзад в ремаркето. Истинско човешко море!
– За да опише тази необятност, Жюл Риме(Първият президент на ФИФА (1921 – 1954) каза, перифразирайки император Карл V: „Футболът е империя, над която слънцето не залязва”.
– Ако тогава футболът вече е бил империя, и ако Жюл Риме го е казал… Не претендирам да познавам тази империя като петте си пръста. Всъщност аз на какво ви приличам? Не съм социолог или историк. Вече ме нарекохте пътешественик, какъвто искам да бъда. И, може би по мой начин, „изследовател”.
– От високата позиция на „шеф изследовател”, кое място бихте избрал за начало на проучването си?
– Кафенето на спортистите в Жьоф. Или вратата на нашия гараж, площада с кестените, улицата към училището ми. А може и зеленото ни „Пежо 404”, с което потегляхме всяка неделя.
– Семейното „Пежо 404”…
– Татко, мама, понякога и сестра ми: цялото семейство се натъпкваше в колата, за да поемем по „изследователските” пътища на баща ми. Той беше играещ треньор на футболния отбор на Жьоф. Кафенето на спортистите, вратите на гаража, площада с кестените, улицата за училище, зеленото „Пежо 404”… Има много моменти и много места.
– Това всъщност е предисторията на историята ви.
– Да кажем, че е моята античност.
– Не познавам античността ви, нито средновековието ви, но знам за вашата революция – такава, каквато ми я разказахте в онзи януарски ден на 1979 г., когато прекосихме терена на стадион „Халиско” в Гуаделахара по време на мексиканското турне на „Нанси”. Всъщност, ние с вас какво търсехме на това игрище? То е известно с това, че през 1970 г. на мача Англия – Бразилия вратарят Гордън Бенкс „арестува” топката след онзи знаменит удар на Пеле с глава.
– Тогава през 1979 г. бяхме отишли на стадион „Халиско”, за да се поклоним на мястото, където се е случило едно от футболните чудеса на света. Ударът на Пеле с глава беше чудо, спасяването на Бенкс беше чудо, цялото световно първенство беше чудо. „Моят” футбол донякъде започна с Пеле и Бразилия, когато бях на 15 години. Като казвам „моят” футбол, имам предвид намерението да посветя живота си на футбола. Възможността да живея футбол. Тези идеи се въртяха в главата на един тийнейджър, скаран с училището. Не му харесваше в училище, мислеше за нещо друго. Вероятно не е бил силен в учението именно за това, че умът му е бил другаде. Виждате ли, сигурен съм, че ви тогава ви казах нещо подобно.
– Точно така. Ако сега погледнем назад в годините, стадион „Халиско” в Гуаделахара е много подходящо място за среща между 15-годишното момче и голямата игра, наречена футбол8. Но същия ден вие ми казахте: „В крайна сметка чудото се случи и на мен. И то не веднъж, а два пъти. Доста бързо след 1970 г. футболната страст стана моят живот. Оказа че, ще ми плащат, за да живея с тази страст”. Всяка доходна страст, независимо откъде ще я погледнем, се нарича професия.
– Дълго време изобщо не можех да повярвам. Плащаха ми, за да играя! Тогава считах футбола за безплатно удоволствие. Дори бях готов да дам пари, за да бъда на терена.
– Това е случаят на всички революционери и революции: имат чисти идеи и горещи сърца.
– Моите си останаха такива и до днес, въпреки реалността, пейзажа и дори някои възможни опасности.
– След вашата античност, революции, средновековие, ренесанс, реализации, смени на работа и всички други метаморфози, през които ще минем, бих искал сега да ви питам къде според вас се е родил футболът извън Световното първенство в Мексико и преди 1970 г.?
– Вижте, имам университетско образование, но няма да се бия в гърдите с отговора този въпрос. Понеже ме питате за мястото, откъдето съм започнал изследването си на футбола, ще ви отговоря лесно. Не е нито Кафенето на спортистите в Жьоф, нито стадион „Халиско” в Гуаделахара. Това място беше в Археологическия музей в Атина, пред една надгробна плоча. На нея беше изобразен човек с топка, пред когото стои едно дете и го гледа. Този човек жонглираше с топката върху бедрото си. Знаете колко съм привързан към подобни жестове на контрол върху топката, да не кажа направо, че ги считам за фундаментални. Това беше моето място.
– Какво толкова особено има в този жест, за да се спирате на него?
– Всичко и нищо. Почти нищо, ако човекът от плочата пази топката за себе си, за собственото си удоволствие и интерес. Всичко, както можем да предположим, ако той иска да я подаде на детето. Мъжът контролира топката с намерението да я подаде. Контрол и след това пас. Това изображение датира от четвърти век преди Христос и представлява първата илюстрация на двоен „футболен” жест. Трябва ли да търсим други отговори къде и кога се е родил футболът?
– От самото начало говорим за „игра на футбол”, а не просто за „футбол” или за съкратеното „foot”.
– „Игра на футбол”: това казва всичко. Не може по-добре да резюмираме ситуацията. На френски език се казва, че това е игра на топка с крака. Наблягам на „игра”. Каквото и да си мислим, това е водещата дума, останалите са на заден план. „Игра на футбол”: така написано е съвсем точно. За съжаление това е прекалено дълго за произнасяне, затова аз предпочитам да говоря за „топката”.
– „Топка” звучи доста неопределено. Има толкова спортове и игри с топка.
– Футболът си е присвоил и една друга, бих казал изключителна топка. „Златната топка”. Не може да станат грешки. Само кажете „топка” и футболът ще дотича веднага.
– Все пак вие лично няма да хукнете след съкратената дума „foot”.
– По-скоро бих избягал от нея. Футболът е прекалено голям, за да се принизява сам. „Foot” – не, мерси. Прекалено кратко е. Прекалено обидно и неуважително. От него произлизат лошите футболисти, в които няма никаква елегантност.
– В резюме, вие говорите за „топка” в обикновените дни, и за „игра на футбол” в големите дни. А в какви случаи използвате думата „футбол”? И на какво го обричате?
– На това, което е извън илюзиите от стадион „Халиско” в Гуаделахара. На всичко, което тотално съдържа тази игра в себе си: спектакъл, бизнес, индустрия и др. Признавам си, че го правя за удобство на езика, макар че това е някакъв вид кражба на идентичност. Но можете ли да ми кажете друг начин, по който да го направя?
– Внимавайте! Повърхностното отношение към езика може да предшества други лоши отношения. След като излиза от първоначалните си граници и от градината на детството си, футболът предпочита да се определя с повече от една дефиниция. Игра на футбол, футбол, „foot“, топка. И той самият вече не знае как се казва. Нито пък къде живее. По рождение игра и спорт, днес футболът вече е професионално занимание. Спектакъл по телевизията и продукт, индустрия и огромен пазар на футболисти след делото „Босман“. От игра футболът стана голяма игра. Впрочем и други „културни“ дейности вече излязоха от люлката си и станаха чисто и просто търговия. Но за последните 20 години във футбола това беше много силно изразено. И отиде твърде далеч.
– Вероятно помните този пасаж от речта ми, когато през януари 2007 г. издигнах кандидатурата си за президент на УЕФА:
„Футболът е игра преди да бъде продукт.
Футболът е спорт преди да бъде пазар.
Футболът е спектакъл преди да бъде бизнес.“
– Старите ценители на футбола приехме това с голям възторг. Спешно трябваше да се сложи ред в приоритетите. Успех на този, който иска да го наложи!
– Тогава исках да кажа, че всичко тръгва от играта и всичко трябва винаги да се връща при нея. Без да подценяваме това, че започва една дълга битка на убеждаване и влияние. Тази битка все още продължава.
– От игра до продукт, от спорт до пазар, от спектакъл до бизнес, футболът изпадна в някакво опиянение. В зависимост от това дали го устройва или не, той веднъж признаваше, че си е сменил природата, а друг път не искаше и да знае за това.
– Футболът искаше и агнето да е цяло, и вълкът да е сит. Вярваше, че неговата „специфичност“ ще го пази винаги и достатъчно добре. Футболът не видя задаващото се дело „Босман“ и това беше една от най-големите му грешки. От определена гледна точка това го смачка. Помните ли какъв шок беше, когато видяхме за пръв път английски отбор да излиза на терена с единадесет чужденци! Какво щеше да представлява футболът занапред? Във всеки случай, това не беше добрата стара Англия. Футболът заслужаваше нещо по-добро от това. Само че той не може да живее над света и законите, това е сигурно.
– Мислите ли, че има живот в цялата тази показност, тази суета, тези пари и въобще в цялото това неприличие, което ни сипват с черпака! Достигнали сме точката, при която все повече участници във футболния карнавал искат да минат на отсрещния тротоар.
– Вероятно говорите така заради лошите дни и лошите преживявания на Франция. Но, помислете, футболът не изглежда чак толкова зле. Въпреки че, при всички положения, не се представя в най-добрия си вид.
– Но до вчера елитният футбол олицетворяваше градове и нации. А днес най-често представлява продукти и мултинационалности. Добре, че поне самата игра остана непокътната.
– Няма гаранция, че евентуални нови промени няма да тръгнат именно от футбола. Само че никой няма да седне на преговори за прокарването им, ако не служат добре на всички. За останалото съм съгласен. Да пазим футбола! Разбира се, трябва да знаем, че няма как да се върнем в миналите времена. Няма как да сменим парахода с платноходка. Няма как да постигнем невинността на първия ден във футбола. Впрочем, тази невинност дали въобще е съществувала? В Англия футболът е роден на 23 октомври 1863 г. в салона на „Freemasons’ Tavern“ в Лондон. И само десет години след раждането му вече е въведен професионализмът.
– За да приключим по въпроса с думите, погледнах в първото издание на енциклопедията „Ларус“ от 1905 г. каква дефиниция е дадена на играта, която ни интересува, позната още тогава като „футбол“. Ако имате представа, въпросното определение е съвсем кратко и неясно, макар че година по-рано вече са създадени и националният отбор на Франция, и ФИФА?
– Господи! По онова време дядо ми още не е бил пристигнал във Франция. Дефиницията за футбол в първото издание на „Ларус“ е… Хм, ще се опитам да налучкам. Няма дефиниция за думата „футбол“. Не се знае какво е това нещо футболът.
– Почти… Има един ред, един, но все пак ред. На страница 335, между думите „Fonts“ (купел с вода за кръщене) и „For“ (правосъден орган) четем „Football – вид игра с топка“. Пише още, че се произнася „фоад-бал“. Толкова.
– Фонетично, това изглежда доста чудно. За „вид игра с топка“ очевидно не са се изморили много, докато го напишат. Това е неясно, а и леко презрително. Вижте все пак какви съседи има футболът в „Ларус“ – кръщене и правосъдие. Въпреки това човек не би казал, че точно тази дума е орисана да завладее света.
– В онази епоха за него се е говорило с две други имена – „футбол ръгби“ и „футболна асоциация“. Футболът е трябвало да води голяма битка не само за по-доброто си дефиниране, но и за по-съвършен правилник.В един момент получава название „assose“. Но за простосмъртните хора това не е имало никакъв смисъл.
– Очевидно е така, след като не е имало никакъв смисъл и за редакторите на „Ларус“..
– Въпреки че тогава вече е имало масова употреба на умалителни имена, никой не е избрал най-доброто за футбола. Трябва ли обаче да пращаме рози на англичаните за това, при положение, че тяхната арогантност на бащи и създатели на футбола е била досадна и уморителна за всички останали? Някои страни дори са превели думата „футбол“ на собствените си езици, за да не използват чуждицата.
– Всъщност очевидното е пред очите ни. С изключение на хандбалът, който не е английски спорт, от речника на спортовете с топка думата „футбол“ е единствената дума, която казва най-добре това, което има да каже. „Ръгби“ например се свързва с името на град, „баскетбол“ – с точка за уцелване, „тенис“ е фаза от играта. Във „волейбол“ имаме действие, а „бейзбол“ описва невралгичните бази по игралното поле. Докато „топка в краката“ казва най-добре какво е футболът. Това е различното между неговото название и тези на другите спортове. Името му описва отлично какво представлява.
– Коя игра, според вас, трябва да се обозначава като „футбол“?
– 1) Елиминиране. 2) Вкарване на гол. Елиминиране. Вкарване на гол. Елиминиране. Вкарване на гол. Ето я играта, която се нарича футбол. Когато от 1987 г. спрях да играя и се прибрах у дома, аз вече не вкарвах голове. Нямах цел.
– Това беше краят на пътешествието.
– В известен смисъл, да.
– Станахте безделник. Нямахте вече нито голове, нито крепости за превземане.
– Нека да останем на тази идея за крепостта. Ето, имате пред вас чудесна крепост с подвижен мост. Много тесен подвижен мост. Каква е целта на играта? Да минете моста преди да са го вдигнали, преди защитниците на крепостта да ви затрупат със стрели и копия, или да ви залеят с вряла вода. Да минеш през подвижния мост на футбола е много по-трудно, отколкото да пресечеш онази широка линия в ръгбито.
– Какъв учудващ отговор, бих казал че е като контраатака от ваша страна.
– Защо?
– След като елиминирахте, вкарвахте, елиминирахте и вкарвахте, накрая се качихте на метафората с крепостта. Не исках толкова много от вас. По-скоро си представях, че ще кажете за началото във футбола: воденето и контролът на топката с крак, от които произлизат толкова много неща, да не кажем всичките, както в онази надгробна плоча от четвъртото хилядолетие преди Христос в Археологическия музей в Атина.
– Но това е начинът да се атакуват крепости: с топка в краката.
– Говорете ми тогава за топката в краката, за играта на крак или за играта с крака. Говорете ми за футбол, нали такова е заглавието на книгата.
– Използването на краката: ето кое дефинира преди всичко футбола. Макар че според правилника свободно може да използвате и други части на тялото, само без ръката. Разбира се, от тези вторите най-често се използва главата за пас или вкарване на гол. В по-малки пропорции имаме и игра с гърди. Исторически погледнато, футболът и ръгбито дълго време са воювали кой кой е. Интересното при футбола е, че забранява използването на ръката, за да триумфира играта с крак.
– Прогресът на футбола е именно тук, в отстояването на чистата оригиналност и универсалния му размах на крилете. Това е играта с най-много движения, която може да бъде завършена по най-различен начин – отблизо, отдалеч, отвсякъде. Това поставя футбола преди всички останали игри. Прави го направо поразителен с неговото разнообразие, свобода и импровизация.
– Бих добавил, че това е единствената игра, където за по-силния нищо не е гарантирано. Нито титлата, нито мачът, нито дори следващият четвърт час. Да не говорим за утрешния ден.
– Единствената игра, през която минават всички капризи и прищевки на живота.
– Именно, както прелетяха като ексадрила на 8 юли 1982 г. над главата на националния отбор на Франция. Тогава имах честта да го предвождам като негов капитан на стадион „Санчес Писхуан“ в Севиля. (Франция повежда на Германия с 3-1 във финала на Световното първенство, но губи с 3-4 след дузпи)
– Едва ли ще напишем „истината“ за футбола, ако посочим Севиля като пример за футболните превратности, малшанса, съдийството, несправедливостта и т.н. Севиля няма да послужи за нищо, ако я сочим само като пример за лоша съдба. Севиля е драма, но тя е и урок. Освен това не само френският футбол, но и целият останал спорт в страната използва Севиля, за да не се повтори никога същото. Това беше израстване и отказ от подобни драми. Севиля беше очарование и ужас. Никога вече Севиля, а само победи и титли! Медалите са наши!
– Севиля остава завинаги МОМЕНТЪТ на моя живот като футболист. Севиля дори е нещо повече от един футболен живот. Севиля, дъгата на човешките чувства. От възторга до страданието, един живот само в един мач. И, може би, съдбата на две страни, които все още имаха сметки за уреждане. Сега вие ми казвате: няма да разберем нищо от футбола, ако го разглеждаме само като спорт на съдбата и капризите, срещу които няма какво да се направи. Не сте в грешка. Истината за футбола е много по-трудна за разбиране, отколкото на много други спортове. Футболът има доста по-различна и трудно забележима вътрешна логика.
– В Севиля отборът на Франция показа страхотен устрем, успя да блесне и да поведе с 3:1. Защо, в крайна сметка, победител излезе професионализмът?
– Отборът на Франция не може да бъде обвиняван, че не задържа този устрем до края на мача. Без него нямаше да поведем с 3:1 и днес никой нямаше да скърби. Всяка сутрин се поздравявам, че тогава играх в Севиля. Ако съжалявам за нещо, това е, че при 3:1 в наша полза направихме някои грешки. Още преди мача ние имахме лек комплекс от германците. Неправилно се реши двата ни халфа Жирар и Лариос да останат извън състава. Точно те ни трябваха, след като Женжини и Батистон излязоха от игра. Когато дойдоха дузпите, нямаше предварително определен ред за изпълнението им и го съставяха на място. Четвърти трябваше да бие Дидие Сикс, който обаче изведнъж настоя да се разменим и да изпълни петата дузпа. Отказах му … Аз лично също се оказах неспособен да подпомагам играта на Лопес и Жанвион, за да покриваме по-добре Румениге и Хрубеш.
– Значи в Севиля малкият дявол се е криел в дребните детайли?
– Точно така, и в детайлите.
– Виждате ли, значи все пак има логика във футбола.
– Да има, само че е някъде под земята. Ако няма логика, футболът ще бъде нещо като руска рулетка.
– В сравнение с останалите спортове обаче, във футбола и по-слабият може да бъде победител?
– Което важи за отборите, важи и за отделния индивид. Футболът е спорт, в който всеки може да се надява, че ще се отличи. В един отбор има достатъчно постове и функции. Няма друг спорт, толкова отворен за хората. Аз специално знам още нещо. Вижте ме: висок съм 1.79 м. Бях на 15 години, когато достигнах този ръст. Но, от тази гледна точка, аз дълго време преди това бях изостанало дете. Наричаха ме Големия, Джуджето или Мишока.
– Мишока?
– Да, на нашия жаргон това означава дребосък. Като малък винаги играех с по-големите. Но дори с този нисък ръст успявах да избягвам проблемите, да покажа най-доброто от себе си, когато например трябваше да дриблирам с топката. Ето това е футболът, равенство и шанс за всички. Играта, в която всеки може да бъде спокоен, че ще има възможност за изява.
– Според мен това се дължи и на факта, че във футбола властта на ръцете не работи за сметка на империята на краката. Силата отстъпва на гъвкавостта, сигурността става несигурност и никой не е застрахован.
– Именно за това футболът е господар на спортовете и предлага всичко на всички. От най-малките до най-големите. Вземете Пеле, Марадона, Меси: високи са около 1.70 и тежат 70 кила с мокри дрехи, може би с изключение на Марадона. Разбира се, това не означава, че футболът трябва да се напълни с дребосъци.
– Шансът на всички малки мишлета на земята е във футбола и неговата простота.
– Няколко играчи, една топка, някакво подобие на врати: футбол може да се играе винаги и навсякъде. Няма по-лесно нещо от това.
– Като споменахте за това, знаете ли какво правеше Реймон Копа? След като приключи кариерата си той стана търговски представител на спортна марка, която носеше името му. Шофираше хиляди километри. Спираше, ако забележеше, че наблизо някакви хора се готвеха да играят футбол. В багажника винаги носеше екипа си. Нахлузваше фанелката и влизаше да играе с тях. Той, великият Копа! Но най-добрият ми спомен в тази връзка не е от Копа, а от друг негов приятел: Ференц Пушкаш.
– Какво толкова сте видял да прави Пушкаш, което не е било по силите на Копа?
– Видях с очите си Ференц Пушкаш една сутрин през май 1981 г. Дойде една сряда от във Винсен, предградие на Париж. На ливадата се беше събрал да рита футболен отбор от журналисти, които слабо познаваше. За разлика от Копа той не пристигна с колата си, а слезе от едно такси. Не носеше нищо в себе си. Беше само с омачкания си шлифер като на комисаря Коломбо от криминалния филм, и с костюма си. Толкова! Някой му даде фанелка, друг извади чифт стари чепици, трети намери мършави шорти. Не се намери обаче нито една добра душа да му предложи футболни чорапи, затова Пушкаш трябваше да играе с тези, които бяха на краката му. Въпросният вулгарен мач беше шестима срещу шестима. Пушкаш тичаше бавно, вече беше на 55 години, а и по принцип той никога не е бил голям бегач. Но левият му крак още можеше да прави от онези малки чудеса. В онази сряда първо валя дъжд, после изгря слънце, а Пушкаш ни показа спектакъла, за който говорим: простотата на футбола. Просто дойде и влезе да играе, все едно си е у дома.
– Ето, точно за това става въпрос – да облечеш случайно намерен екип, да играеш с някого от улицата. По-добре не може да се обясни колко лесно е във футбола. В самата игра е същото: само трябва да вкараш топката във вратата, като избереш най-краткия път. Стойностите във футбола са едни и същи, един гол винаги си е един гол. Но трябва да се внимава с капаните, които залага тази простота във футбола! Колкото е прост, толкова е и сложен. Именно това го прави най-интригуващата игра.
– Направихте ли втора обиколка на футбола, след като вече стана ясно, че не е само „игра на късмета”?
– След като бях издигнат до ниво „изследовател” на футболната игра, сега бих искал да изследвам още една причина за неговия успех. В своя път футболът върви със слънцето. Също както слънцето грееше върху емблемата на Световното първенство във Франция през 1998 г. Доста хора от организационния комитет не бяха съгласни с това лого. Бутах, бутах и пак бутах в тази посока! Накрая се преборих, логото излезе отначало на една брошура, след това в едно филмче и така се утвърди. Това е една от най-хубавите емблеми на големи футболни турнири, които съм виждал. Можем да се гордеем, че слънцето изгря над френския Мондиал. Това дори беше повече от всичко, което искахме да кажем.
– Слънцето е спътник на футбола така, както лъчите му се потапят в целия ни живот.
– Ако се върнем на онази притча на император Карл V, можем да кажем, че очите на футбола винаги блестят със слънцето. Освен ако не е обратното.
– Думите на Карл V ни показват как стоят нещата, но без да ги обясняват. Ако се замислим, ще стигнем до извода, че всеки, който отнема топката, всъщност отнема слънцето на другия. Крадец на слънце, ето това е футболът.
– Логото на Франция-98 със слънцето наистина ме прониза в сърцето. Но не бих казал, че футболът е нещо като слънце, слязло на земята. Доста елементарно звучи като обяснение. Но теорията за движението на слънцето по небето и движението на токата по игрището звучи очарователно. Особено ако става въпрос за удар с топката, изпълнен от Лионел Меси или Кристиано Роналдо.
– Какво представлява днес вашата страст към тази слънчева игра футбол?
– Гледам на футбола с любопитство и правя констатации. Интересно ми е неговото генерално развитие, приливите и отливите в играта, създаването и използването на пространства, както и самият климат на мачовете. Констатирам, че играта вече е станала изключително разтеглива, развива се с екстремна скорост, когато отборите първо се разгръщат в нападение, а след това се прегрупират в защита.
– Само че любопитството и констатациите ви въобще не опират до индивидуалността?
– Щях да стигна и дотам.
– Друг път щяхте да стигнете доста по-рано.
– Друг път си е за друг път. Още като футболист аз наблюдавах много внимателно всеки на терена, не пропусках нито един фрагмент от играта им, нито дори един жест. По-късно започнах да следя по същия начин и треньорите. Това за мен беше един от приоритетите, без, разбира се, да оставям встрани хода на мача, обстановката, атмосферата, организацията, силите на реда, звуците и т.н.
– Това са нови забележителности, които откриваме в настоящия президент и бивш футболист Мишел Платини. Вие гледате по-малко поведението на войската, която вече щурмува крепостта по подвижния мост. Повече ви интересува самата крепост.
– Първо гледам как вчера сме елиминирали и сме вкарвали. И целта ми е днешният марш към крепостта да бъде по-успешен. Крепостта също ме интересува.
– Кажете тогава кой е по-важен – армията или индивидът? Този последният винаги триумфира над първия.
– Индивидът прави повече играта, а не екипът.
– Това вече е нещо – да затвориш футбола в една история, едно име, поведение… В дневника за пътешествието ви „за равен резултат”. Но по-голямото предизвикателство е да дадете дефиниция или формула за футбола! В „Екип” и „Франс Футбол” често сме използвали веднъж баналната, а друг път пронизваща сърцето фраза: „Футболът е любимата игра на хората”.
– Първо ще ви направя удоволствието, а след това ще ви разочаровам. Най-важните думи, които обичам, са тук: футбол, игра, хора. Чак до идеята, че футболът е най-предпочитан и побеждава останалите спортове с оръдейни изстрели. Харесва ми вашата формула, даже ще я ползвам назаем. В същото време с разочарование ще ви кажа, че това е само една констатация. В нея не е обяснен смисълът на футбола.
– Гари Линекер го обяснява със следната формула: „Футболът е спорт, който се играе от единадесет души срещу други единадесет. Накрая печели Германия.”
– Линекер не казва, че „футболът е любимата игра на хората”, а „футболът е любимата игра на германците”. Казано по друг начин: „Футболът е играта, на която германците предпочитат да бият хората”. Тази формула съдържа в себе си повече хумор. Така че и тя не отива по-далеч, ако трябва да се обясни смисълът на футбола.
– А дали няма да напреднем с една друга формула, която гласи: „Футболът е най-важното от маловажните неща на света”. Впрочем, знаете ли кой е щастливият автор на тази щастлива формула?
– Честно казано, не.
– Кристиан Блумбърг, етнолог.
– Това вече е формула, която човек би се радвал да измисли. С нея влизаме в същността на нещата. Но има да проверяваме още ъгълчета, където се е скрила играта.
– Вероятно става въпрос за една последна, четвърта формула, в която се крие обяснението.
– Нека я чуя.
– Тя е от 70-те години. Разменена е между старите разбойници, двете британски легенди Джо Мърсър, треньор на „Манчестър Сити” и създателя на големия „Ливърпул” Бил Шенкли, когато двата им отбора са на върха в класирането. „Тази вечер между нас въпросът е на живот и смърт”, казал старият Джо, за да подчертае колко тежък е моментът. „По-сериозно е Джо, по-сериозно е”, отвърнал стария Бил.
– Да, знам какво е казал Бил Шенкли.
– В някои случаи подобни думи могат да служат за присмех, а в други, за да се подчертае цялата сериозност на футболната игра. Още повече, че ги казват хора от бранша, а не някакъв етнолог. И в този случай ли става въпрос за „маловажно нещо”?
– Вероятно ще ви учудя, но аз не съм привърженик на формулата на Бил Шенкли. Не че не харесвам британския хумор или иронията. Но пред тези силни думи бързо бих издигнал блокада. Тази алегория за мач на живот и смърт между два отбора под високо напрежение я има и до днес. Бих дал за пример онзи напечен двубой Франция – Холандия от ноември 1981 г. (французите печелят с 2:0 и се класират на Световното първенство – б.р.). Но съм твърдо против, ако трябва да я отнесем към някой страничен човек, само защото е решил да подкрепи единия или другия отбор. Твърдо не! Не виждам как след години ще хвана внука си за ръка и ще му кажа: „Виж сега, ако все още не си разбрал, тази вечер ние отиваме към живота или към смъртта. Като свърши мачът, ще разберем в чии ръце сме попаднали”. Предпочитам да говорим за „любимата игра на хората”, за „най-важното от маловажните неща” или дори за „игра на късмета”.
