Катрин Сентър е американска писателка, родена през 1972 г. Има магистърска степен по литература от университета в Хюстън. Във визитната си картичка има 5 книги. Издателство „Кръгозор“ публикува последния й книга „Щастие за начинаещи”. Самата тя определя романите си като горчиво комични. В „Щастие за начинаещи” се разказва за Хелън Карпентър – 32-годишна разведена жена, която се записва на курс по оцеляване сред дивата природа на планинска верига в Уайоминг. Тя не прави това пътешествие сама, а в компанията на колоритни герои, включително един мъж, в който може и да се влюби.
–––––––
Самата ти ходила ли си на курс по оцеляване сред дивата природа? И ако не си – как направи проучване, защото тази част от книгата звучи много реалистично.
– Да, ходила съм на такъв курс. Когато бях в колежа, се записах на едномесечен курс в планината Абсарока в Уайоминг – най-трудният курс, който успях да намеря! Като Хелън в книгата и аз се опитвах да променя живота си и цялата си личност. Защото, също като Хелън, и аз предпочитам да се изтягам на дивана, вместо да се катеря в планината. Исках да докажа на себе си, че мога да се справя с нещо много трудно, да оцелея и да се изкача до върха. И наистина оцелях – макар и със сетни сили. Но понякога е достатъчно просто да оцелееш. Съжалих, че съм се записала на този курс още щом пристигнах там, но се оказа едно от най-големите приключения в живота ми. Водих си много подробен дневник, така че, когато дойде времето да използвам опита си за написването на тази книга, имах много готов материал. Даже няколко хербаризирани диви цветя изхвръкнаха между страниците, когато отворих дневника си за първи път от 20 години.
Спомена, че тази книга е била една от най-лесните ти за написване? На какво се дължи това според теб? Имало ли е трудна част?
– Част от лекотата, с която написах книгата, се дължи на това, че ползвах моя планински преход като модел за този на Хелън. Писането на диалози никога не ми е създавало трудности, нито пък описанията или създаването на сцени и моменти… Това, с което се боря, е общата картина – голямото пътуване. Когато го измисля, вече става много лесно да го запълня с подробности и разговори, но постоянно се връщам назад и препускам напред, за да създам това пътуване. При тази история знаех основните стъпки на цялото второ действие – Хелън отива в планината, както аз навремето, така че имах отправна точка. Всички герои са плод на въображението ми, разбира се, както и всичко, което се случва между тях, но това, че имах първите стъпки (тук отиват да си купуват екипировка, пътуват с автобус до отправната точка на планинския маршрут, катерят се през целия първи ден…) ми даде добра основа, върху която да изградя историята. Също така промених много неща, но борбата да измисля какво се случва, не беше толкова трудна. И също така мога ли да споделя, че беше намесена и магия? Историята сякаш сама се написа и не съм сигурна точно как се получи. Героите просто оживяха и аз бях обзета от любопитство какво ще им се случи. Да напиша тази книга, беше почти като да чета книга, която не мога да оставя до края. Много ми харесваше да съм с героите. Харесваше ми да слушам какво си говорят. Мисля, че човек може да напише история, която технически е много издържана и изпълнява функцията си, но ако я няма тази искрица магия и героите не оживеят на страниците, ако историята няма своя собствена светлина, никога няма да се получи страхотна книга. Не знам как точно се случва тази магия, просто всеки път се моля да се получи…
Какво би искала читателите да вземат от тази книга?
– Веднъж попаднах на твърдението, че хората четат нехудожествена литература, за да научават нови неща, а четат художествена литература, за да почувстват нещата. (Това е мисъл на великия Дуайт Суейн между другото.) Доста съм обмисляла тази идея. Какво искам да чувствам, докато чета един роман? Защото може да напишеш само историята, която искаш да прочетеш. На някакво ниво всички, които обичаме художествената литература, търсим нещо, което да ни накара да се почувстваме живи. За себе си мога да кажа, че ме привличат истории, които ми доставят удоволствие, докато ги чета, такива, към които искам да се върна, след като съм ги прочела, такива, които ме карат да изпитвам любопитство и желание да обръщам страниците дълго след като е станало време за лягане. Искам самият процес на четенето да доставя удоволствие, искам хората да се чувстват вдъхновени и обнадеждени след това. И удовлетворени. И може би с нови идеи за обмисляне. Просто много повече се интересувам от истории за това как хората преодоляват трудностите, а не от онези за това как се разпадат. Не че не мога да пиша депресиращи, безрадостни и безнадеждни истории. И за това съм писала. Но сега това, за което искам да пиша, е надеждата.
Интервюто е предоставено на lira.bg от издателство „Кръгозор“
„Щастие за начинаещи” тук