„Човекът, който разсмя смъртта“ от Норман Казънс (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

ОТКЪС

През август 1964 г., след като се върнах от задгранична командировка, почувствах леко неразположение. Първо вдигнах температура, после се появиха болки в цялото тяло. Състоянието ми бързо се влоши, а след седмица вече ми беше трудно да си движа врата, да ходя, да мърдам пръсти, да вдигам ръцете си. СУЕ рязко скочи над 80. СУЕ (скоростта на утаяване на еритроцитите) обикновено е пропорционална на възпалителния процес. При обикновена простуда или грип се повишава до 30, понякога до 40. Когато стигне до 60-70, това говори за сериозно заболяване. Мен ме хоспитализираха, когато СУЕ достигна 88. След седмица вече беше 115, а това се счита за признак на критично състояние.

***

Ако се отказвах от процедури, провеждани в клиниката, лекарят ми не започваше да настоява на всяка цена да ги правя. Много ми провървя, че моят доктор беше човек, който може да се постави на мястото на пациента. Д-р Уилям Хитциг ме подкрепи, когато предприех решителни действия, за да отблъсна натиска на лаборантите, жадуващи моята кръв за изследване.Бяхме приятели от повече от 12 години и той знаеше за моя интерес към медицината.

Често сме обсъждали статии, публикувани в специализираната преса. Той нямаше и намерение да крие от мен каквото и да е, що се отнася до болестта ми, предаваше ми мненията на различните специалисти, извикани от него за консултация. Те не достигнаха до общо становище. Но едно беше признато от всички: че страдам от колагеноза – болест на съединителната тъкан. Ставах все по-неподвижен, вече ми беше трудно да помръдна ръцете и краката си, както и да се обърна в леглото. По тялото се появиха възелчета, уплътнения, твърди участъци под кожата – това означаваше, че е поразен целият организъм. В най-тежкия момент от боледуването аз едва-едва отварях уста.

Доктор Хитциг извика експерти от Ню Йорк. Те потвърдиха и уточниха диагнозата: анкилозиращ спондилоартрит (болестта на Бехтерев). Това означаваше, че съединителната тъкан в гръбнака е започнала да се разрушава.

Попитах доктор Хитциг какви са изгледите ми за пълно оздравяване. Той откровено ми призна, че един от специалистите му е казал, че имам шанс 1 на 500. Същият отбелязал, че той лично никога не е имал случаи на оздравяване при поражение на практически целия организъм.

Това ме накара сериозно да се замисля. Досега оставях на лекарите да се безпокоят за моето състояние. Но сега трябваше аз да действам. Беше ми абсолютно ясно, че ако искам да съм този един от 500, е най-добре аз самият да предприема нещо, а не да бъда пасивен наблюдател.

***

Аз знаех: за да се бори с артрита (а и с всяка друга болест!), особено в тежка форма, ендокринната система и най-вече надбъбречните жлези трябва да работят на пълна мощност. Как да направя така, че да започнат да функционират нормално? Спомних си, че преди повече от 10 години четох класическата работа на Ханс Селие „Стресът на живота“. Селие доказал, че адреналиновото изтощение може да бъде предизвикано от емоционално напрежение, каквито са раздразнението или потисканият гняв. Той детайлно анализирал негативното влияние на отрицателните емоции върху биохимичните процеси в организма.

Зададох си въпроса: как влияят положителните емоции? Ако отрицателните предизвикват нежелателни изменения в организма, не могат ли позитивните да въздействат благоприятно на биохимичните процеси? Не може ли любовта, надеждата, вярата, смехът и волята за живот да станат най-доброто лекарство? Или такива промени са възможни само към влошаване?

Ясно е, че да накараш да „работят“ положителните емоции, съвсем не е толкова просто, като да натиснеш копчето на лампата. Но разумен контрол над тях би могъл да даде благотворен физически ефект. Понякога е достатъчно просто да замениш тревогата с вяра в живота.

В главата ми започна да се оформя план, измислях къде да търся целителните положителни емоции и ми се прииска да обсъдя това с моя лекар. Видно беше, че за да се проведе моят експеримент, са нужни минимум две условия. Първо – ако лекарствата, които приемах, са макар и минимално токсични, планът ми няма да се осъществи. Второ – знаех, че трябва да си потърся друго място, за да се лекувам, където бих могъл да изпитвам положителни емоции и да гледам оптимистично на живота. В болницата това беше невъзможно.

Хайде по-подробно да разгледаме всяко от тези условия.

Първо – лекарствата. Акцентът се слага върху болкоуспокояващите – аспирин, бутадион, кодеин, колхицин, а също и приспивателни. Аспиринът и бутадионът се прилагаха като противовъзпалителни и приемът им се считаше за терапевтично оправдан. Но аз не знаех дали не са токсични. Стана ясно, че имам повишена чувствителност на практика към всички лекарства, които са ми били давани. В болницата са ми били назначени максимални дози: 26 таблетки аспирин и 12 таблетки бутадион на ден. Удивително ли е, че имах усещането как денонощно ме гризат милиони червени мравки? Беше неразумно да очаквам положителни изменения в организма, докато го тровят с лекарства.

Един от колегите ми изчете съответните материали в медицинските списания и изясни, че лекарства като аспирин и бутадион са тежко бреме за надбъбречните жлези. Стана ясно и че бутадионът е един от най-силно действащите съвременни препарати. Приемането му може да доведе до поява на кръв в изпражненията, да предизвика непоносими сърбежи и безсъние, действа зле и на костния мозък.

Аспиринът, разбира се, има по-добра репутация, най-вече сред широката публика. Разпространено е мнението, че е почти безвреден. Когато обаче се задълбочих в публикациите в специализираната литература, открих, че аспиринът е доста силно лекарство, което трябва да се използва много внимателно. Това, че може да бъде купен в неограничени количества без рецепта и без лекарски контрол, е абсолютно неправилно. Дори незначителна доза аспирин може да предизвика вътрешен кръвоизлив. Статиите в медицинските издания свидетелстват, че веществата, които влизат в състава на аспирина и бутадиона, нарушават процеса на съсирване на кръвта.

Тези мисли бяха плашещи. Нима аспиринът, дълги години считан за универсално лекарство, всъщност е вреден?

Разбрах следното: фактът, че живеем във втората половина на ХХ век, съвсем не е гаранция, че медикаментите и методите за лечение са безопасни. За щастие, човешкият организъм е толкова издръжлив, че е успял да понесе всички видове лекарства, предписвани някога от лекарите – от къпане в ледени води до конски фъшкии.

Да предположим, че престана да приемам аспирин и бутадион. Какво тогава да правя с болката? Всички кости, особено гръбнакът и ставите, ме стягаха така, сякаш ме е газил камион.

Знаех, че на болката може да се влияе чрез отношението към нея. Болшинството хора изпадат в паника при най-малката болка. От всички страни ги атакуват реклами за различни лекарства срещу нея: едва-едва някъде ги заболи или прободе, и те веднага гълтат някой модерен медикамент. Ние нищо не знаем за болката и затова рядко сме способни да се справим с нея. Тя е сигнал, че в организма нещо не е наред. Този сигнал отива в мозъка и възниква ответна реакция.

Бях готов да търпя болката, само за да знам, че състоянието ми се подобрява и организмът е способен да предотврати по-нататъшното разрушение на съединителната тъкан.

Още един проблем, пред който бях изправен – силен възпалителен процес. Ако спра приема на аспирин, как да се справя с последствията? Знаех за това как аскорбиновата киселина (витамин С) подпомага борбата с куп болести – от бронхит до сърдечни заболявания. Ще ми помогне ли да се справя с възпалителния процес? Влияе ли витамин С непосредствено на възпалението, или служи като пусков механизъм за ендокринната система, в частност – да активизира надбъбречните жлези?

Бях чел, че витамин С способства за окислението (т.е. насищането с кислород) на кръвта. При разрушаването на колагена се забелязва недостатъчно или забавено окисление – дали това не е аргумент в полза на аскорбиновата киселина? А и според някои данни от медицински изследвания хората, страдащи от колагенови болести, изпитват недостиг на витамин С. Дали това не означава, че организмът използва повече витамин С в борбата с разрушаването на колагена?

Поисках да споделя своите мисли с доктор Хитциг. Той внимателно изслуша разсъжденията ми по повод причините за болестта и непрофесионалните идеи по плана за бъдещи действия, чието осъществяване би ми дало шанс да преодолея всички препятствия по пътя към оздравяването.

***

Доктор Хитциг оцени високо моята воля за живот. По негово мнение е изключително важно човек да не спира да вярва в успеха и да се надява да оздравее. Той одобри идеята за нашето равноправно сътрудничество.

Веднага, още преди да напусна болницата, започнахме осъществяването на нашия план. Първата задача пред нас беше използване на позитивните емоции за активизиране на биохимичните реакции в организма. Да се надявам, да обичам и да вярвам – удаваше ми се достатъчно лесно, но що се отнася до смеха… Когато лежиш неподвижно, прикован към леглото, и всяка костица, всяка ставичка е източник на болка и страдание – в това определено няма нищо смешно.

Разработих цялата програма и смятах, че е по-добре да започна от комедийни филми. Алън Фант, режисьор на хумористични телевизионни програми, ми изпрати няколко филма и кинопроектор. Медицинската сестра получи инструкции как да пуска филмите. Дори успяхме да изнамерим няколко стари записа на братя Маркс. Пуснахме щорите и включихме проектора. Сработи! С радост установих, че десет минути неудържим до колики смях подействаха анестезиращо и това ми позволяваше да поспя 2 часа без болка. Когато болкоуспокояващият ефект отмина, пуснахме проектора. Понякога медицинската сестра ми четеше хумористични разкази.

Доколко научнообоснована беше моята теория, че смехът, както и всички положителни емоции, повлиява биохимичните процеси в положителна посока? Ако смехът наистина притежава целебно действие, то може да се направи извод (най-малкото на теория), че той ще усили способността на организма да се бори с възпалението. Затова правехме измерване на СУЕ непосредствено преди „сеанс“ със смях и няколко часа след „него“. Всеки път показателят намаляваше минимум с пет единици. Сам по себе си този спад беше несъществен, но важното бе, че СУЕ продължаваше неотклонно да пада. Бях окрилен: древната теория, че „смехът е най-доброто лекарство“, стоеше на реална физиологична база. Имаше обаче един отрицателен ефект от моето увлечение по смеха – пречех на другите пациенти. Но скоро ми наеха стая в хотел, където се преместих.

Там с удоволствие открих първото неочаквано предимство: стаята струваше два пъти по-евтино от престоя в болницата. Останалите позитиви са неизброими. Никой не ме будеше, за да ме накара да си взема душ, да се нахраня, да си изпия лекарствата, да ми смени чаршафите,

да ми вземе кръв за изследване или да ме прегледа. Наслаждавах се на безметежност и спокойствие и бях уверен, че дори само това ще способства за общото подобрение на състоянието ми.

А какво място в програмата по моето оздравяване заемаше аскорбиновата киселина?

Доктор Хитциг не възразяваше, въпреки че ми разказа за сериозните последствия, описани в научни статии. Той ме предупреди, че при прием на големи дози аскорбинова киселина може да се наруши работата на бъбреците. Но в този момент последното нещо, за което се безпокоях, бяха бъбреците – струваше ми се, че ако трябва да сравня болни бъбреци с пълна неподвижност, то рискът си струва.

Непосредственото въвеждане на аскорбиновата киселина в кръвотока (чрез вътрешновенозно вливане) може да осигури по-ефективно усвояване на витамина, но дали организмът ще може да издържи вливане на голяма доза витамин С? Знаех, че се усвоява само определено количество, останалото се извежда с урината.

Ограничено ли е усвояването с времеви рамки? Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че отговорът е положителен. А ако, помислих си, витаминът се въвежда със система, така би могло (чрез увеличаване на времето за въвеждане) значително да се увеличи дозата. Реших да започна с 10 грама за денонощие и постепенно да повиша до 25 грама.

Доктор Хитциг беше втрещен, като чу за 25 грама. Това количество няколко пъти превишаваше всички регистрирани до този момент дози. Той ми напомни за възможното отрицателно влияние не само върху бъбреците, но и на вените на ръцете. Нещо повече, той не разполагаше с данни, които да потвърждават, че организмът дори за 4 часа е в състояние да се „разпореди“ с огромната доза аскорбинова киселина по начин, различен от отделяне на излишъка с урината.

Но аз смятах, че си струва риска – дори и няколко вени да престанат да функционират, аз ще успея да се справя с невидимия враг, който разяжда съединителната ми тъкан, а това е много по-важно. За да се убедим, че съм на прав път, направихме изследване на СУЕ преди първата система с 10 грама аскорбинова киселина и след 4 часа пуснахме второ изследване. СУЕ падна с цели 9 единици! Бях на седмото небе от щастие! Аскорбиновата киселина действаше положително. Също както и смехът. Мощният комбиниран удар атакуваше отровата, която разрушаваше съединителната тъкан. Температурата се понижи, пулсът вече не блъскаше като бесен.

Постепенно увеличавахме дозата. На втория ден въведохме чрез системата 12,5 грама аскорбинова киселина, на третия – 15 г, и в края на седмицата достигнахме количеството от 25 г. „Смехопрограмата“ се прилагаше с пълна сила. Престанах да приемам лекарства и приспивателни. Върнах си съня – благотворен и естествен! Спях безметежно, като бебе, а на осмия ден можех без болка да си движа палците. Показанията на СУЕ продължаваха да падат. Не вярвах на очите си: удебеляванията и възлите на шията и на горната страна на дланите започваха да намаляват. Вече не се съмнявах, че ще постигна целта си и ще си върна здравето.

Можех да се движа – не е възможно да се опише колко прекрасно е това усещане!

Не се опитвам да кажа, че всичките ми болки изчезнаха за миг. Още месеци наред не можех да си вдигна ръката, за да си взема книга от горния рафт. Пръстите ми се движеха по клавишите на органа не толкова ловко, колкото ми се искаше. Вратът ми едва се завърташе, колената ми понякога трепереха и краката ми се подкосяваха, налагаше ми се периодично да нося специален корсет. И все пак се възстанових достатъчно, за да се върна към работата си.

Дори само това беше чудо за мен.

Дали оздравях напълно? Година след година подвижността се увеличаваше. Болките като цяло изчезнаха, останаха само неприятните усещания в коленете и в едното рамо.

Металният корсет беше захвърлен като ненужен. Нямаше ги вече мъчителните пристъпи на болка в китките, когато посрещах с ракетата тенис топката или когато играех голф. Вече можех да яздя кон, без да се страхувам, че ще падна, и да държа кинокамера здраво в ръцете си.

Мечтата ми се осъществи – отново свирех токата и фуга в ре минор на Бах, макар че сега ръцете ми бяха не толкова послушни като преди. Вратът ми отново се завърташе на всички страни въпреки прогнозата на специалистите, че процесът е необратим и ще ми се наложи да се примиря с това, че шията ми ще е слабо подвижна.

***

До какви изводи стигнах?

Първо: желанието за живот не е теоретична абстракция, а физиологична реалност.

Волята на пациента е способна да го изцели.

Второ: на мен невероятно ми провървя, че моят лекар – доктор Хитциг, считаше за своя главна задача да поддържа вярата на болния в оздравяването и да му помогне да мобилизира всички естествени ресурси – физически и психически, за борба с болестта. Д-р Хитциг не се възползва от мощния, често опасен арсенал от силно действащи лекарства, с който разполага съвременният лекар, когато се убеди, че неговият пациент е готов да търси други пътища за лечение.

Често ме питат как съм се отнесъл към „присъдата“ на специалистите, които твърдяха, че болестта ми е прогресираща и неизлечима. Не се поддадох на страха, отчаянието и паниката, които съпровождат болестите, които не дават (както ни се струва) шансове за излекуване. Няма да се правя, че не съм разбирал сериозността на положението или че винаги съм бил весел и ми е било леко на сърцето. Ако лежиш неподвижно, като не можеш да помръднеш дори пръст, искаш или не, се замисляш над заключението на лекарите. Но дълбоко в душата си аз знаех, че имам шанс и бях уверен, че ще наклоня везните в своя полза.

Съгласно обяснението на някои лекари, върху мен вероятно благотворно е подействал ефектът плацебо. Тази хипотеза никак не ме смущава.Много корифеи предполагали, че историята на лекарствата е по-скоро история на плацебо, отколкото на препарати с фармакологична активност.

Според мен най-същественото са биохимичните процеси, предизвикани от волята за живот. Д-р Ана Аслан, водещ ендокринолог, е убедена, че съществува пряка връзка между естественото желание за живот и химическия баланс в мозъка, че творчеството – една от проявите на волята за живот – става мощен източник на важни импулси, пораждащи се в мозъка и стимулиращи хипофизата. Играе ли плацебо ефектът важна роля в процеса? Това заслужава сериозни изследвания.

 „Човекът, който разсмя смъртта“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔