Лира Литературно-рекламна Агенция
В един закотвен кораб на кея на Сена до „Шанз Елизе“ са подредени над осем хиляди книги. Това е книжарницата на господин Пердю, човек с особена дарба. От пръв поглед той може да долови душевното състояние на клиента си и да му предложи подходяща книга. Продава романите като лекарства, но не е успял за помогне на себе си, след като преди много години красивата Манон от Прованс внезапно и без обяснения го напуска. Оттогава Пердю живее като вцепенен и се движи единствено до кораба книжарница и до родителите си. Чрез книгите лекува чувствата на другите, но не успява да помогне на себе си.
Едно неочаквано разкритие прогонва летаргията на г-н Пердю, той развързва въжетата на кораба и тръгва на път към Прованс. В последните минути на кораба се качват и един объркан млад писател, готвач от Неапол – майстор в занаята, и влюбена в книгите млада жена. Пристигат в Прованс и Пердю успява да се пребори със сенките на миналото и да тръгне към нова любов.
Очарователна книга, която съдържа изящно написани мисли за живота и страха, тъгата, приятелството и разбира се, за четенето на книги. Както и красиви описания на различни храни и приготвянето им. Уловен е чарът на Париж и магията на Прованс с аромат на лавандула. Разбира се, присъстват провансалски ястия и десерти с лавандула. Написана в силно въздействащ стил, книгата е истински духовен празник с удивително пластичното описание на природата и особено на любовните трепети и докосвания с привкус на еротика. В края й са дадени заглавия на книги, които според Пердю трябва да бъдат използвани като аптека за спешни случаи. Посочени са и заболяванията, които те лекуват.
ЗА АВТОРА
Нина Георге е сред най-успешните немски авторки на любовни и еротични романи. Книгата „Парижката книжарница“ седмици наред заема челно място в класацията на списание „Шпигел“.
ОТКЪС
Посвещавам на изгубените.
И на онези, които все още ги обичат.
1.
Как можа да се случи? Защо позволих да ме убедят?
Двете дами, които командваха дом № 27 – собственицата
мадам Бернар и портиерката мадам Розалет (мосю Пердю ги наричаше „генералшите“), го издебнаха и го приклещиха между двете си партерни жилища.
– Този Льо П. се е отнесъл позорно към жена си.
– Ужасяващо. Като молец към булчински воал.
– Е, някои мъже си имат извинение. Достатъчно е само да погледнеш съпругите им, за да ги разбереш. Машини за лед в костюми на Шанел. Но и мъжете са чудовища.
– Мили дами, не разбирам какво…
– Вие не сте от тях, мосю Пердю. Естествено. Вие сте кашмир. Най-добрата материя, от която е изтъкан един мъж.
– Във всеки случай ще имаме нова наемателка. На четвъртия, а това е вашият етаж, мосю.
– Горката мадам си няма нищичко. Съвсем нищо, ясно ли ви е, само разбити илюзии. Нужно й е всичко, буквално всичко.
– Време е да се включите в играта, мосю. Дайте каквото
можете. Всяко дарение е добре дошло.
– Разбира се. Може би някоя добра книга…
– О, не, ние имаме предвид по-скоро нещо практично.
Маса например. Мадам си няма дори маса!
– Да, да, разбрах…
Всъщност книжарят не разбираше какво би могло да бъде по-практично от книга. Въпреки това обеща да дари маса за новата наемателка. Защото имаше една излишна.
Мосю Пердю пъхна вратовръзката си между горните копчета на бялата, грижливо изгладена риза и внимателно нави ръкавите – по-точно ги надипли – чак до лактите. През цялото време гледаше като хипнотизиран етажерката с книги в коридора. Зад нея се намираше стая, в която не беше влизал от двайсет и една години.
Двайсет и една години. Двайсет и едно лета. Двайсет и една новогодишни утрини.
Обаче масата беше точно в тази стая.
Мосю Пердю въздъхна, посегна наслуки към книгите и извади от етажерката Оруел. „1984“. Книгата не се разпадна. Даже не го ухапа по ръката като обидена котка. Книжарят извади следващия роман. После два едновременно. Накрая бръкна с две ръце в етажерката и заработи с голяма бързина. Вадеше по няколко книги едновременно и ги трупаше на пода. Купчината се превърна в дърво. В кула. В омагьосана планина. Пердю погледна последната книга в ръката си – „Среднощната градина на Том“. Приказка за пътуване във времето. Ако вярваше в магии, щеше да го приеме като знак от небето. Заудря с юмруци по дъските, за да ги отдели от скобите. После отстъпи крачка назад. Ето я. Вече я виждаше. Зад стената от думи. Вратата към стаята, където…
Защо просто не купих нова маса?
Мосю Пердю плъзна пръсти по устните си. Да, защо не? Ще изтупа праха от книгите, ще ги подреди отново в етажерката и ще забрави за вратата. Ще купи маса и ще продължи да живее както през последните две десетилетия. След двайсет години ще навърши седемдесет, а от там нататък вече никой не знае какво го очаква. Може пък да умре рано.
Страхливец!
Треперещата му ръка се сключи около топката на бравата.
Отвори вратата много бавно. Блъсна я лекичко навътре,
присви очи и… Само лунна светлина и сух въздух. Вдиша го през носа и затърси нещо, но не го намери.
Миризмата на *** е изчезнала.
За двайсет и едно лета мосю Пердю бе овладял до съвършенство изкуството да заобикаля мислите за ***. Правеше го инстинктивно, както заобикаляше отворените канавки по улиците. Обикновено си представяше името й като ***. Като мълчание във върволицата на движещите се мисли. Като бяла стая сред картините от миналото. Като мрак сред чувствата. Научи се да измисля всякакви видове дупки.
Мосю Пердю се огледа. Колко тиха изглеждаше стаята. Бледа въпреки лавандуловосините тапети. Годините зад заключената врата бяха изстискали цвета от стените. Светлината от коридора откри съвсем малко неща, които да хвърлят сянка. Стол от бистро. Кухненска маса. Ваза с лавандула, откраднатаот равнината край Валенсол преди повече от двайсет години. И един петдесетгодишен мъж, който седна на стола и се обгърна с две ръце. Ей там имаше завеси. По-нататък картини, цветя и книги. На дивана спеше котка на име Грегор. Имаше свещници и шепот, музика и чаши, пълни с червено вино. Танцуващи сенки по стената, едната голяма, другата чудно красива. В тази стая имаше любов.
А сега тук съм само аз.
Мъжът стисна ръце в юмруци и ги притисна върху парещите си очи. Преглътна. Преглътна още веднъж, за да пребори сълзите. Гърлото му беше твърде тясно за дишане, а гърбът му пламтеше от горещина и болка.
Когато отново започна да преглъща без болка, мосю Пердю стана и отвори двете крила на прозореца. От задния двор нахлуха разни миризми. Билките в градинката на Голденберг ухаеха. Розмарин, мащерка… Към тях се добавяха масажните масла на Че, слепия подолог1, който лекуваше като шепнеше на стъпалата.
Примеси се миризма на палачинки, съчетана с печените африкански ястия на Кофи, люти и месести. А над всички тези миризми се носеше юнският мирис на Париж, ухаещ на цъфнали липи и очакване.
Ала мосю Пердю не позволи на ароматите да го затрогнат.
Вложи всички сили, за да се противопостави на магията им. Отдавна се бе научил да пренебрегва всичко, което би могло по някакъв начин да събуди в сърцето му копнеж. Изключваше от живота си миризми, мелодии… цялата красота на нещата.
Донесе от килерчето зад оскъдно обзаведената кухня вода и зелен сапун и започна да почиства дървената маса.
През цялото време се бореше срещу размитата картина, натрапваща се в съзнанието му – как някога седеше край масата, и то не сам, а с ***.
Бършеше, търкаше, миеше и гонеше мъчителния въпрос какво ще прави оттук нататък, след като бе отворил вратата към стаята, в която бе погребал цялата си любов, мечтите, миналото.
Спомените са като вълци. Не можеш да ги сложиш зад решетки и да се надяваш, че няма да ти досаждат.
Мосю Пердю отнесе тясната маса до вратата, избута я през етажерката и покрай омагьосаната книжна планина, извлече я навън и спря пред отсрещното жилище.
Понечи да почука и в този миг чу познат звук.
Задавено хълцане, прикрито от възглавница.
Някой плачеше зад зелената врата на жилището.
Жена. Плачеше така, сякаш много държеше никой, ама наистина никой да не я чуе.
2.
Жената на онзи Льо П., нали го знаете. Всъщност бившата му жена.
Не, не знаеше. Мосю Пердю не четеше клюкарските страници на вестниците. Късно вечерта в четвъртък мадам Катрин льо П. се прибрала вкъщи, след като цял ден водила кореспонденцията на своя известен съпруг, виден съвременен творец, в агенцията му. Опитала се да отвори, но ключът не влязъл в ключалката. На стълбището я чакал куфар, върху него лежали документите за развод. Мъжът й бил заминал незнайно закъде. Взел със себе си стари мебели и нова жена. Катрин, вече бивша съпруга на господин мръсника, не притежавала нищо освен дрехите си. И прозрението, че е повече от глупаво да вярва в любовта, която съпругът й някога изпитвал към нея. Защото тази любов, първо, не й осигурила човешко отношение при раздялата и второ, не й попречила да опознае съпруга си достатъчно добре, за да не се изненада от поведението му.
– Широко разпространена заблуда – изкоментира мадам Бернар, собственицата на къщата, между две дръпвания от лулата. – Жената разбира какъв е бил мъжът й едва когато той я напусне.
Мосю Пердю все още не бе видял жената, изхвърлена така безмилостно от собствения й живот. Сега стоеше и се вслушваше в самотния й плач, въпреки че тя отчаяно се стараеше да го заглуши, може би с ръце или с кухненска кърпа. Дали да почука и да я постави в неудобно положение? Реши първо да донесе вазата и стола. Тихо измина пътя между своето и нейното жилище. Много добре знаеше какъв издайник е тази горда стара къща. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка допълнителна тънка стена и всяка скрита шахта, която се изявяваше като високоговорител.
Щом влезеше в празната дневна и се наведеше над своя пъзел от 18 000 части, за да попълни още някоя страна на географската карта, къщата започваше да му докладва за живота на другите.
Голденбергови се караха (Той: „Не можеш ли да…? Защо си…? Не ти ли казах…?“. Тя: „Всеки път ли трябва …? Никога не правиш… Искам ти да…“). Познаваше ги още от времето, когато бяха младоженци. Тогава често се смееха. После дойдоха децата и родителите се раздалечиха като континентите.
Чуваше как електрическият инвалиден стол на Клара Виолет минава през ръбовете на килимите, търкаля се по паркета и преодолява праговете. Помнеше как младата някога пианистка танцуваше и се смееше.
Чуваше как Че и младият Кофи готвят. Че непрекъснато разбъркваше яденето. Открай време си беше сляп, но твърдеше, че вижда света като следи от миризми и ехото, което оставяли човешките чувства и мисли. Че винаги усещаше дали в стаята, в която влиза, са правили любов, или са се карали.
В неделя Пердю чуваше как мадам Боме и приятелките й вдовици се кискат над мръсните книжки, които лично той им бе набавил зад гърба на добронравните им роднини.
Дом № 27 на улица „Монтаняр“ представляваше море от свидетелства за живот, разбиващи се като вълни в мълчаливия остров на Пердю.
Слушаше ги от двайсет години. Познаваше съседите си толкова добре, че понякога се учудваше защо те знаят толкова малко за него – въпреки че в действителност искаше точно това. Те изобщо не подозираха, че той не притежава почти никакви мебели освен легло, стол и закачалка за дрехи, че няма телевизор и стереоуредба, картини и албуми със снимки, диван и кресла, че съдовете и приборите му са само за един човек. Нямаха представа, че доброволно е избрал да живее така скромно.
Двете стаи, които все още обитаваше, бяха толкова празни, че всяко изкашляне отекваше като гръм. На пода в дневната бе разпрострян огромният географски пъзел. В спалнята му имаше матрак, дъска за гладене, лампа за четене и подвижна закачалка с три абсолютно еднакви комплекта дрехи: сив панталон, бяла риза, кафяв пуловер с остро деколте. В кухнята нямаше нищо друго освен котлон, кутия с кафе и етажерка с хранителни продукти, подредени по азбучен ред. Никой от съседите му не знаеше как живее той. Въпреки това мoсю Пердю хранеше топли чувства към обитателите на дом № 27. Не можеше да си обясни защо, но се чувстваше по-добре, като знаеше, че всичко им е наред. Опитваше се да дава своя принос към подобряването на живота им, без да вдига излишен шум около себе си. Книгите му помагаха много. Стараеше се да остава на заден план. Понякога се сравняваше с грунда на една картина, докато истинскиятживот се разиграва навън.
Само Максимилиан Жордан, новият наемател от третия етаж, не оставяше мосю Пердю на мира. Жордан носеше изработени по мярка тапи за уши, върху тях наушници, а при студено време и вълнена шапка. Млад писател, чието първо произведение буквално го бе изстреляло на върха на славата, той отчаяно се опитваше да избяга от феновете си, които горяха от желание да се нанесат при него. Незнайно защо, Жордан силно се интересуваше от живота на мосю Пердю.
Докато Пердю подреждаше стола, кухненската маса и вазата върху нея пред вратата на отсрещното жилище, плачът вътре престана.
Вместо това се чу скърцане на дъска. Някой стъпваше по нея много внимателно, за да не вдига шум, но не успяваше.
Мосю Пердю погледна през малкото прозорче с млечно стъкло и почука тихо два пъти.
Приближи се лице. Размит светъл овал.
– Да? – попита шепнешком овалът.
– Нося ви стол и маса.
Овалът не отговори.
Трябва да й говоря мило. Плакала е дълго и сега сигурно се чувства пресъхнала. Ако викам, ще се разпадне.
– И ваза за цветя. Примерно червени цветя. Ще изглеждат много красиво върху бялата маса.
Мосю Пердю почти притисна буза върху млечнобялото стъкло.
– Мога да ви дам и книга, ако искате – пошепна едва чуто.
Светлината на стълбището угасна.
– Каква книга? – пошепна овалът.
– Книга, която утешава.
– Но аз трябва да плача още, иначе ще се удавя. Разбирате ли?
– Разбирам. Понякога човек плува в неизплакани сълзи и ако продължи да ги пази в себе си, може да потъне в тях.
Аз съм на дъното на едно такова море.
– Тогава ще ви донеса книга за плач.
– Кога?
– Утре. Обещайте ми дотогава да ядете и пиете. После ще продължите да плачете.
Учуди се как си позволява да говори така. Сигурно заради вратата, която ги разделяше.
Дъхът й замъгли стъклото на прозорчето.
– Да – отговори тя. – Да.
Някой запали лампите на стълбището и овалът се отдръпна уплашено.
Мосю Пердю сложи ръка върху стъклото. На мястото, където преди секунди беше лицето й.
Ако тя се нуждае от още нещо, например от скрин или белачка за картофи, ще ги купя и ще кажа, че са от мен.
Той се върна в празното си жилище и спусна резето. Вратата към стаята зад планината от книги все още стоеше отворена. Колкото по-дълго се взираше вътре, толкова по-ясно виждаше как от пода се издига и се завръща лятото на 1992 г. Котката с кадифени бели лапички скочи от дивана и се протегна. Слънцето докосна нечий гол гръб. Гърбът се обърна към него и се превърна в ***. Тя се усмихна на мосю Пердю, надигна се и се запъти към него. Съвсем гола, с книга в ръка.
– Готов ли си най-сетне? – попита ***.
Мосю Пердю затръшна вратата.
Не.
3.
– Не – каза мосю Пердю на следващата сутрин. – Предпочитам да не ви продам тази книга.
Внимателно взе „Нощта“ от ръката на клиентката. Сред многото романи в неговия книжен кораб с име „Литературна аптека“ тя бе избрала точно скандалния бестселър на Максимилиан или Макс Жордан. На младия писател с наушници, който живееше на третия етаж на улица „Монтаняр“.
Клиентката го погледна смаяно.
– Но как така?
– Макс Жордан не ви подхожда.
– Макс Жордан не ми подхожда?
– Точно така. Той не е вашият тип.
– Моят тип? Аха. Простете, скъпи господине, но се налага да ви припомня, че съм дошла на вашия книжен кораб да си избера книга, а не съпруг.
– Позволете да ви отговоря: в дългосрочен план онова, което четете, е много по-важно за живота ви от мъжа, с когото ще се обвържете, скъпа госпожо.
Дамата го огледа с присвити очи.
– Дайте ми книгата, приберете си парите и двамата ще се направим, че денят е хубав.
– Денят наистина е хубав. Доколкото знам, утре започва лятото, но вие няма да купите тази книга. Не и от мен. Ще позволите ли да ви предложа няколко други?
– Така значи! Искате да ми натрапите някой дърт класик, защото ви мързи да го хвърлите през борда, та да трови рибите!
Отначало дамата говореше тихо, но сега почти викаше.
– Книгите не са яйца. Само защото една книга е на повече години, още не означава, че е лошокачествена. – И мосю Пердю заговори с остър тон. – Какво всъщност означава да си стар? Старостта не е болест. Всички остаряваме,
книгите също. Нима вие, или който и да било друг, струвате по-малко или сте по-малко важна само защото сте се появили на света по-отдавна от други?
– Смешно е как извъртате нещата. Признайте, че просто не искате да ми продадете тъпата „Нощ“. Това е, нали?
Клиентката – или по-скоро не-клиентката – пусна портмонето си в скъпата кожена чантаи дръпна ципа, но той заяде.
Пердю усети как в гърдите му се надига гняв. Чувството беше безумно, необуздано, напрягаше го – но главното беше, че нямаше нищо общо с тази жена. Въпреки това не успя да се удържи. Тръгна след дамата, която ядно тропаше на високите си токчета през трюма на книжния кораб, и извика между дългите редици етажерки в полумрака:
– Имате избор, мадам! Можете да си отидете и да плюете на мнението ми. Другата възможност е да си спестите хиляди часове на бъдещи мъчения, точно от този миг нататък.
– Благодаря, вече започнах да си ги спестявам.
– По-добре влезте в съкровищницата на книгите, вместо да завързвате безполезни връзки с мъже, които един ден със сигурност ще ви изоставят, или пък да се поддадете на лудостта на диетите, защото един мъж ви намира за недостатъчно тънка, а друг – за недостатъчно глупава.
Дамата спря пред дългата редица от прозорчета към Сена, обърна се и го прониза с гневен поглед.
– Какво си позволявате?
– Книгите предпазват от глупостта. От фалшивите надежди и неподходящите мъже. Те дават любов, сила, знание.
Те вдъхват живот отвътре. Изберете. Книга или…
Преди да довърши изречението, се появи едно от излетните параходчета. Зад парапета стояха десетина китайки под чадъри. Като видяха известната плаваща литературна аптека на Париж, моментално защракаха с фотоапаратите.
Параходът раздели водите на Сена. Към книжния кораб се понесе висока водна вълна и го разклати силно.
Клиентката, нестабилна върху високите токчета, загуби равновесие. Вместо да й подаде ръка, Пердю протегна към нея „Елегантността на таралежа“.
Дамата инстинктивно посегна към романа и се залови за него.
Пердю не се отказа. Заговори й успокоително, тихо и нежно:
– Трябва да имате стая само за себе си. Не твърде светла, с млада котка, която да ви прави компания. И тази книга. Моля ви да я четете бавно. От време на време си почивайте. Ще размишлявате много и вероятно ще плачете. За себе си. За годините. После обаче ще се почувствате по-добре. Ще проумеете, че няма да умрете сега, макар да се чувствате ужасно, защото онзи тип е бил непочтен с вас. Вече няма да смятате, че сте грозна и наивна, и отново ще започнете да се харесвате.
Едва след тези обяснениякнижарят пусна книгата. Клиентката го гледаше ужасено и Пердю веднага разбра, че е улучил в десятката. След миг жената захвърли романа.
– Вие сте тотално луд – пошепна задъхано тя, обърна му гръб и затрака на високите си токчета към кея. Главата й все повече се свеждаше.
Мосю Пердю вдигна „Таралежа“. При падането гръбчето на книгата се бе разкъсало. Май ще се наложи да продаде романа на Мюриъл Бърбъри за едно-две евро на някого от букинистите, които обикаляха кейовете със сандъци стари книги.
Проследи клиентката с поглед. Как си пробиваше път през навалицата зяпачи. Как раменете й под скъпия костюм се тресяха.
Тя плачеше. Плачеше като човек, който знае, че няма да рухне, естествено, заради една малка драма. Ала е дълбоко наранен от несправедливостта, която го е сполетяла – точно него, точно сега. Тя беше наранена, брутално и дълбоко. Нима това не беше достатъчно, та се бе появил и този жесток търговец на книги?
Мосю Пердю предположи, че дамата незабавно ще впише тъпата му литературна аптека на едно от първите места в своя списък с идиоти.
Той беше съгласен с нея. Избухването му, нечувствителното му деспотично поведение вероятно се дължеше на случилото се миналата нощ в онази стая. Иначе беше много по-търпелив. По принцип не се тревожеше от желанията, ругатните и странностите на клиентите си. Подреждаше ги в три категории. В първата влизаха онези, за които книгите бяха единствената глътка свеж въздух в задушното всекидневие. Любимите му клиенти. Те му вярваха, очакваха да им каже от какво се нуждаят. Доверяваха му болките си, например казваха: „Моля, не ми давайте романи, в които има високи планини, асансьори или простори, защото ме е страх от височината“. Някои му пееха детски песнички, по-скоро тананикаха или ръмжаха: „Тра-ра-ра, там-там-там… Това го знаете, нали?“. Надяваха се книжарят да си ги спомни вместо тях и да им даде книга, в която мелодиите от детството им играят главна роля. В повечето случаи мосю Пердю знаеше песничките. Имаше време, когато беше пял много. Към втората категория принадлежаха хората, които идваха на неговия „Лулу“, книжния кораб на кея„Шанз Елизе“, привлечени от името на книжарницата: La pharmacie litteraire – Литературна аптека. Те си купуваха оригинални пощенски картички („Четенето застрашава предразсъдъците“ или „Който чете, не лъже – или поне не едновременно“), книжки джобен формат или миниатюри в кафяви медицински шишенца и правеха снимки.
Ала тези клиенти бяха направо златни в сравнение с хората от третата категория, които се смятаха за царе, но не се държаха като такива. Без да кажат „добър ден“ и без да го погледнат, те задаваха обвинителни въпроси, опипваха всяка книга с мазни пръсти, с които бяха хапнали пържени картофи. „Защо нямате томчета със стихове? Къде е тоалетната хартия със серии криминалета? Защо не продавате надуваеми пътнически възглавници, това е най-подходящата стока за книжна аптека!“ Майката на Пердю, Лирабел Берние, разведена с бащата Пердю, го бе посъветвала да продава билкова ракия и чорапи за разширени вени, защото след една определена възраст жените се оплаквали от болки в краката след дълго четене в креслото. През някои дни чорапите вървяха по-добре от белетристиката. Пердю въздъхна.
Защо клиентката толкова държеше да прочете „Нощта“ тъкмо в сегашното си крехко душевно състояние? Е, сигурно нямаше да й навреди. Или поне не много.
Вестник „Льо Монд“ бе определил романа и автора му Макс Жордан като „новия глас на гневната младеж“. Женските списания възхваляваха „момчето с гладуващо сърце“ и публикуваха огромни снимки на автора, по-големи от корицата на книгата му. На снимките Макс Жордан винаги изглеждаше малко учуден. И наранен, помисли си Пердю.
Дебютният роман на Жордан беше препълнен с мъже, които от страх да не изгубят себе си се отнасяха към любовта с омраза и цинично равнодушие. Един критик въодушевено заяви, че „Нощта“ е „манифест на новата мъжественост“. Според Пердю романът не беше чак толкова високопарен. По-скоро представляваше отчаяна инвентаризация на вътрешния живот на млад мъж, влюбен за първи път. Той не разбира как е възможно да започне да обича, губейки контрол над себе си, и как е възможно да престане да обича, също без участие на уж свободната си воля. Чувства се напълно объркан, защото осъзнава, че не той е решил кого да обича, от кого да бъде обичан, къде започва и къде свършва любовта и колко ужасяващо непредвидимо е онова по средата.
Любовта. Диктаторка, от която мъжете се страхуват до смърт. Нищо чудно, че мъжът бяга от тази тиранка. Милиони жени четяха книгата, за да разберат защо мъжете
са жестоки с тях. Защо сменят ключалки, приключват връзката с есемес, спят с най-добрата им приятелка. Само за да покажат на диктаторката: „Виждаш ли, мен няма да ме надвиеш, не и мен“. Дали заключенията на автора утешаваха жените? „Нощта“ бе преведена на 29 езика. Продаваха я даже в Белгия, както му бе казала портиерката мадам Розалет. Виж ги ти белгийците, ами да, чистите французи поне си имаха своите здравословни предразсъдъци.
Макс Жордан се нанесе в дом № 27 на улица „Монтаняр“ точно преди седем седмици. Живееше на третия етаж, срещу семейство Голденберг. Все още нито един от феновете, които го преследваха с любовни писма, телефонни обаждания и изповеди, не бе открил новото му жилище. В интернет бе създаден форум за „Нощта“, където феновете си обменяха мисли. За бившите приятелки на автора (такива не бяха известни и съвсем естествено възникна големият въпрос: да не би пък Жордан да е още девствен?), за ексцентричните му хобита (ходи с наушници), за възможния му адрес (Париж, Антиб, Лондон). В „Литературната аптека“ често идваха маниаци на тема „Нощта“. Носеха наушници и на колене умоляваха мосю Пердю да организира четене с участието на идола им. Книжарят наистина помоли новия си съсед да почете от книгата, но 21-годишният младеж пребледня като смъртник. Сценична треска, прецени Пердю. Според него Жордан беше млад мъж, който бяга. Дете, въздигнато в ранг на литератор, без никой да го е попитал. Според много мъже Жордан бе предател на мъжкия род, на мъжката емоционалност. В мрежата имаше и форуми, чиито членове не криеха омразата си. Анонимни писачи разкъсваха романа на парчета, подиграваха се с автора и го приканваха да направи същото, което бе извършил отчаяният му протагонист1 в книгата: след като осъзнава, че не е в състояние да контролира любовта, героят се хвърля от една корсиканска скала в морето. Най-възхитителното в „Нощта“ бе опасно за автора, защото той разказваше за вътрешния свят на мъжа честно, като никой мъж преди него. Стъпкваше мъжките идеали и разрушаваше обичайната представа за мъжа в литературата. Представата за „цялостен тип“, за „мъж, беден откъм емоции“, или „вълк единак“. „И мъжете са само хора“ бе написало едно феминистко списание по повод дебюта на Жордан.
Пердю харесваше смелостта на младия автор. От друга страна, възприемаше романа като гаспачо, непрекъснато преливащо от супената чиния. Творецът му беше небрежен в споделянето на чувствата си, лишен от броня около сърцето си. Той олицетворяваше позитива, в сравнение с негатива на Пердю. Книжарят неволно се запита какво ли е усещането, когато изпитваш толкова силни емоции и въпреки това оцеляваш.
