Лира Литературно-рекламна Агенция
Сесилия Самартин (1961 г.) е американка от кубински произход. Родителите й емигрират от родната й Хавана в Лос Анджелис по време на революцията, когато Сесилия е съвсем малка. Като дете мечтае да стане композиторка или пианистка. Завършва психология в Калифорнийския университет и брачна и семейна терапия в университета в Санта Клара. Преди да започне да практикува като психотерапевт, изкарва прехраната си като продавачка и съветник в психиатрично отделение. Пациентите й са предимно имигранти от Латинска Америка. Автор е на шест романа, преведени на осемнадесет езика. Живее в Калифорния. В свободното си от работа и писане време обича да се разхожда и да слуша музика. В началото на април на българския книжен пазар излезе книгата й „Мофонго: ароматът на душата“.
––––-
Какво представлява пълното щастие за теб?
– Усещането, дълбоко в сърцето, че живея живота, за който съм предопределена, и изпълнявам мисията си.
Кой е най-големият ти страх?
– Загубата на любимите хора.
С коя историческа личност се идентифицираш в най-голяма степен?
– Ане Франк. Прочетох дневника й, когато бях на тринадесет, и това и до днес продължава да е едно от най-вълнуващите литературни преживявания в живота ми. Макар че чак след години осъзнах, че именно тя ме е вдъхновила да започна да пиша.
Кой е най-големият ти недостатък?
– Понякога съм прекалено критична към себе си и към другите.
А най-положителното ти качество?
– Когато не съм прекалено критична, мога да видя най-доброто в другите, а понякога и в себе си.
Кой е любимият ти литературен герой?
– Жан Валжан от „Клетниците“.
Кои три качества са най-важни за теб?
– Честността, добрината и смелостта.
Откъде черпиш вдъхновение за написването на романите си?
– Обичам да се разхождам, да медитирам и да се моля. Съсредоточавам се върху живота на пациентите си, за да проясня съзнанието и да прочистя душата си. Опитвам се, помагайки на някого другиго, да забравя за себе си. Именно по този начин черпя вдъхновение и нови идеи, така че да не повтарям едни и същи послания.
Как протича един твой работен ден?
– Ставам много рано – към 5,30, и излизам да се разходя на чист въздух. Пиша предимно от сутрин до обед, а следобедите ми са посветени на психотерапевтични сеанси. За мен е много важно да имам работно заглавие, независимо дали ще бъде променено на по-късен етап или не, защото то ми помага да се съсредоточа. Докато пиша първоначалните си чернови, давам пълна свобода на идеите си – напълно забравям да редактирам или структурирам. Стремя се да пиша честно за неща, които наистина ме вълнуват. Когато реша, че съм готова, оставям черновата настрани за известно време, преди да я прочета отново и преработя.
Какво е посланието ти към читателите на книгите ти?
– Вярвайте в мечтите си и не позволявайте на нищо и никого да ви обезкуражи. Мечтите се раждат в душите, но трябва да бъдат закриляни и подхранвани, защото без тях животът няма смисъл.
Разкажи ни повече за романа „Мофонго: ароматът на душата“, с който постигаш световен успех.
– Идеята за сюжета ми хрумна една сутрин, след като станах от сън. В основата на романа е схващането, че за да живеем пълноценно, трябва да преминем през страданието, но болката и усилията си заслужават. Вярвам, че именно променяйки се, откриваме верния път и се доближаваме до истинската си същност.
Кое е най-важното послание на книгата?
– В живота има много неща, които ни мотивират да се променяме и да израстваме духовно, но само любовта и страданието могат наистина да ни променят.
Съдържа ли книгата автобиографични елементи и ако да – кои са те?
– Мисля, че никой писател не може напълно да избяга от себе си, докато създава творбата си. В случая с „Мофонго“ съм заимствала образа на баба ми за създаването на този на Лола. Самата аз имах любяща баба, която ме подкрепяше и ми помагаше да се справям в училище, когато не владеех добре езика и бях обект на непрестанни подигравки. В уютната й кухня намирах убежище от външния свят.
Кой е любимият ти персонаж и защо?
– Всички са ми скъпи, защото съм вложила частица от себе си в създаването им. Най-любим обаче безспорно ми е Себастиан. Най-трудна за създаване беше баба Лола. Тя крие много тайни, но действията й, макар и обвити в мистерия, са ръководени от дълбока любов. Любов, която поддържа баланса между тъмнината и светлината, чието пресъздаване представляваше огромно предизвикателство за мен.
Има ли прототип Себастиан, или образът му е изцяло плод на въображението ти?
– Преди много години, докато работех по програмата за подпомагане на семейства в затруднено положение в Лос Анджелис, се запознах с едно момче с вроден сърдечен порок. Казваше се Фреди и беше много крехък на вид, но донесе огромна радост на семейството и близките си. В него имаше нещо специално – беше невероятно смел, винаги усмихнат и умееше да се радва на живота. Споменът за него ме ръководеше в създаването на образа на Себастиан.
Лола казва, че храната, приготвена с любов, не само засища тялото, но и изцелява душата. Наистина ли смяташ, че храната е толкова важна?
– О, да! Обожавам да готвя пуерторикански и кубински специалитети за съпруга, семейството и приятелите си. Обичам да готвя почти толкова, колкото и да пиша! Мисля, че готвенето в голяма степен прилича на писането, а четенето – на яденето. И двете неща трябва да се правят с любов, за да стигнат до душата на човек.
Към книгата има приложение с рецепти, пробвала ли си някои от тях?
– Да, това са стари и изпитани семейни рецепти, които ни помогнаха да съхраним културата си в една чужда страна. Вярвам, че традиционните кубински и пуерторикански ястия притежават силата да сплотяват и лекуват тялото и душата. Винаги съм искала да включа рецепти към романите си, за да дам на читателите възможност да съпреживеят историята и в друго измерение. Пробвала съм всички рецепти, с изключение на тази с агнешкото, и гарантирам, че са страхотни!
Интервюто със Самартин е предоставено на lira.bg от издателство „Хермес“
„Мофонго: ароматът на душата“ тук
