Блага Димитрова в „Пътуване към себе си“: Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението

02.03.2015 Автори

Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?

Мъжкият поглед се влияе. Сякаш е сляп! Нужни му са чужди очи, за да прогледне. Искаш ли да му се харесаш, трябва да се харесаш първо на другите. И винаги да се харесваш на всички заради един-единствен мъж.

„Ела“ – вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“, „почакай“ – шепне той и това значи буквално „за този миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ – казва погледът му и това значи „засега“, а аз изтръпвам да не би да е „завинаги“.

Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна на мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота.

Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.

Нищо друго не мислех, не търсех, освен усмивката си. Да мога да продължавам да се усмихвам, сякаш нищо не се е променило, сякаш няма от какво да се плаша.

Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си.

Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко.

Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без теб не могат, че се взират в далечината идеш ли.

Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.

Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.

Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.

Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей.

Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.

Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.

Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.

И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.

При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна…