Лира Литературно-рекламна Агенция
Любовта, която остава неизживяна, чувството за дълг, което, доведено до крайност, изпепелява всяка радост, подсъзнателният отказ да поемеш отговорност за живота си, яростната съпротива срещу промените – такава е съдбата на образцовия възрастен иконом Стивънс, който след вярна служба в голямо английско имение за пръв път се осмелява да тръгне на кратко пътешествие с кола, превърнало се в равносметка на миналото.
Казуо Ишигуро не си позволява да съди или да дава оценки, той оставя героя сам да разкаже колкото реши от своята история и благодарение на това романът му звучи съкровено, като нещо, преживяно от самите нас.
Със своята сдържаност, с пестеливия език и усещането за недоизказаност „Остатъкът от деня” е определян от критиците като „най-английския” от всички съвременни романи. Удостоен е с най-престижната литературна награда в англоезичния свят – „Букър” (1989 г.), само във Великобритания първият му тираж достига един милион бройки и по него е заснет едноименният филм с Антъни Хопкинс и Ема Томпсън в главните роли, номиниран за „Оскар” в осем категории.
ЗА АВТОРА
Казуо Ишигуро е роден през 1954 г. в Нагасаки, Япония. Едва петгодишен отива да живее във Великобритания, където баща му, океанолог, е поканен да се включи в научноизследователски екип. Пише само на английски, което не пречи в книгите му да се долавя изчистеният, минималистичен стил на традиционната японска литература. Автор е на шест романа и на сборници с разкази. Четири пъти е предлаган за „Букър“, веднъж го е печелил с единодушното решение на членовете на комисията, нещо, което се случва за пръв и за последен път. Три от творбите му са екранизирани с огромен успех.
ОТКЪС
Още валеше силно. Слязохме от колата и бързо се скрихме в заслона. Той беше изграден от камък и имаше керемиден покрив – въобще изглеждаше много стабилен, какъвто и трябваше да бъде сред това открито поле. Вътре боята се лющеше отвсякъде, иначе беше чистичко. Госпожица Кентън седна на пейката, а аз останах прав, за да не пропусна автобуса. От другата страна на пътя се виждаха все същите пусти поля и безкраен низ от телеграфни стълбове, които изчезваха в далечината.
След като мълчаливо почакахме няколко минути, най-после събрах смелост да заговоря:
– Извинете ме, госпожо Бен, но може би отново няма да се срещнем още дълго. Ще ми позволите ли да ви попитам нещо доста лично. Нещо, което не ми дава покой от известно време.
– Разбира се, господин Стивънс. В края на краищата сме стари приятели.
– Действително, както казвате, сме стари приятели. Просто исках да ви попитам, госпожо Бен. Моля ви, не ми отговаряйте, ако не желаете. Но истината е, че от това, което сте ми писали през годините и особено в последното писмо, съм останал с впечатлението, че сте… как да се изразя?… Доста нещастна. Чудех се дали с вас не се отнасят грубо. Простете ми, но това е нещо, което отдавна ме притеснява. Щях да се чувствам последен глупак, ако след като съм изминал дълъг път и съм ви видял, поне не съм ви попитал.
– Господин Стивънс, недоумявам защо усещате такова неудобство. Нали затова сме стари приятели. Между другото, вашата загриженост искрено ме трогна. И държа напълно да ви успокоя. Съпругът ми никога не се е отнасял зле с мен. Той нито е жесток, нито избухлив.
– Трябва да ви призная, госпожо Бен, че камък ми падна от плещите.
Подадох се навън в дъжда и се заоглеждах за автобуса.
– Виждам, че отговорът ми не ви удовлетвори, господин Стивънс – обади се госпожица Кентън. – Не ми ли вярвате?
– О, не е това, госпожо Бен, изобщо не е това. Просто си остава фактът, че през всичките тези години не сте била щастлива. Искам да кажа… надявам се да ми простите… но няколко пъти взимахте решение да напуснете съпруга си. Щом той не се отнася лошо с вас, тогава… да си призная, причината за вашето нещастие ме озадачава.
Отново се взрях навън в дъжда. След малко чух думите на госпожица Кентън зад гърба ми:
– Господин Стивънс, как бих могла да го обясня? И аз самата не съм в състояние да разбера защо правя тези неща. Истината е, че досега съм го напускала три пъти. – Тя замълча за момент, а аз продължих да гледам към нивата отвъд пътя. После каза: – Господин Стивънс, предполагам, че ме питате дали обичам мъжа си?
– Моля ви се, госпожо Бен, как бих могъл да допусна…
– Чувствам, че ви дължа този отговор, господин Стивънс. Както отбелязахте, може да не се видим още много години. Да, аз наистина обичам своя съпруг. В началото не го обичах. Не го обичах дълго време. Когато, вече толкова отдавна, напуснах Дарлингтън Хол, всъщност не осъзнавах, че си тръгвам завинаги. Навярно съм го възприемала като поредната си хитрост, с която съм искала да ви ядосам. Преживях истински шок, щом се озовах тук и се оказа, че съм омъжена. Бях нещастна, много нещастна. Но годините се нижеха, избухна войната, Катрин израсна и един ден осъзнах, че обичам съпруга си. Когато прекарваш толкова време с един човек, установяваш, че свикваш с него. Той е мил, стабилен и да, господин Стивънс, аз го обикнах. – Госпожица Кентън замълча за миг, преди да продължи: – Това съвсем не означава, разбира се, че на моменти, макар и изключително рядко, човек не си казва: „Каква ужасна грешка направих с живота си.“ И тогава си представяш един по-различен живот, един по-хубав живот. Аз например си представям живота, който бих могла да имам с вас, господин Стивънс. И предполагам, точно тогава започвам да се дразня от разни дреболии и си тръгвам. Но много скоро си давам сметка, че истинското ми място е при моя съпруг. В края на краищата вече е твърде късно да върнем часовника назад. Човек не може все да си мисли какво би могло да бъде. Разбрах, че животът ми не е по-лош от този на повечето хора, а в някои отношения е и по-добър и би трябвало да съм благодарна.
Струва ми се, че не отговорих веднага, защото ми бе нужно известно време да осмисля докрай думите на госпожица Кентън. Освен това, както сигурно ще се съгласите, смисълът им беше такъв, че не можеше да не ме натъжи. И ако трябва да съм честен, в този миг сърцето ми се късаше. Не след дълго обаче се обърнах към нея и изрекох с усмивка:
– Съвсем права сте, госпожо Бен. Твърде късно е да върнем часовника назад. И наистина нямаше да намеря покой, ако знаех, че подобни мисли са били причина вие и съпругът ви да бъдете нещастни. Всеки един от нас, както отбелязахте, трябва да е благодарен за това, което наистина му принадлежи. А от онова, което ми разказахте, госпожо Бен, вие има от какво да сте доволна. Всъщност, като се замисля, щом на господин Бен му предстои пенсиониране, а ще ви се родят и внуци, излиза, че тепърва ви очакват много щастливи години съвместен живот. И в никакъв случай не бива да допускате разни глупави мисли да застават между вас и щастието, което заслужавате.
– Разбира се, че сте прав, господин Стивънс. Толкова сте мил.
– Е, госпожо Бен, ето че автобусът ви вече идва.
Излязох навън и махнах на шофьора да спре, а госпожица Кентън се изправи и пристъпи до края на заслона. Едва когато автобусът спря, аз се осмелих да я погледна и забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Усмихнах й се и казах:
– Сега, госпожо Бен, трябва изключително внимателно да се грижите за себе си. Мнозина твърдят, че пенсионната възраст е най-добрата част от живота на семейната двойка. Длъжна сте да направите всичко възможно, за да бъдат тези години щастливи и за вас, и за вашия съпруг. Може би никога няма да се срещнем отново, госпожо Бен, затова ви моля да размислите над думите ми.
– Непременно, господин Стивънс, благодаря ви. И благодаря, че ме докарахте. Беше много любезно от ваша страна. Радвам се, че се видяхме.
– И за мен беше голямо удоволствие да ви видя, госпожо Бен.
„Остатъкът от деня” тук
