Константин Павлов: Зрелището винаги е по-привлекателно от морала

Днес се навършват 3 години от смъртта на големия поет

 

Константин Павлов, земният секретар на Бога, напусна поста си на 28.09.2008 г. Три години по-късно lira.bg поменува този безпободно свободен дух, с това интервю, което поетът Неделго Ганев ни предостави за публикация.
К.Павлов е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ „Кл. Охридски“. Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство „Български писател“ (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. „Литературен фронт“ (1963). Редактор в „Мултифилм“ (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена кн. „Стари неща“ със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. „Литературен форум“. Напуска СБП на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

Преди да срещна Константин Павлов, изпитвах страх от неизвестното и предубеждението. Говореше се, че бил „забранен поет“, „авангардист“, „анатемосан от най-високо място“. След запознаването с него се чувствах като стрелка в магнитна буря. Предизвикваше в мен еуфория. Продължителното опознаване създаде сигурност в приятелството. Накрая така се одързостих, че започнах да му досаждам с въпросите си.
►За кого пишете?
– За себе си. Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува „обективно“.

►Към какво се стремите в поезията?
– Всеки творец чрез своето изкуство прави опити да се самопреведе чрез естетически категории. Ако този „превод“ добие стойност и за другите хора, значи нещо е постигнато. Рискът е 1:1000.

►Как написахте стихотворението „Едипов комплекс“?
– Знам ли? Вероятно по същия начин, както и другите неща. Поводът никога не е един. Вероятно комплекс от причини са ме накарали да напиша „Едипов комплекс“.

►„Две свинчета ритат свински мехур. „А по-нататък?
– Зрелището винаги е по-привлекателно от морала. Запалянковците викат: „Ура.“ „Убий го.“ Какъв морал в „убий го“. Никоя тема не трябва да се преизчерпва, защото се обезсмисля. Това е достатъчно.

►С какво фолклорът обогати творчеството ви?
– Фолклорът като естетическа същност се усеща много по-добре от зрелия човек. Младият се разплаща директно със света, без „преводачи“. В този смисъл фолклорът не е бил ранен подтик за естетическото ми мислене. С него се сближих тогава, когато пораснах за стойностите му.

►Вие заявявате: „Крача си по пътя все така” Как крачите?
– Това е фраза предизвикателство или по-скоро мимикрия: крача, за да не забелязват, че куцам.

►В поезията често присъстват символите на животните.
– За мен това е природа, а не символика в тесния смисъл на думата. Някои надценяват вложените от мен идеи и започват да говорят за символики, подтекстове. Те тълкуват тези понятия в неизгоден за мен план.

►Определят ви като романтичен циник и лечител на недъзите на обществото.
– Нямам претенции, нямам представа за себе си. Ако моята спонтанност звучи така или иначе, аз нямам субективна вина или заслуга. Аз съм толкова съзнателен лечител на обществото, колкото едно кокиче, от което се прави нивалин.

►В разговори съм чувал да споделяте: „Моите стихове са много по-умни от мен.“
– Това проличава от досегашните отговори. Лирическите категории ме отегчават, освен това с тях много се спекулира. Поезията е многозначна до недоказуемост. Там тълкуването на читателите прави автора по-умен, отколкото е в действителност. Може би това съм искал да кажа с признанието, че стиховете са по-умни от мен.

►У вас се забелязва едно странно изграждане на стиха от звук, срички, словосъчетания, премълчаване на думи.
– За мен не е странно. Това е нормален себеизраз, а как изглежда в очите на хората не мога да преценя. Така, както на щрауса не му е странно, че има дълга шия, въпреки че „това не може да бъде“ в очите на шопа.

►Какви са вашите изисквания за доброто стихотворение?
– Моите изисквания за доброто стихотворение са самото добро стихотворение. А към гениалните нямам никакви изисквания.

►Къде е магията на словото?
– Слово е картината. Слово е музиката. Слово е скулптираният от стихиите камък. Слово е изсъхналото от киселините дръвче. Много слова – малко читатели, а и ония, които четат, не винаги разчитат добре, но това не унизява Словото. Словото може да бъде унижено само от бездарните жреци, които са го обявили за своя собственост.

►Какво мислите за „форсажите“ в литературата?
– Поезията е култура, която може да прояви своята полезност и след 200 години. Това не е „така се сади пиперо, па бери, бери, ка сакаш“. Пътят към полезността е толкова дълъг, че изкуството винаги изглежда безполезно от прагматична гледна точка. Средната възраст на човека може да е 70-80 години. Но средната възраст на човечеството е хиляди години. И в тия мащаби трябва да се оценява ползата от културата и изкуството в частност.

►Може ли мисълта да хармонира с духа?
– Мисълта е външният символ на духа. Затова тя (мисълта) винаги е приблизителна (но не автентична) спрямо духа, въпреки че съществува обратна връзка между тях.

►Какво не прощавате на талантливия творец?
– Отказа от себе си. Разпродажбата на таланта. А ако е прекалено талантлив, не бих му простил самия талант.

►Пушкин, Лермонтов, Есенин, Маяковски! Поети, рано загинали.
– Това са рисковете на професията. Това са свръхчувствителни хора. Цял живот тренират свръхчувствителност и когато прескочат критичната точка, по своя или чужда вина… обществото се успокоява. Те са неудобни хора. Създават чувство за вина на останалите. И все пак точно с това „каре“ не бих седнал да играя карти.

►Какво мислите за съотношението талант – характер?
– Много пъти ми е задаван този въпрос. Идеалното е хармонията между тези качества. Но по-често съотношението е непропорционално. Ала човек не избира нито характера си, нито таланта. Той е жертва на собствените си качества. Идеалното съотношение е 100 % характер и 200 % талант.

►Може ли „божията искра“ да бъде купена?
– Може да купиш бенгалски огън, може да купиш касета, пълна с „божи искри“, но винаги ще бъдеш в унизително положение на купувач, а не на създател. Но можеш ли да продадеш образа на гений, отразен в огледалото, дори тогава, когато огледалото е твоя лична собственост?

►Кои са вашите десет божи заповеди към младите поети?
– За всеки отделен ученик ще напиша десет отделни божи заповеди, защото единният кодекс от заповеди винаги обезличава дори когато повишава средната нравственост. В този смисъл моите заповеди (към отделните ученици) ще бъдат паспорти за тяхната свръхсамоличност, неповторими отпечатъци на духовния „Аз“. Те могат да бъдат съхранени само ако са различни. Не искам да са бръснати като мене, да се подстригват като мене. Бих убил всеки, който прилича на мене, в името на духовната му автентичност.
►С кои поети и писатели поддържате приятелства?
– Снощи Достоевски ми беше на гости и като прочете някои мои стихотворения, получи епилептичен припадък. И с други подобни поддържам приятелски отношения.

►Досега се говори за периоди в българската литература, за поколения.
– Няма поколения, има качества. Аз лично заменям 10 глупаци от нашето поколение за един талант от което и да е друго.

►Млади поети споделят, че вие ги зареждате за творчество.

– Това го приемам като комплимент и нищо повече. Ако минералната вода осъзнае своята полезност, тя ще се превърне в отрова в мига на суетното си себепознание. Човек не бива да се вглежда в добрите си качества. Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите си.

►Кого бихте взели в ковчега на Ной, кучето или коня?
– Като поет ще избера и двете. Но по-безкористен е изборът на кучето. От обща житейска гледна точка кучето е по-„безполезно“ нещо. Изобщо в ковчега бих взел всичко безполезно. За полезните неща има много ноевци, които винаги ще ги предпочетат.

►Веднъж споделихте, че понякога хората започват да ви приличат на кукли.
– Тази игра на кукли е също някакъв атавистичен опит да превърна обективния ужас в невинна игра. Когато дълго време ни владее някакво тягостно чувство, много често съзнанието започва да го възприема ирационално, да го превръща в сън, в илюзия, мираж, игра. Някаква защитна реакция е. Знам, че тази игра е нежният път към лудостта, но и друг път съм казвал: „Човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем.“ Това е играта на кукли.

►По стъпалата на дъжда как ще се изкачите на небето?
– Това да не е цитат от твое стихотворение?… Към небето пращам само частици от своята душа. Но голямата част оставям на земята като гарант, че онези, другите, по-секретните, ще се върнат по местата си.

►Ако имате възможност, как бихте пренаредили българската география?
– Ще сложа всички планини, реки, небе, поляни, езера в един шейкър. Ще разклатя хубаво шейкъра и ще го изсипя отново. Ако нещата имат спомен за себе си, всяко ще застане там, където е било.

►Вашата представа за кентавъра?
– Във всеки случай кентавърът ми е по-любопитен, отколкото конят или човекът, взети поотделно. Странно е, че кентавърът ме въодушевлява не като мит, а като еклектика от едно произволно слепване на две същества. Какъв чудесен ефект!

►Пилетата растат под крилото на майка си. Като пораснат, качват се на гърба и започват да я кълват.
– Една полезна игра. Подготовка за по-жестоки схватки, когато онова, което ще се опитат да кълват, няма да бъде майка им. Битката за оцеляване се предхожда от игра. В правилата на играта невинно са скрити всички бъдещи жестокости. Скрити са жестоките закони на грубия живот.

►Кое предпочитате – кръга или квадрата?
– Предпочитам кръга, защото квадратът, още повече многоъгълникът, е една неосъществена идея, носталгия за кръг. А и кръгът от своя страна е безкраен многоъгълник. Това чисто геометрически. Харесва ми движението между двете фигури. Всяка една от тях крие в себе си порива към другата. Тяхното себеизразяване се съдържа в движението към противоположното, а не в крайните резултати като застиналост. (Когато една идея започва да се движи, това е самоосъществяване).

►Кой от митологичните образи е най-близо до българина: Тома Неверни, Сизиф, Икар, Юда…
– Не съществува народ и нация в чист химически вид. Всички избрани образи символи съществуват като потенциал, а в отделни моменти доминира едно или друго качество в зависимост от социалния климат. Има и абсурди – виждал съм Юда разпнат на кръст като Христос.

►Защо на кръста бе разпънат Христос, а не жена?
– Защото разпъната жена възбужда еротични представи.

►А мъжът?
– У мене – не!

►Колкото страданието е по-дълго, толкова и биографията на човека е по-значима?
– Царкинята, която спала върху грахово зърно, изпитвала от това огромно страдание. Аз мога да спя върху таралежи и съм убеден, че таралежите ще изпитват страдание. Това е въпрос на чувствителност. При едни и същи условия хората изпитват различни чувства. Това, което за един е страдание, за други може да е блаженство.

►Някой ви помага?
– Този Някой, дето ми помага, в различни мигове се появява в различни лица. Много скромен е и не желае да го идентифицирам, за да не му досаждам с благодарността си.

►Кое предопределя съдбата на човека?
– Съдбата не е едно лице. Тя е хиляди сили… Ние за удобство я наричаме съдба. Всеки човек крие безкрайно генетично богатство. Различните условия предизвикват различни реакции, но и най -сложната реакция е само малка част от заложените характеристики.

►Вашите предпочитания – към корена или към цвета?
– Това е все едно да попитате, кое е първичното – яйцето или кокошката. Възприемам цвета в неговата цялост, а на подробностите се радвам.

►Цивилизация и природа!
– Цивилизацията не е еднозначно понятие. Цивилизацията гради в една посока и успоредно разрушава. Нашето схващане за цивилизацията е все още много примитивно, все още се отнасяме прагматично към продуктите на цивилизацията – егоистично разрушаваме природата, изяждаме я, без да мислим за следващите векове и поколения. Истинската цивилизация мисли преди всичко за бъдещето. В този смисъл цивилизацията предполага самозадоволяването на настоящето в името на човешкия род пред бъдещите векове. Сега ние приличаме на бегачи от щафетно бягане, които са готови да изядат и самата щафета… Какво ще предадем на следващия пост?

►Кои са вашите свети неща?
– В момента такава изповед не ми се прави. И не вярвам на хора, които във всяка ситуация са готови да декларират свещени неща. Нормалният човек прави подобни изповеди три пъти в живота си. Иначе стойностите девалвират, превръщат се в условен рефлекс, изпразват се от изконното си съдържание.

►Най-силният спомен от детството?
– Тепърва ми предстои… В момента съм зает с настоящото си съществуване. А то е още достатъчно жизнено, та успява да изтласква детските спомени. Знам, че това съотношение на силите след време ще се промени.

►Адекватност с Вселената?
– Всяка частица е адекватна с Вселената. А самата Вселена е частица от самата себе си. Нещо подобно вече говорихме. Ние сме свикнали да гледаме на Вселената отвън. Гледната точка може да промени качествено не само представата за обекта, но и самия обект. Става дума, че отричам абсолюта. Отричам го, защото ме плаши. Добре, ако това (каквото и да е) е абсолютно, какво следва по-нататък. Има ли смисъл да се живее въобще.

►Ето и един „нафукан“ въпрос: Каква връзка може да направите между земетръса, инфаркта и протуберанса?
– Обединява ги претенцията им за изключителност. А такива феномени ме дразнят със своето самочувствие за фаталност. Те трябва да бъдат унижавани, да бъдат поставяни на мястото им. Съществуват много ежедневни ужаси, които по нищо не отстъпват на гореизложените. Ние сме свикнали да ги отминаваме заради неефективната им униформа. Една несправедлива дума може да предизвика едновременно инфаркт, земетръс и протуберанс.

►Ние сме артефакт на друга цивилизация?
– Това са по-общи закони и те се отнасят не само за човека, а за дървото, за камъка, животните. Човек е само частен случай на световния разум. Той е цялото и част от цялото. Разумът съществува в цялата жива и мъртва природа. Изразих се неправилно, мъртва природа не съществува. Все пак това, което отличава човека от всичко останало, е неговият изключителен егоизъм. Това е страшната заплаха за оцеляването на човешкия род. Всяко прекалено себично качество се превръща в парадоксален разрушител – себесъхранението, хипертрофираното еебесъхранение, се превръща в себеунищожение. Но съществуват и балансиращи сили… Този отговор стана много засукан. А?

►Допускате малко сантименталност.
– Колкото пъти съм го допускал, толкова пъти е било възприемано като връх на чувството ми за хумор. Не съм човек със специално амплоа и – с извинение за цитата – нищо човешко не ми е чуждо.

►Какво не трябва?
– Човек не трябва да обича властта повече от таланта си.

►Това, без което не можете.
– Не мога без екзистенциалния минимум. Други претенции нямам.

►Коя е долната и горната мъртва точка?
– Разстоянието между двете точки е ходът на буталото, така че мъртвите точки се включват в условието за движение, за живот.

►Ако има резервни части за човешкото тяло, кой орган бихте сменили най-напред?
– Като имаш предвид възрастта ми, трябва сам да предположиш кой орган бих сменил най-напред. Мен ме е срам да кажа.

►Оспорете истината на Закона за преминаване на количествените натрупвания в качествени изменения.
– В най-общия смисъл законът е верен, но фетишизирай. Качественият скок в много от случаите е революционно регресивен. Повечето от революциите, на които бяхме свидетели, са скокообразен ход към пещерата, а не към Кьолнската катедрала.

►Какво бихте предпочели – телепортираш или вземането ви за биологичен модел на друга планета?
– Едното вече сами го правим, остава другото.

►Какво бихте казали на Сафо, преди да скочи от скалата?
– Скачай спокойно. Друга идва.

►Да допуснем, че има прераждане. Бихте ли се съгласили отново да се преродите в България?
– Аз имах възможност и в сегашното си раждане да избера друга държава, но избрах България. Не виждам основание следващия път да променям решението си. България е бедна страна – не искам да обеднява още повече.

►„Опасно за живота”. Къде още бихте поставили този знак?
– Върху родилните домове.