Лира Литературно-рекламна Агенция
Кристин Димитрова е родена на 19 май 1963 г. в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите с поезия: „Тринадесетото дете на Яков“ (1992), „Образ под леда“ (1997; 2002), „Затворени фигури“ (1998), „Лица с преплетени езици“ (1998; 2002), „Поправка на талисмани“ (2001; 2002), „Кристин Димитрова – избрано“ (2002, триезично издание на български, гръцки и английски, гръцки превод Панос Статоянис), „Хората с фенерите“ (2003; 2008) и „Сутринта на картоиграча“ (2008). Сборникът й със стихове „A Visit to the Clockmaker“ (2005) е в превод на Грегъри О’Донъхю. Белетристика: „Таро: вратите навътре“ (2002), „Любов и смърт под кривите круши“ (2004, разкази), „Сабазий“ (2007, роман) и „Тайният път на мастилото“ (2010, разкази). Сценарии: „Козел“, по текстове на Йордан Радичков и в съавторство с режисьора Георги Дюлгеров (2006), „Етиен“, по идея на едноименния й разказ, в съавторство с режисьорката Светла Цоцоркова (2007). Съставител и преводач на книга с избрани стихове на Джон Дън, „Анаграмата“ (1999). Носител на наградите на в. „Труд“ за поезия (1996); награда за поезия на в. „Век 21“ (1997); „Златната метафора“ на изд. „Аб“ (1997); „Иван Николов“ на изд. Жанет-45 (1997); втора награда за отборно участие в Олимпиада за поетичен пърформанс, Стокхолм, организирана от IOPP (1998); трета награда за фантастичен разказ „Аргус“ (2001); награда за разказ на в. Труд (2003); награда на Сдружение на български писатели за поезия (2003). Като редактор на „Арт Труд“ получава отличие на Асоциация Българска книга – „Рицар на книгата“ за „журналисти с най-голям принос при отразяване на издателския бизнес в България“ (2006), а като преводач – наградата на Съюза на българските преводачи в раздел поезия за превода й на Джон Дън (2004). През 2006 г. печели анонимен национален конкурс на изд. „Инк“ за писане на роман като част от международната програма „Митовете“ на шотландското издателство Canongate. Резултатът е „Сабазий“. През 2006 г. сценарият „Козел“ е отличен на първо място на конкурса за нови игрални филми на Националната художествена комисия. Стихове и разкази на Кристин Димитрова са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Италия, Канада, Литва, Македония, Полша, Русия, САЩ, Сърбия, Турция, Унгария, Холандия, Хърватия и Швеция.
Член е на Българския ПЕН-клуб.
––––––––––-
За трета поредна година сте част от журито на наградата „Хеликон”. Прочели сте десетки нови български книги. Каква е Вашата оценка за изминалата литературна година?
– Българската проза продължава да се разраства във всички посоки: дълбае в жанровете, играе на ръба на поезията, експериментира със стилове и интонации, предлага нахакано лични гледни точки, учи се от грешките си, пише се и в България, и извън нея. Става все по-уверена. Сюжетът вече не е мръсна дума, както беше станал – с известни изключения – през 90-те.
Едновременно с това, когато човек е потопен в такъв книжен порой с постоянен дебит, какъвто е конкурсът на „Хеликон, на моменти остава с тягостното впечатление, че писателите са повече от читателите. Всяко тримесечие се появяваха между 20 и 30 нови книги, които покриваха целия ми личен регистър между възхищението и досадата. Писането на книга се е превърнало в самоутвърждаваща мечта за едни, задължение за други и навик за трети. А според някои автори очевидно всяко нещо, което се пише достатъчно дълго, е роман.
Но този избуял гъсталак също е част от доброто състояние на литературата. Показва, че тя е жадна за живот и не се страхува от неовладените територии.
Последното е по-лесно да се констатира в интервю, отколкото да се прочете под формата на книга.
Може ли да се говори за тенденции в развитието на българската литература? И ако да, какви са те?
– Авторите с устойчив белетристичен стил, като Палми Ранчев, Теодора Димова, Недялко Славов, Радослав Парушев, Емилия Дворянова, Георги Гроздев, Владимир Зарев и т.н. – страхувам се да не изпусна някого – се движат като големи кораби, които се разпознават отдалече. Те си имат собствени теми, собствена публика, собствен начин на превеждането на действителността в думи. Но тъй като те самите са си тенденция, по тях трудно могат да се определят нови тенденции.
Тенденциите, според мен, си проличават в масовата и неосъзната повторяемост на особености и сюжети. Ето какво ми прави впечатление:
Много исторически романи излязоха тази година. То не беше глаголицата, то не бяха древните владетели, то не беше късната античност, то не бяха селски идилии от преди Девети септември… Сред тях имаше и доста данбраунщини. Изгубени послания, стародавни религии и тайни общества. По принцип обичам този жанр, но в конкретните му реализации липсваше или стегнатост, или компетентност. И тук започват чудесата. Симеон бил дал на Кеворк Сурсувул християнското име Георги. Тази авторка имаше двама исторически консултанти. Как пък един не й каза, че християнството е национална религия на Армения от 301 г. Друг роман, сцена от Константинопол, 856 г. Многолюден пазар. „Предприемчиви ханджии с червени фесове” търсят клиенти. На края на пищното описание се появяват и „продавачи на индулгенции”. И това е едва втората страница от книгата. Извинете – турци с фесове в Константинопол през IX в.? Католически новатори, изпреварили времето си, изпробват западни средновековни практики в сърцето на Източната римска империя? Ако всичко това съществува, просто искам да ми се обясни по-подробно. И все пак, много от високите постижения на годината също са тук, например награденият роман на Христо Карастоянов.
Друга особеност на българската проза през годината е, че книгите стават все по-дебели. Професионализират се някак. Догонват обема от 150 000 думи, който напоследък е любим на западните издатели.
Третата особеност е, че само в рамките на едно тримесечие, получихме седем книги, писани от емигранти и две писани в България, но с чуждестранни имена на героите.
Четвъртата особеност е, че българските автори, с малки изключения, все още са по-силни на ниво абзац, отколкото на ниво роман.
Труден ли беше изборът за наградата „Хеликон” тази година?
– Да. Беше мъчителен. Как от дванадесет разнопосочни постижения да оставиш едно? Неизбежно сравняваме метри с килограми.
Аз бях против да се дава наградата за втори път на автор, когото сме наградили в същия състав само преди две години. И това мое съображение няма нищо общо с романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, който е и артистичен, и дълбок, и силен. Просто не мисля, че имаме право да повтаряме наградата при положение, че всяка от книгите, достигнала до номинация, има какво да каже в своя полза.
Една литературна награда поначало е несправедлива. Тя създава специална, изкуствена дистанция между финалистите – дистанция, която преди даването на наградата не е съществувала. Освен това тя се определя с гласуване, което предполага някакво средно аритметично на резултатите, а в литературата средното аритметично не е непременно бонус.
Третият ми аргумент срещу самоценността на литературните отличия е самата литература. Обичам Борхес, Кундера, Набоков, Филип Рот, Збигнев Херберт, Тед Хюз, Филип Ларкин, Силвия Плат, Вонегът, Хелър, Пинчън, Олдъс Хъксли, Айрис Мърдок и т.н. – къде са им Нобеловите награди? За сметка на това Нобел имат много хора, които ми навяват мисли за задължителната литература през ваканцията. Така че крайна истина в решенията на журитата няма.
Сега, след като обясних защо според мен една литературна награда не означава кой знае какво, трябва да обясня и защо все пак смятам начинанието за смислено. Наградата създава сюжет, екшън, съспенс, фон, героика и всичко онова, което би трябвало да е в литературата. Насочва вниманието. И точно в този смисъл не исках и не исках да повтаряме лауреата.
Разбира се, Христо Карастоянов беше първият, на когото казах това след церемонията.
Разпознати ли са значимите книги, излезли в края на 2013 г. и през изминаващата 2014 г.?
– Откъде да знам? С цялото си уважение възразявам срещу формулировката на въпроса. „Значимостта” на една книга често пъти се определя от извънлитературни фактори, а в малка България – повече от често. За значимостта има значение дали публикуваш заедно със свой поколенчески кръг съмишленици, дали някоя катедра не върти педалите на публичността ти, дали разполагаш с пари, дали пишеш от „центъра”, дали си – макар и необявено – член или емблема на политическа група, дали имаш покровител (от рода на медиен дон, чуждестранна литературна връзка, фондационен шеф) и т.н. Разбира се, литературните награди също влияят.
Подозирам, че въпросните „значими книги” са книгите, за които чуваме, а след като чуем, решаваме да си ги купим, за да видим какво толкова им хвалят. Мислим, че сами сме ги избрали, а всъщност ние сме били избрани да ни ги набутат в ръцете.
По този повод бих искала да спомена някои книги, за които – преди да ми ги дадат от „Хеликон” – не бях чувала нищо. „Скептици” от Людмил Тодоров. Тъй като репутацията му е по-скоро на филмов сценарист, името му трудно се завърта сред „писателите писатели”. А книгата срязва интересен ъгъл от днешния ни живот, става дума за брат и сестра, които израстват заедно и намират своите полууспешни начини да се впишат в света. Има отлично изградени характери, под лекотата й се крие проницателност и се чете на един дъх. „Мравки с фенерчета” на Мариана Найдова. Фин, образен и езиково прецизен роман за детството на село. Темата е за сексуалното съзряване, но ехото е онтологично. При това книгата е написана в един модернистки стил, който аз лично не обичам – в сегашно време. Малко „роман нуво”, малко „роман а кле”. Всъщност много цялостен роман. Вижте „Въртоп” на Теодора Бургуджиева. Литературен дебют. Романът очевидно е по истинска история от семейното минало на авторката, става дума за пораженията от Народния съд, но тази история е разказана с такова умение, с такова вживяване в ситуациите, че става двойно по-истинска. При това действието тегли с много умерен ритъм напред. Христо Караславов е написал един роман поема, „Разпоредителите на смута”. Не съм сигурна, че може да се прочете наведнъж открай-докрай, но е пълен с великолепни къси съединения. И странното усещане за автор, който отдалеч надушва клишето, а същевременно държи да пише само за същностни неща. Тук говоря само за номинираните, а те не са всички.
Дали тези книги са „значими”, не знам. Но те са качествени книги със сигурност.
Има ли опасност журито да е пропуснало някои книги, които са имали характеристики да са сред номинираните? Винаги има недоволни. Как бихте отговорили на критиките?
– Ще се съглася с тях. Номинациите са по една на месец. Често за тримесечието добрите автори са повече от трима, гласуваме и отлагаме кандидатури за следващия път. В крайна сметка тримесечието си минава, а новото идва, ако мога да перефразирам Евангелието, „със своите си грижи” и тези хора остават извън прожектора. Традиционно страдат хумора, силно жанровите книги и ярките, но специфични неща. Редно е да изтъкна „Когато бях морски капитан” на Михаил Вешим, „Между стените” на Филип Маруклиев, „Стаята” на Богдан Русев, „Отвътре” на Радослав Парушев, „Ентропия” на Георги Гроздев, „Пясъчен часовник” на Селина Ангелова, „Странно стечение на обстоятелствата” на Симо Андонов и др.
По този начин примерно миналата година книгата на Здравка Евтимова не намери път до шортлистата, а някак бяхме съгласни, че трябваше да е вътре. За по-миналата година въобще сме пропуснали PostСоцDotCom на Павел Кандиларов, много пълнокръвен роман за нашата си съвременност.
В България политическата и икономическата ситуация е доста конфузна. Пишещите задават ли в творбите си важните въпроси на деня?
– Общо взето не. Забелязвам, че повечето избягват да пишат за „преходното” и предпочитат да пишат за „вечното”. И това не е традиционния ескейпизъм на любовния роман, примерно, когато пишеш за тайната любов на херцогинята и трубадура, а на читателите им става хубаво от обноски, обрати на съдбата и страсти. Това си е един нашенски ескейпизъм, който се опитва да избяга от границите на страната.
Тук получаваме два потока от полууспешни писания. Първият е свързан със съзнателно заличаване на всичко българско. Отношенията между героите са изчистени от национална конкретика. Имената им са международни или просто инициали. Гледната им точка е някак външна, солидарна с някаква извънпространствена гледна точка. Вторият поток е заровен в личното до степен, в която не може да се различи дали някакъв детайл е съществен или не. Такива книги обикновено започват като романи и продължават като дневници под възглавницата. Тук „личното” се тълкува като „вълнението на всеки човек по света” и авторът някак си се надява, че или от психологическа, или от културологична, или от антропологична гледна точка може да се види нещо в книгата, и тя да засвети.
Най-референтни са криминалните романи, но пък много от тях, за съжаление, приличат на изрезки от черната хроника на вестниците, без достоверната информация в тях.
Много българи в емиграция пишат и издават книги. Как си го обяснявате?
– Много хора напуснаха България през последните години и част от тях транжират пилета, но друга, съществена част, са високообразовани. Те искат, а и мога да разкажат за прехода си от една среда в друга, защото този преход колкото и успешен да е, винаги е по някакъв начин травматичен. Разликите между културите им се набиват в очите, картините от детството се оказват живи до степен на неунищожимост. И те пишат. Едни гонят призраци по този начин, а други ги призовават, за да не останат сами.
Тази година имаше много сериозна вълна от чужбина: „Любов на Boogie Street” от Златко Ангелов, „Емигрант” от Мартин Ралчевски, „Войната на майките” от Евелина Ламбрева Йекер, „Разпоредителите на смута” от Христо Караславов, „Странно стечение на обстоятелствата” от Симо Андонов, „Събирачът на дневници” от Леа Коен, „Отпушени мисли” от Стан Рашков, „Ничия” от Христина Панджаридис и др.
Тук, ако говорим за тенденции, отново се получават типове писане, което е свързано с биографията на пишещите. Пък и емиграцията, колкото и категорична да изглежда като етикет, се проявява на светлосенки. Хората, които отиват да живеят другаде на средна възраст, си остават българи, но децата им са все по-малко такива.
Тези, които са се оженили (най-често омъжили) в чужбина, обикновено са най-носталгични. Ту баницата на баба излиза на преден план, ту изпразненото от съдържание ежедневие, ту мълчаливата откъм знаци нова среда.
Тези, които след следването си там са решили да не се връщат, проявяват други особености. Или пишат пространни автобиографии, които от средата нататък щастливо се насочват към открития от рода на „Видях, че всички тук носят косата си по-къса и аз веднага си отрязах моята. Така се запознах с Джон”. В тях има нещо самодоказващо, нещо победоносно, реализирано като „оправност”. Или пък прописват за американските затвори и индианците, от което се вижда, че бързат да си сменят кожата.
Хората, които емигрират с професия – не в търсене на златна социална стълба, а просто избирайки по-добра територия – са ми безспорно най-интересни. В книгите им обикновенно има бистър собствен ум, критично око към глупостите, спокойната увереност на човек, който знае какво представлява светът и кое е важното в него.
Тук не говоря за книгите, написани на друг език, издадени в чуждестранно издателство и впоследствие преведени в България. Те са книги, писани от българи, но географски погледнато не са факти от българската литература.
Кои са най-големите открития на наградата „Хеликон” през годините?
– При положение, че всички носители на наградата са живи, трудно е да се изказват такива вечни становища.
Рецензирането е трудоемка и отговорна работа, а и няма периодика. Има ли шанс литературната критика да се възроди или ревютата, които излизат в мрежата, ще играят все по-важна роля?
– Много съм скептична по този въпрос. Анонсите за книгите по вестниците се пишат на базата на задната корица на книгата, плюс разгръщане на страниците, ако журналистът държи на професията си. Представят се по десетина книги седмично, едва ли някой вярва, че те до една се изчитат в редакциите. Тази връзка с вестниците се прави от издателствата. Това си е пиар, необходима търговска обява.
Един литературен критик, за да следи нещата, трябва или да получава книгите си от авторите, или да живее до заемна библиотека, в която всички новоиздадени български книги постъпват своевременно. Аз за такава не се сещам. Да си купуваш всички нови книги, които те интересуват, е мисия невъзможна при средна цена между 11 и 15 лв. И тук проблемите не свършват.
След като картографира полето с четене, литературният критик, трябва да намери къде да публикува статията си. Сещам се за в. „Култура”, „Литературен вестник”, сп. „Страница”, сп. „Гранта”, сп. „Литературна мисъл”, сп. „Море” и не много други. Всички те обаче са специализирани издания за култура и литература. Тоест, дискусията няма да излезе от предзададените кръгове. А само писателите ли се интересуват от книги?
В крайна сметка критикът трябва да е много щастлив, ако за всичко това получи и хонорар.
Само че тук идва нещо важно. Коментарът на критика трябва да е положителен за негово собствено добро, защото авторите са чувствителни хора, а предимно автори са редактори в литературните издания. Ако реши да бъде безкомпромисен докрай, литературните граници на България много скоро ще му отеснеят в кръста.
Интернет, разбира се, е достойна опция. Смисленият диалог все по-често се изтегля натам, най-малкото, поради свободата му. Но пък точно тази свобода лишава критиката от институционална платформа.
Оттук нататък критикът е изправен пред очаквания сблъсък на критериите. Една книга, примерно, може да е досадна за българската аудитория, но в чужбина, където нерядко имат антропологични очаквания към нас, може да я видят като „истината за ситуацията в България”. Един автор може да е банален за всеки малко по-начетен човек, но той може да има фанатична маса от емоционални поддръжници. Това е неизчерпаем извор на псевдонимно хейтърство.
И сега да резюмираме: критиката няма лесен достъп до всички излизащи книги, не е добре дошла извън специализираната преса, подложена е на гилдиен натиск в рамките на специализираната преса, не печели добре от труда си и е открита мишена за лични и групови разчиствания на сметките. Истинско чудо е при това положение, че у нас все още има критици. А тях действително ги има.
Без критика, без философското осмисляне на приносите и липсите, цялата ни литература ще заприлича на сергия за коледни играчки. Всичко е разноцветно. Всичко е нетрайно.
Вие сте автор, преводач, преподавател. Извън професионалните ви ангажименти какви сюжети предпочитате да четете?
– Най-общо казано, обичам умните книги. Ако авторът е умен, нека ми разказва каквото си иска. Въобще не споделям разпространеното мнение, че който е написал книга, все е имал какво да каже.
А ако ме питате за тихите ми страсти, това са трилърите, криминалните мистерии, хуморът и фантастиката. Не издържам любовни романи и вампирщини, с изключение на самия „Дракула”.
Обичам също така да чета психолози, социолози, културолози, политолози и разследващи журналисти. Ако трябва да се огранича само до художествената литература, ще се почувствам в клетка.
Въпреки някои номинации и награди на наши автори извън страната, българската литература остава непозната за европейците. Защо?
– Това е много сложен въпрос. Общо взето по него написах дисертация. Книгата ще излезе от издателство„Колибри” под заглавие „Ефирни песни и тайни служби”. Ще се опитам да бъда по-конкретна.
Първо, да погледнем въпроса извън триъгълника автор-книга-читател. Обърнете внимание от кои държави авторите се прочуват на международно ниво. Това са големите държави и тези, които наливат солидни пари в културата си.
Второ, да надникнем вътре в триъгълника. Изкуството, с което България е най-прославена пред англоезичния свят, е музиката. И то не музиката изобщо, а народната музика. В този смисъл ние носим със себе си реномето на някаква неповлияна от времето самобитност. Етнографска специфика. Културна оцветеност. Кой е най-известният период от българската история в чужбина? Социализмът. Това си е още един вид пакетировка. Или както обобщава британският актьор и пътешественик Майкъл Пейлин: „Хималаите лесно се произнасят и създават една екзотична, усамотена картина. Кажете “Източна Европа” и в ума ви, вместо побелели от сняг върхове, изникват съветски танкове.” С какво най-често ни свързват западноевропейците, когато ни сравняват със себе си? С бедността. И с пропуснатите приноси към Просвещението.
Ами тук се натрупват много сериозни филтри пред тези, които биха посегнали към българска книга. Тя значи ще да е за нещо етнографско, бедно, социалистическо и недообразовано. Този стереотип е стимулиращ за интелектуалните оценители в чужбина, но отблъскващ за читателите там.
Предстои ни, както се казва, огромна работа.
Само технологичната революция ли е виновна за това днес да обсъждаме корелацията четящи-нечетящи? Предполагали ли сте, че в първите десетилетия на ХХІ век ще се обсъжда нарастващата неграмотност сред младите хора в страната?
– Не, никога. В моите представи четенето е в началото на всичко, а сега се оказва след много други неща. Просто голяма част от информацията беше отклонена през визуалните канали. Човек може да се осведомява за това, което му трябва, или по-скоро за това, което си мисли, че му трябва, дори само по телевизията.
В края на XVII в. британският философ Джон Лок е бил разтревожен от актуалната „криза на четенето”, която е точно обратната на сегашната. Според него работещите класи масово започнали да се забавляват с литература и забравяли задълженията си. Но пък явно не са влизали в интернет и не са включвали телевизорите си. Животът на човека е ограничен, а свободното му време е още по-ограничено. Ако прекарваме средно по четири часа дневно във фейсбук, каквато статистика се появи напоследък, ако гледаме телевизия по два-три часа, ако решим да видим един филм за два часа, да прочетем вестник за половин час, да се видим с приятели за три часа, колко време ще ни остане за прочитането на книга от любим автор? А от непознат?
Титаните на XIX в. до един се превърнаха във филми, а големите автори на ХХ в. започват да съществуват предимно като имена. От тях само Оруел се прослави с „Биг Брадър”, но пък почти никой не знае, че Биг Брадър е негов герой от „1984”.
Не критикувам никого, защото ползвам всички канали на комуникация, които изброих по-горе. Обратното би било абсурдно. Но за мен четенето си остава къщата, в която влизам, за да си почина. Да възстановя силите си, да науча нещо и да поговоря с умни хора.
Не трябва да забравяме, че това е личен избор.
Интервюто взе Румен Василев
Книги от Кристин Димитрова тук
