Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
Над земята тегне болест. Пророци предсказват падението на империи и въздигането на герои. Ужасяващи чудовища се събуждат в пещерите си изпод хълмове и изпод морски вълни. Армии се събират. Боговете бродят по земята. Светът ще бъде разкъсан на парчета.
Епичното фентъзи се оснвава на разказването на истории. От митовете за сътворението и великите саги на древността до свръх популярните фентъзи романи на съвремието, това са истории, които изразяват най-големите ни надежди и страхове, които създават светове – толкова богати, че копнеем да се завръщаме към тях отново и отново. Те ни вдъхновяват с разкази за вечните ценности като кураж и приятелство, изпревени пред лицето на изконното зло – истории, които ни пренасят в най-древните царства, показват ни най-благородните саможертви и най-удивителните чудеса.
Вече прочутия със сборниците си Джон Джоузеф Адамс (Wastelands, The Living Dead) ви представя седемнадесет разказа от водещи съвременни автори на епично фентъзи, измежду които Урсула Ле Гуин (Землемория), Робин Хоб (Realms of Elderlings), Кейт Елиът (Crown of Stars), Тад Уилямс (Спомен, печал и трън), Патрик Ротфус (Хрониките на Кралеубиеца) и други.
Завърнете се отново в земите, които сте обикнали, или посетете нови магически светове. Победата срещу настъпващия мрак никога не е окончателна, но едно нещо е сигурно – приключението ви ще бъде епично.
ПРЕДГОВОР
Всяка художествена проза е лъжа, разликата е само в размаха и дързостта. Епическото фентъзи е лъжа, засилена до краен предел. Този жанр е изгнаник. Отредено му е да живее извън литературната карта – там, където ръката на някой боязлив драскач е написала: „Тук има дракони“. Може би това обяснява упоритото отрицание, на което го подлагат и критиците, и широката публика. Срещали ли сте някога заклет лъжец, пълен с вяра и безумство? Тези хора са забавни през първите десет, може би двадесет минути. Защо обаче ви трябва да четете стотици страници, върху които някой трескаво е изливал въображението си? Дори и Толкин се е изправял пред този проблем – критици, които искат да сложат литературата в дебели рамки и да я окачат на стената и така да я предпазят от всякакви смущаващи глупотевини.
Всеки жанр обаче си има договор. Публиката има своите изисквания и очаквания към даден автор. Ако пишеш историческа проза и историята ти се развива в Ню Йорк на 12 септември 2001 г., ще се изправиш пред определени събития, които не можеш да пренебрегнеш. Ако заявиш, че пишеш мистерии, и се окаже, че няма никакво убийство, а в место това разказваш за това как разведеният изпълнителен директор на голяма фирма на име Том си почива на остров Фиджи, значи си тръгнал да пробутваш на публиката трици, когато тя иска просо. Ако пишеш роман за полицай и ченгето пребие заподозрения в някаква забутана уличка в Сиатъл, без първо да му прочете правата, трябва да измислиш много добра причина, с която да обясниш защо заподозреният няма веднага да тръгне да съди ченгето (без добро обяснение тази сцена би била съмнителна, дори и ако действието в романа се развива в Дивия запад през 1860 г.).
При епическото фентъзи този договор просто е по-свободен. Читателят казва: „Разкажи ми страхотна история, а аз ще се постарая да запомня всичките непознати имена и чудновати термини, всички странни култури и непонятни обичаи, които ми предлагаш“.
И тези автори откликват.
В епическото фентъзи, както ще се убедите и в този сборник, се съдържа страшно голям тематичен диапазон. От жиз-неутвърждаващи истории с Толкинов патос, в които добрият герой печели (но не и преди това да е платил висока цена, разбира се), до разкази в стил Джо Абъркромби, които заявяват: „Тук добри герои няма, още по-малко пък победители“. Всички произведения обаче са обединени от това, че разказват интересни истории, случващи се в огромни светове.
Когато автор с голямо въображение, способен да разказва майсторски, срещне прозорлив читател, се случва магия. Тогава мащабите на света, в който е поставена историята, променят неимоверно качеството на преживяването. Това, което ни е най-трудно да преглътнем и запомним, започва да ни поглъща. Епическото фентъзи безспорно е огромно. Ние попадаме в нов свят и много често се случва така, че не искаме да го напуснем. (Това може би донякъде обяснява въпроса с дължината.)
Но означава ли, че щом епическото фентъзи е толкова поглъщащо, то се превръща в средство за бягство? Че е най-подходящо за деца и хора, които не харесват реалния свят? В есето си „Нашите фантастични истории“ Толкин казва, че тези, които определят фентъзито като бягство, бъркат „бягството на затворника с измяната да дезертьора… Защо човек трябва да бъде презиран, ако, озовал се в затвора, се опитва да се върне вкъщи? Или пък, когато разбере, че не може да избяга, избира да говори за теми, различни от решетки и затворнически стени?“.
Рамката очертава картината и когато сложиш прекалено тясна рамка, така че тя да скрива „безсмислиците“ в края на картата, където пише: „Тук има дракони“, ти премахваш най-важната част. Не само, че ще заличим всичко от Омир и Вергилий до Данте и Беоулф от литературата, но ще загубим и голяма част от човешкото творчество. Това е все едно да кажеш на някой художник, че Истинското изобразително изкуство не може да съдържа в себе си виолетовия цвят. Без съмнение голяма част от великите картини могат да бъдат нарисувани без виолетово, но въпросът е защо трябва да слагаме такива ограничения?
Ако можем да приемем картата извън традиционната критическа рамка, фентъзито би ни завело на пътешествие отвъд обичайните забрани и идеи. То може да ни даде отдих и утеха, може да ни предизвика, може да ни покаже истината, като си проправи път отвъд предразсъдъците ни. Те често са само отправна точка, а когато погълнем историята, а много често и когато тя ни погълне, си даваме сметка, че тя ни е променила по някакъв начин. Когато четем история, която ни влиза под кожата, тя става част от нашата рамка и нашите мисли. Малко еврейско дете, което се опитва да влезе в спортен отбор, може да харесва историята за Давид и Голиат и да намира утеха в победата на Давид.
„Властелинът на пръстените“ не е роман за опазването на околната среда, но отношението на Саруман към живата природа вероятно е накарало милиони да изтръпнат от ужас. В „Одисея“ не се говори за вредата от наркотиците, но срещата на Одисей с ядящите лотоси предупреждава читателите да внимават с опиатите вече две хиляди и осемстотин години.
Великите истории не променят умове, те променят сърца.
Г. К. Честъртън казва с насмешка: „Приказките не казват на децата, че дракони има. Децата вече знаят, че те съществуват. Приказките казват на децата, че драконите могат да бъдат победени.“
Драконите са тук и продължават да са тук. Приятно четене.
Брент Уикс
„Епично. Легенди на фентъзито“ тук
