Лира Литературно-рекламна Агенция
Какво да кажа за нея?
Какво да кажа за неумолимата съвест,
този призрак на пътя ми?
ЧЕМБЪРЛЕЙН, „ФАРОНИДА“
В този разказ ще се нарека Уилям Уилсън. Не бива истинското ми име да опетнява белия лист пред мен. То вече породи предостатъчно презрение, страх и ненавист. Нима гневните ветрове не разнесоха нечуваното му безчестие до най-далечните кътчета на света? О, най-жалка от всички отрепки! Не си ли отдавна мъртъв за света? За почестите, за цветята, за благородните стремежи? Нe тегне ли завинаги облак, плътен, тъмен и безкраен, между твоите надежди и небето?
Ако можех нямаше да описвам тук последните години на неизразимо страдание, на непростими престъпления. Това бяха години на внезапно падение и задачата ми сега е да обясня откъде тръгна то. Хората обикновено стигат до безчестието постепенно. А от мен цялата добродетелност се смъкна за миг като плащ. От сравнително баналните грехове преминах с великанска крачка в престъпления, по-страшни от тези на Хелиогабал *. Каква съдба – злото изчезна също така мигновено след едно-единствено събитие, затова проявете снизходителност към мен, докато разказвам. Смъртта приближава и сянката, която върви пред нея, смекчи душата ми. Докато крача през тъмната долина, копнея за съчувствие – едва не казах за съжаление – от моите събратя. Бих искал да повярват, че донякъде бях роб на обстоятелства, над които човек няма власт. Бих искал в подробностите, които ще разкажа, да потърсят сред пустинята от грехове макар и малък оазис на предопределеност. Бих искал да признаят, а те не биха могли да не го сторят, че макар и преди да е имало голямо изкушение, досега никой не е бил така изкушаван и със сигурност не е стигал до такова падение. Дали затова и никога никой не е страдал така? Дали всъщност не съм живял в сън? И дали сега не умирам като жертва на ужаса и загадката на най-необузданото въображение?
Потомък съм на род, прочут с богатото си въображение и лесно възпламенимия нрав, и в ранното ми детство по всичко личеше, че напълно съм наследил семейния характер. С течение на годините той ставаше все по-откроен и в много случаи пораждаше сериозни безпокойства у приятелите ми и несъмнено ми вредеше. Растях своенравен, пристрастен към безумни прищевки, жертва на неуправляеми пориви. Глупави и обременени с природни недъзи, сродни с моите, родителите ми можеха само да наблюдават злите наклонности, характерни за мен. Техните немощни и зле насочени усилия завършиха с пълен провал и, разбира се, с моята пълна победа. Оттам насетне гласът ми беше закон в семейството и във възраст, в която малко деца са захвърлили проходилката, бях оставен на собствената си воля и във всичко, с изключение на името, се превърнах в господар на действията си.
Най-ранните ми спомени от ученичеството са свързани с голяма начупена елизабетинска къща в обвито в мъгла английско селце с безброй гигантски чепати дървета и изключително старинни къщи. Това вековно селище наистина бе приказно място, което носеше покой на духа. Дори и сега във въображението си усещам освежителния хлад на сенчестите улици, вдъхвам аромата на хилядите храсти и наново тръпна от смътна радост при дълбокия глух звън на църковната камбана, която на всеки час прорязва с мрачен и внезапен тътен застиналата мъгла, в която се извисява заспала осеяната с готически орнаменти камбанария.
Може би незначителните спомени за училището и тогавашните ми тревоги сега ми носят повече радост, отколкото мога да изпитам от каквото и да било. Стигнал до дълбините на страданието – уви, съвсем реално, – надявам се да ми бъде простено, че търся утеха, колкото и слаба и нетрайна да е, в няколко несвързани подробности. Нещо повече, тези съвсем банални и дори смехотворни сами по себе си подробности във въображението ми придобиват допълнителна значимост, понеже са свързани с времето и мястото, където получих първите неясни предупреждения за участта, която по-късно ме застигна с такава неумолимост. Нека да си спомня.
Както казах, къщата беше стара и с неправилни очертания. Имението бе широко, опасано с висока дебела тухлена стена, измазана с хоросан, отгоре с натрошени стъкла. Това почти затворническо укрепление представляваше границите на царството ни; отвъд надничахме три пъти седмично – веднъж всяка събота следобед, когато, придружени от двама помощник-учители, можехме да се разходим за кратко из околните поля, и два пъти в неделя, когато ни отвеждаха все така под строй на сутрешната и на вечерната служба в една от селските църкви. В нея пастор беше директорът на училището. С каква дълбока почуда и недоумение го гледах от пейката в дъното, докато бавно и достолепно се качваше на амвона. Нима бе възможно този достопочтен човек със скромно благо изражение, с толкова блестящи и надиплени църковни одежди, с така грижливо напудрена бухнала перука да е същият онзи, който допреди малко с кисела физиономия и мърляви дрехи прилагаше с пръчка в ръка драконовските правила в училището? О, колосален парадокс, прекалено чудовищен, за да се реши!
В един ъгъл на масивната стена мрачно се извисяваше още по-масивна порта, покрита с гвоздеи и увенчана с остри железни шипове. Какво дълбоко страхопочитание будеше! Отваряше се само за трите редовни излизания и влизания, които вече споменах. Тогава във всяко проскърцване на могъщите ѝ панти ние откривахме огромна тайнственост – повод за сериозни разговори и за още по-сериозни размисли.
Свързани заглавия
Единственият завършен роман на Едгар Алан По излезе отново на български
Бракът на Едгар Алан По белязал цялото му творчество
Статуя на Едгар Алан По ще бъде издигната в Бостън
„Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет. Гротески и арабески“ тук
