Начало / Любопитно / „Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър (анотация и откъс)

„Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър (анотация и откъс)

„Книга с голямо сърце…“  – Халед Хосейни

Като дете Роузмари Кук говори непрекъснато. Думите се изливат в такъв безкраен поток, че баща й често предлага: „Започни от средата“. Днес Роузмари е в колеж. И вече почти не говори. Особено за семейството си. Особено за Лоуел и Фърн, брата и сестрата, които някога е имала. Но и до днес Роуз започва в средата.

В средата семейството й се е стопило до трима. В средата не е нужно да разкрива голямата тайна на сестра си Фърн, която преобръща живота й и прави Кук толкова по-различно от всички нещастни семейства.

Няма да откриете тайната и в тези редове. Тя е в края на началото и в началото на края. Имайте търпение. Когато е готова, Роуз ще ви я разкрие сама. Просто се подгответе за едно хапливо и бурно, разсмиващо и разтърсващо, дълбоко лично и почти научно задълбочено пътешествие, пълно с въпроси, които дълго ще драскат ума ви.

Колкото до необикновената тайна на Фърн, вие решавате дали да я споделите с приятели. Изкушението е голямо. Не се тревожете, едно от малкото изследвания, които Роуз не цитира в книгата, е, че подобни разкрития на практика обогатяват четенето.

ОТЗИВИ

„Когато стигнете до последната част на този роман, която наистина е несравнима, ще имате чувството, че Роузмари и Фърн са ваши собствени сестри. И вероятно и вие – точно като мен – напълно ще изгубите себе си в странна смесица от щастие и тъга.“ – Алън Чуз, National Public Radio

„Това е историята на всяко семейство, белязано от загуба, в което истината е неумолим преследвач, а израстването означава да се погледнеш в огледалото и да осъзнаеш колко променливо е съзнанието за собственото Аз.“ – New York Times Book Review

„От години не бях попадала на книга, която да ме развълнува толкова. Когато приключих с четенето в три през нощта, се разплаках. Когато се събудих на следващата сутрин, препрочетох края и плаках отново.“ – Рут Озеки, автор на Създания от време

„Моментът, в който ще си кажете „Това не го очаквах!“, е незабравим.“ – Good Housekeeping

„Фаулър ни дарява с блестящ роман. Историята не е просто омагьосваща, вълнуваща и прекрасно написана, но и изпъстрена с хумор.“ – Boston Globe

„Нали знаете как хората казват, че нещо е невероятно и невъобразимо добро, когато искат да кажат, че е прекрасно. Е, новата книга на Карън Джой Фаулър е прекрасна, крайно вероятна и напълно въобразима. Смешна, затрогваща и забавна история, която едновременно с това е важен и категоричен коментар на срамна глава от историята на науката.“ – д-р Мари Дория Ръсел, автор на The Sparrow and Doc

„Фаулър изследва дълбочината на човешките емоции и ни предлага трагична любовна история, която завладява сърцата ни.“ – Library Journal

„Гласът на Роузмари е искрен, правдоподобен и напълно омагьосващ. Тя е от онези герои, които ви държат будни през нощта, за да чуете личната им история; герой, когото усещате жив, дишащ и истински и на когото накрая ви е трудно да кажете „сбогом“…“ – Воокmunch

 

ЗА АВТОРА

Карън Джой Фаулър е автор на шест романа, между които и филмираният бестселър на „Ню Йорк Таймс“ – „Литературният клуб на Джейн Остин“, и три сборника с разкази. Най-новата й книга – „Напълно изгубили себе си“, се нареди сред шестте финалиста за наградата „Мен Букър“ и получи престижното отличие „ПЕН/Фокнър“ за художествена литература. Още с излизането си необикновената история на Роузмари и нейната сестра Фърн се превърна в световен бестселър и бе обявена за една от най-добрите книги на годината от „Ню Йорк Таймс“, „Стейт“, „Чикаго трибюн“, „Лайбрари джърнал“ и много други авторитетни класации. „Напълно изгубили себе си“ е първият роман на Карън Джой Фаулър, който излиза на български език.

ОТКЪС

Едно

И така, средата  на моята история е зимата на 1996. По това време отдавна се бяхме стопили до семейството, което предвещаваше онова домашно филмче: аз, майка ми и баща ми, скрит зад камерата, но очевидно присъстващ. През 1996 бяха минали седем години, откакто за последно бях видяла брат си, и седемнайсет от изчезването на сес- тра ми. Средата на историята ми е за тяхното отсъствие, въпреки че, ако не ви го бях казала, можеше и да не разбе- рете. През 1996 минаваха цели дни, в които не се сещах за никого от тях.

1996. Високосна година. Годината на Огнения плъх. Президентът Клинтън току-що бе избран за втори мандат, който ще завърши със сълзи. Кабул падна под властта на талибаните. Обсадата на Сараево приключи. Чарлз наскоро се бе развел с Даяна. Кометата Хейл-Боп се развъртя в небето.1  През ноември за първи път се появиха твърдения за подобен на Сатурн обект в опашката ѝ. Доли, клони- раната овца, и играещият шах компютър Дийп Блу бяха суперзвезди.  Имаше  доказателства  за  живот  на  Марс.

Сатурноподобният обект в опашката на Хейл-Боп може и да беше извънземен кораб. През май 1997 г. трийсет и девет души щяха да се самоубият, за да си осигурят възможността да се качат на него.2

Колко обикновена изглеждах аз на този фон. През 1996 г. бях на двайсет и две, мотаех се за пета година в Калифорнийския университет, но като курсове го бях докарала докъм третата или четвъртата година. Бях толкова незаинтересована от университетските дела, от изискванията и от степените, че скоро едва ли щях да завърша. Както обичаше да казва баща ми, образованието ми бе далеч по- широко, отколкото дълбоко. Често го казваше.

Но аз не виждах причина да бързам. Нямах особени амбиции освен две: да спечеля или всеобщо възхищение, или всеобхватно влияние. Разкъсвах се между двете. Но едва ли имаше значение, тъй като очевидно нито една магистратура не водеше директно към някоя от тези цели.

Родителите ми все още покриваха разходите ми, което ги дразнеше. Всъщност в онези дни майка ми често се дразнеше. Бяха нещо ново за нея – тези нервни пристъпи на справедливо възмущение. Подмладяваха я. Наскоро бе обявила, че занапред отказва да играе ролята на преводач и посредник между мен и баща ми; и оттогава двамата с него почти не бяхме разговаряли. Не помня да съм имала нещо против. Баща ми беше университетски преподавател и педант до мозъка на костите си. Във всеки разговор влагаше урок, неизменната костилка от черешката. И до днес от Сократовия метод ми се приисква да захапя някого за врата.

Онази година есента дойде внезапно. Като отваряне на врата. Една сутрин отивах с велосипеда на лекции, когато над главата ми прелетя голямо ято канадски гъски. Не успях да ги видя, не виждах и почти нищо друго наоколо, но чувах оживеното им крякане над мен. Беше се спуснала гъста мъгла и аз, увита в нея, въртях педали през плътните облаци. Мъглите в Калифорния не са като другите мъгли, не са на парцали, нито се реят. Те са стабилни и плътни. Вероятно всеки би се притеснил да се придвижва бързо през свят, който не вижда, но аз имам – или поне имах като дете – особена слабост към буфонадите и скечовете с падане и удряне, затова се наслаждавах на тръпката.

Чувствах се някак излъскана от влажния въздух и може би леко заразена с желание и аз да мигрирам, мъничко дива. Може би щях да пофлиртувам леко в библиотеката, ако седна до някого, който си заслужава, или пък да помечтая унесено по време на лекциите. В онези дни често се чувствах дива; наслаждавах се на усещането, но спирах дотам.

На обяд в столовата грабнах нещо, вероятно сандвич със сирене – да кажем, че е сандвич със сирене. Имах навика да оставям учебниците си на стола до мен, така че лесно да ги вдигна, ако се появи някой интересен, или да ги оставя, за да обезкуража някой скучен тип. На двайсет и две години имах възможно най-незрялото определение за това кой е интересен, като самата аз изобщо не отговарях на собствените си критерии.

На съседната маса седеше една двойка и гласът на моми- чето постепенно се извиси толкова, че бях принудена да ѝ обърна внимание.

– Искаш повече шибано пространство?! – каза тя. Носеше къса синя тениска и колие със стъклена висулка

във форма на риба. Дългата тъмна коса падаше по гърба ѝ в хлабаво сплетена плитка. Изправи се и с едно движение на ръката събори всичко от масата. Бицепсите ѝ бяха красиво оформени; спомням си, че ми се прииска да имам ръце като нейните.

Чиниите се разпиляха по пода със силно дрънчене; кетчупът и кока-колата се разляха и се смесиха сред бъркотията. На заден фон сигурно се е носела някаква музика, вече винаги има музика на заден фон, целият ни живот е озвучен (и в повечето случаи саундтракът е прекалено ироничен, за да е случаен; не че искам да намекна нещо), но за онзи ден нямам спомен, честно. Може да се е носела само сладка тишина и леко цвърчене на мазнина по котлона.

– Какво? – попита момичето. – Не ми казвай да се успокоя. Просто ти осигурявам повече пространство. – Прекатури масата, бутна я на една страна и я остави така. – По- добре ли е? – гласът ѝ се повиши. – Може ли всички да освободите залата, защото гаджето ми иска повече пространство? Нуждае се от дяволски много пространство.

Събори стола си върху купчината от чинии и кетчуп. Последваха още звуци от трошене и внезапно ухание на кафе във въздуха.

Останалите бяхме застинали – с вилици, наполовина вдигнати към устата, и с лъжици, потопени в супите. Така, както са намерени хората след изригването на Везувий.

– Не прави така, скъпа – каза веднъж приятелят ѝ, но тя го направи, и той не се опита да повтаря. Момичето се премести на друга маса, която бе празна, с изключение на поднос с мръсни чинии. Методично изпочупи всичко, което можеше да бъде счупено, и хвърли на пода всичко, което можеше да бъде хвърлено. Солницата се разпиля до крака ми.

Един млад мъж се надигна от мястото си и с леко заекване ѝ каза да се успокои. Тя хвърли лъжица, която шумно отскочи от челото му.

– Не заставай на страната на задниците – каза му. Гласът ѝ изобщо не беше спокоен.

Той седна обратно на мястото си, зяпайки я с широко отворени очи.

– Добре съм – увери залата, но не звучеше убедително. После добави някак изненадано: – Мамка му! Тя ме нападна.

– Точно тези простотии не мога да търпя! – каза гаджето ѝ. Беше едър тип, със слабо лице, провиснали дънки и дълго палто. Носът му беше остър като нож. – Давай, разбий всичко, психясала кучко. Само ми върни ключа за апартамента.

Тя хвърли втори стол, който ме подмина с метър – или може би съм прекалено щедра – тогава изглеждаше далеч по-малко, защото закачи масата ми и я бутна. Грабнах чашата и чинията си. Учебниците ми паднаха с трясък на пода.

– Ела и си го вземи – каза на гаджето си момичето. Стори ми се смешно – дръзко женско предизвикателство над купчина счупени чинии, и конвулсивно се изсмях – странен, подобен на гъши крясък звук, който накара всички да се обърнат. И после спрях да се смея, защото ситуацията не беше смешна, и всички отново се извърнаха. През големите стъклени прозорци видях, че хората в двора са забелязали суматохата и гледат. Трима души, които се канеха да влязат да обядват, спряха рязко на прага.

– Не мисли, че няма да го направя – заплаши я той и направи няколко крачки в нейна посока. Тя сграбчи шепа просмукани с кетчуп захарни бучки и ги метна по него.

– Приключих – каза той. – Край на историята. Ще изкарам боклуците ти в коридора и ще сменя ключалките.

Обърна се, а тя запрати след него чаша, която закачи ухото му. Той се спъна и се олюля, после докосна мястото с ръка и провери пръстите си за кръв.

– Дължиш ми пари – каза, без да се обърне назад. – Прати ги по пощата.

И си тръгна.

След като вратата се затвори зад него, настана моментно мълчание. После момичето се обърна към нас.

– Какво гледате, загубеняци?

Хвана един стол, не знаех дали се кани да го остави на място му, или да го хвърли. Мисля, че и тя не можеше да реши.

Пристигна един от охранителите на кампуса. Приближи към мен, като държеше ръка на кобура си. Към мен! Аз просто стоях до прекатурената си маса и съборения стол и стисках безобидната си чаша мляко и чинията с безобид ния си наполовина изяден сандвич със сирене.

– Просто ги остави долу, мила – каза той, – и седни за малко.

Да  ги  оставя  къде?  Да  седна  къде?  Наоколо  нямаше нищо в изправено състояние освен мен.

– Можем да поговорим. Ще ми разкажеш какво става. Вече няма проблем.

– Не тя – каза му жената зад кухненския щанд. Беше едра и възрастна – на четиридесет и повече години, с красива бенка на горната устна и очна линия, която се събираше в ъглите на очите ѝ. „Държите се така, сякаш това място е ваше – беше ми казала веднъж, когато поисках пържолата ми да бъде препечена, – но просто идвате и си отивате. Дори не се замисляте, че аз съм тази, която остава.“

– Високата – посочи тя на ченгето. Той обаче не ѝ обърна внимание, толкова бе съсредоточен в мен и в следващото ми движение.

– Успокой се – каза полицаят отново, тихо и приятелски. – Вече няма проблем. – Пристъпи напред, като мина точно покрай момичето с плитката и стола. Видях очите ѝ над рамото му.

– Полицията никога не идва, когато ти трябва – каза ми тя. Усмихна се и усмивката ѝ беше хубава. Големи бели зъби. – Няма почивка за лудите. – Вдигна стола над главата си. – И ти ще си останеш на сухо.

Метна стола далеч от мен и ченгето, в посока към вратата. Той се приземи на облегалката си.

Когато полицаят се обърна да погледне, аз изпуснах чинията и вилицата си. Честно, не беше нарочно. Просто внезапно пръстите на лявата ми ръка се разтвориха. Шумът накара ченгето да се обърне към мен.

Все още държах чашата си, наполовина пълна с мляко. Повдигнах я малко, сякаш щях да вдигам тост.

– Не го прави – каза той, вече определено не толкова приятелски. – Не обичам игричките. Да не си посмяла да ме пробваш.

И аз хвърлих чашата на пода. Счупи се и млякото плисна по едната ми обувка, нагоре към чорапа. Не я изпуснах. Хвърлих тази чаша с цялата си сила.

„Напълно изгубили себе си“ тук

Прочетете още

old-dog-1582205_1920

Жълтото куче носи хармония и хубави книги

Интересна година предстои според китайския лунен календар. Самите китайци, пък и други източни народи, вече …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *