Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА
„Спомени за вода. Dm“ започва с млякото, за да нахрани читателя с първичния насъщен вкус на разказа за баба София и Анушка.
Неспиращият от години дъжд наводнява Селото така, че восъкът от запалената свещ се превръща в златна монета, докосвайки водата в църквата. А ковчезите на закланото семейство не искат да се потопят и като кораби стоят на върха на изкопаните гробове, чакайки да поемат курс към нови светове.
Кайсиите понякога са единствената храна на самотниците. И това, което остава след плодовете са костилките, подредени толкова грижливо в къщата на бай Рафаил на края на селото.
„Всеки човек живее на края на света“, казва той, за да грабне цигулката си, да засвири фалшиво и да се опита да чуе в утробата на пълната с кайсиеви костилки стая отговорите на вечните човешки въпроси. „За мен вселената е една симфония“, казва той.
И разказите продължават да текат, за да се препънем в растящите камъни, поливани от децата с прясна вода. А в издигащия се каменен свят всичко изведнъж се смалява, за да отвори място на една смърт. Сякаш, за да напои кървавочервената ябълка в пясъка, отнемайки живота на Мариян.
Смъртта е и храна.
И числата не са толкова важни. Нито броенето. Защото остава само мигът на докосване и на желание, който се свива до първичен човешки порив, за да избухне във вечен спомен за удоволствие.
И градушката пада винаги безмилостно. Но най-безпощадно е предателството, което помита всичко след себе си, за да остави само мрак в сърцето на човека.
И хлябът е вкусен – онзи, който приготвят в пекарната на Селото и онзи, който човекът създава от недрата на страстта си, за да стане готов за последния си час, там във водата.
И сушата е дълга и безмилостна, достатъчна, за да събуди мъртвите и да сплоти живите. Достатъчна, за да отвори място за дъжда след четири години. Достатъчна да напои коритото на реката и тя пак да потече. И всичко да се върне. И все пак да продължи наново.
За написаното, което е памет за миналото.
И за онзи спомен без надпис пред очите на умиращия.
Защото в часа на смъртта няма нищо.
За водата и нейната жажда за човешки живот.
И надгробният паметник остава едничката надежда за отчаяния, защото надписът там остава като доказателство за живот, който не е живял, но е искал.
За опрощението като единствен възможен бряг в живота и в смъртта.
Така Дунавът, Селото, всички мъртви и всички живи текат в литературния реквием в ре-минор „Спомен за вода. Dm“ на Иван Станков.
Тази книга е пълна с вода, претворена в думи, които те заливат безмилостно, давят те в дълбочината на смисъла, в тежестта на спомена, в безвъзвратността на времето, за да те довлекат до един бряг на вглъбеност и тишина.
„Спомени за вода. Dm“ тук
