Начало / Любопитно / „Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени” от Симеон Радев (анотация и откъс)

„Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени” от Симеон Радев (анотация и откъс)

Видният български писател, дипломат, историк и публицист Симеон Радев ни предлага своя поглед върху елита на българската култура и разглежда работата на редица интересни западни творци от първата половина на миналия век в изданието „Погледи върху литературата и изкуството“.Книгата е изпълнена с увлекателни психологически портрети и е написана на великолепен език.

Симеон Радев е роден през 1879 г. в гр. Ресен (дн. Македония). Учи в родния си град, в Охрид и в Битоля. След това постъпва в прочутия френски лицей Галата сарай в Цариград. Завършва право в Женева. Владее френски, английски, немски, турски, арабски. След краха на България в Балканските войни е въвлечен в дипломацията и там свирепо защитава българската кауза. Като посланик е представлявал България в Лондон, Брюксел, Хага, Анкара, Вашингтон. Той е първият български делегат в Обществото на народите в Женева. Роден и живял във време на политически интриги, дипломатически комбинации и противоборства, съпътствали изграждането на новата българска държава, Симеон Радев е известен преди всичко с произведението си „Строители на съвременна България“, което в голяма степен изгражда образа му на историк и писател. Автор е още на „Ранни спомени“, „Това, което видях от Балканската война“, „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – издадени в общо издание през 2012 г. – „Македония и Българското възраждане“ и др. Наред с това Радев е и блестящ публицист. Още като студент в Швейцария издава вестниците „Effort“ и „Mouvement Macedonien“. Впоследствие работи във в-к „Реформи“ (издаван от Върховния македоно-одрински комитет) и „Вечерна поща“, на който след време става главен редактор. Основател е също на всекидневника „Воля“ и популярното за времето си списание „Художник“, което издава съвместно с проф. Александър Балабанов.

Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и художественото слово. Той се проявява като критик от най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичния живот на страната ни. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях са поместени в ценния труд „Погледи върху литературата и изкуството“ (с подзаглавие „Лични спомени“). В книгата се срещат имената на Иван Вазов, Антон Митов, Николай Лилиев, Елин Пелин, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и много други представители на българския културен елит, с които Радев е общувал.
Езикът на Симеон Радев носи остроумието на високообразованите българи от тази епоха, а неговата тънка ирония и богатият му речник впечатляват силно читателя. Критик и стилист от най-високо ниво, авторът обрисува с фини щрихи брилянтните словесни портрети на знакови културни дейци. Благодарение на Симеон Радев и неговите лични спомени в „Погледи върху литературата и изкуството“ се срещаме с плеяда български творци от началото на ХХ век, огряли българския културен небосклон и поставили основите на съвременната българска култура. Наред с това се запознаваме и с впечатляващи анализи на Югославянската художествена изложба в Загреб, на съвременната карикатура във Франция, а Радев отделя специално внимание на Йожен Кариер и Клод Моне.

ОТКЪС

Д-р К. Кръстев като литературен критик

Може би д-р Кръстев живее само в съзерцанията на чистата красота. Може би той гледа на ефимерната книжовна слава с небрежна и едвам горчива усмивка. Може би. Но аз бих желал да си въобразя, че той жадува за громки успехи и че темпераментът му го влече към диктаторство над българската художествена мисъл: тогава последната негова книга „Стари и млади“ ще ни се яви като подвиг на един човек, който възмогва над своите естествени суети и подобно на християните от героичното време изтръгва немилосърдно из глъбините на душата си всички недостойни внушения, за да коленичи пред изкуството, страдален и чист. Да, желал бих да си въобразя д-р Кръстев такъв, какъвто може би не е: амбициозен, с нетърпелива и болезнена амбиция, обладан от трескава мечта да простре немедлено своята сянка върху българската литература и да вкуси веднага тържеството на своята мисъл: тъй неговата книга би добила една трагична красота…
Защото тази книга изглежда да е написана с едно твърдо и едва ли не радостно съзнание, че не ще бъде популярна. Сам д-р Кръстев се е отрекъл предварително от шумния възторг на своите съвременници. Стоически той обрича своята мисъл на едно великолепно уединение. Бих казал, че тая книга съдържа следното невидимо посвещение: „За вас съм писал, о, незнайни грядущи поколения, които ще донесете в скучния наш живот свещената надежда за вечна красота, и към вашите юношески чела е летял моят блян, когато от нощните си бдения и от мъчителните разговори със себе си аз сътворявах това дело.“ Хубави надежди наистина, и горди с достойнство, и велики в известен смисъл, защото велика смелост е в литературата да очакват своя триумф от бъдещето. Ако тия упования останат суетни, какво крушение в цялото битие на човека и каква трагедия! „Такива книги, казва д-р Кръстев за своята, могат да чакат, додето се яви духовният голфщорм, който ще им даде живот.“ Аз обичам тая безхитростна прямота, с която д-р Кръстев говори за своето произведение, и неговата самоувереност, изразена тъй наивно, ме трогва. Но ако тоя „духовен голфщром“, който ще повлече своите буйни струи, за да носи над тях книгата на д-р Кръстев, като триумфално шествие, не се яви? Ако по незнайно вдъхновение или отклонен от неразумна стихия, той ни отмине?
Но „qu’importe le fait pourvu que le geste soit beau“!  Наистина, жестът е хубав и по-далече ще видим дали той не е единствената хубост на тая книга, но тук трябва да споменем пътем и една друга жертва на д-р Кръстев. Преди да се появи последната книга „Стари и млади“, неговите книжовни приятели разнасяха вестта, че той се бил отрекъл от първите си творения и че сега се откривала една нова фаза в неговата критическа мисъл. В самата книга това отречение не е ясно изразено. Но то се чувства между редовете. Впрочем самият факт, че тая книга не носи неговото име, а е подписана със символичния псевдоним Миролюбов, е признак за волята на д-р Кръстев да не се смесва последното му произведение с по-ранната му книжовна дейност.
Тоя прелом в критическата мисъл на д-р Кръстев не е никак странен. По-големи критици от него са го преживели. И ако се поражда съмнение дали с тия преломи се е усилвало тяхното въздействие върху духовете и дали техният дар е добивал нов подем, никой не е мислил да ги обвинява в непоследователност или в противоречие. Една честна мисъл, която се взира в себе си, за да се изрази с по-голяма ясност или да добие полет към нови хоризонти, не трябва да чувства никакво колебание пред нуждата да измени на по-ранните си проявления или даже да дойде в стълкновение с тях.
По-уместно е да се изследват причините на тия умствени преломи, защото често пъти в тях се съсредоточават, като в някой фокус, най-могъщите влияния на момента, в който те са се извършили. Д-р Кръстев не открива изпитанията, през които е минала неговата мисъл. Той казва нейде мимоходом и по един съвсем случаен повод, че мълчал в продължение на десет години, „през които бил зает да търси себе си“. Дали през тия дълги години той е изпитвал с трепет своето призвание, или е търсил основа за един нов светоглед, по-сходен със своето духовно естество, за нас е тайна. Литературната изповед, с която се начева новата му книга, не съдържа никакви интимни данни за борбите, преживени от неговия дух. Там е очертано обаче със съвършена откровеност силното и може би изключителното влияние, което е упражнил върху него Пенчо Славейков.
За Пенчо Славейков д-р Кръстев говори с едно възторжено благоговение, което прилича на идолопоклонство. Смирено той заявява, че не се е родил още критикът, който би бил „способен да ни разкрие тайните на неговото творчество“, и ако той си е позволил някога да пише за него студия, той се срамува сега за тая си дързост и сякаш моли прошка за нея. И мисията, която си задава сега д-р Кръстев като критик, е „да подготви духовете към тая епоха на българската литература“, която той нарича Славейкова, защото тя щяла да носи дълбокия отпечатък на „неговите похвати и мотиви и на неговия дух“.
Не е рядко, щото великите художници да са влияли върху критиката. Сент-Бьов претърпя могъщото макар преходно въздействие на романтичния гений на Виктор Юго; Тен почерпи много от своите критически вдъхновения от творенията на Балзак; Пол Бурже четеше с еднаква ревност етиката на Спиноза и психологичните романи на Стендал; и естетиците на символичната школа намериха своето откровение в знаменитите четири стиха на Бодлер. Не е значи никак странно, дето д-р Кръстев е търсел една художествена религия в произведенията на Пенчо Славейков.

„Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени”  тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

Dirndl-Lederhosen-costumes-Munich-Oktoberfest-2019-Germany

Октоберфест с книга вместо с бира в ръка

Ето книги, които могат да съхранят духа на празника В наши дни Октоберфест се слави …