Лира Литературно-рекламна Агенция
Италия през XV век; в люлката на Ренесанса – Флоренция, която по това време в голяма степен може да се определи като независим град-държава, управляван от фамилията Медичи – в семейство, произлизащо от някогашните маркизи на Тоскана се ражда едно от най-популярните имена в италианската културна история: Николо Макиавели.
С баща юрист и редица други роднини, членове на градското правителство и гонфалниери на правосъдието, младият Николо изучава при баща си граматика, реторика и латински. През 1494 г. става държавен служител, участва във военното управление и дипломацията на Флоренция, след като Медичите са прогонени от града. В периода 1499–1512 г. взима участие в дипломатически мисии до дворовете на френския крал Луи XII, арагонския крал Фернандо II и до Папската държава. Между 1502–1503 г. е свидетел на кампанията на Чезаре Борджия, който по това време установява властта си в Централна Италия. За кратко ръководи флорентинската милиция, която отговаря за отбраната на града, но е радетел на съставената от граждани милиция. Успява да защити тази си теза когато през 1509 г. флорентинците удържат победа срещу Пиза. Въпреки това през август 1512 г. родът Медичи възстановява властта си във Флоренция, а освен че Макиавели е освободен от постовете си, е обвинен и в заговор срещу властта и арестуван. Освободен е, след като въпреки мъченията така и не се признава за виновен.
Скоро след това Макиавели се оттегля в имението си близо до Флоренция, където се отдава на литературата. Там се раждат книгите „История на Флоренция“, „Военното изкуство“ и пиесата „Мандрагора“, както и най-известните му произведения: „Владетелят“ и „Беседи върху първата декада на Тит Ливий“.
Сега българският читател може да се наслади на изцяло обновеното издание на „Владетелят“, определян от мнозина като едно от първите произведения на политическата философия. В основополагащия си труд Николо Макиавели пише за влиятелното флорентинско семейство Медичи, опитвайки се да спечели благоволението им. Именно тълкуванията на „Владетелят“ водят до появата на понятията макиавелизъм и антимакиавелизъм, използвани в психологията и политиката.
Новото издание на е билингва – освен на български, текстът е представен и в оригинал на италиански език. Преводът от средновековен италиански е дело на Сава Славчев и е направен по последното критично издание на Джорджо Инглезе върху Николо Макиавели „De Principatibus“, издадено от Италианския исторически институт по средновековието в Рим през 1994 г. и публикувано от Einaudi, Torino през 1995 г., със заглавието „Il Principe“, а впоследстивие и от Newton Compton, Roma през 1998 г. в сборника „Niccolò Machiavelli Tutte le opere – storiche, politiche e letterarie“. Книгата съдържа и речник на италианските термини на съвременен италиански език, изготвен от Антонио Джузепе Балистрери – философ, специалист по политическа история. За настоящото издание на „Владетелят“ проф. Никола Георгиев е категоричен: „Това е преводът на ‘Владетелят’“.
ОТКЪС
За смесените владения
Трудностите се срещат именно при новото владение. Ако то не е създадено наново, а е само част от наследственото, така че можем да го наречем почти смесено, промените в него възникват от една естествена трудност, характерна за всички нови владения: хората на драго сърце сменят владетелите си, вярвайки, че така ще подобрят своето положение. Тази тяхна увереност ги кара да вдигат оръжие срещу господаря си, но съвсем скоро се убеждават, че положението им се е влошило. Това произтича от неизбежния факт, че всеки нов владетел е принуден да угнетява поданиците си с поддържането на войска и с безброй други насилия, което е нещо присъщо за всяко ново завоевание; по този начин твои врагове стават всички онези, които си ощетил и угнетил в момента на завоюване на владението, но в същото време не можеш да запазиш за приятели и онези, които са ти съдействали при завоюването, защото не си в състояние да ги възнаградиш така, както са очаквали, че ще бъдат възнаградени, а не можеш да си послужиш против тях със сила, защото си им задължен; затова дори и най-силната войска за настъплението в една страна ще се нуждае от благоразположението на нейните жители. Поради това Луи XII , кралят на Франция, завладял лесно Милано и бързо го загубил. За да му се отнеме града първият път са били достатъчни само силите на Лодовико, защото същият този народ, който е отворил вратите на краля, когато се е убедил, че е измамен в надеждите си за една по-добра участ, не могъл да понесе гнета на новия владетел.
Вярно е, че когато разбунтуваните страни се завладяват втори път, по-трудно могат да бъдат загубени. Защото след бунта владетелят става по-суров в прилагане на средствата за утвърждаване на властта си, като наказва виновните, следи размириците и взема мерки за укрепване на по-слабите места. Така че ако за да се отнеме Милано от Франция първия път било достатъчно дори херцог като Лодовико да раздрънка оръжие на границата, втория път се наложило да се вдигнат всички против нея, за да унищожат войските ѝ и да ги прогонят от Италия . Това станало поради споменатите по-горе причини. Така или иначе и в първия, и във втория случай Милано е бил отнет от Франция. Общите причини за първото поражение вече ги изяснихме, остава сега да разгледаме причините за втория неуспех и да видим средствата, с които е разполагал френският крал, като посочим какво би трябвало да стори при такива обстоятелства всеки владетел на негово място, за да може да задържи своето владение по-добре, отколкото го е сторил френският крал.
Освен това ще кажа, че държавите, които се присъединяват към вече съществуващата държава на завоевателя или принадлежат на една и съща провинция и говорят един и същ език, или са различни и говорят различни езици. В първия случай държавата може да бъде запазена много лесно, особено когато жителите ѝ не са свикнали да живеят свободно; достатъчно е да се премахне властващият род, във всички останали случаи, щом се запазят старите порядки и ако обичаите са еднакви, хората си живеят спокойно – както е видно от примера на Бургундия, Бретан, Гаскония и Нормандия, присъединени отдавна към Франция; въпреки известни различия в езика им те лесно могат да живеят заедно, понеже обичаите им са сходни. Който владее подобни държави и иска да ги запази, трябва да направи следните две неща: първо – да избие стария владетелски род, и, второ – да не променя нито законите, нито данъците; така за кратко време завоюваното владение се влива в съществуващото и те стават едно цяло.
Но когато се завладява страна, която се различава по език, обичаи и порядки, възникват трудности и владетелят трябва да притежава голямо щастие и голямо умение, за да я запази. Едно от най-добрите и сигурни средства е владетелят да се установи да живее там. Това би направило управлението му по-трайно и по-сигурно. Така е постъпил турският султан с Гърция ; по никакъв друг начин не би успял да я задържи, ако самият той не се бил заселил там. Защото, живеейки в завладените места, владетелят има възможност да види как се раждат вълненията и веднага може да вземе мерки за потушаването им; а ако не живее там, той узнава за тях едва когато са взели такива размери, че вече няма възможност да ги потуши. Освен това новозавладяната страна няма да се ограбва от онези, които управляват от името на владетеля, и поданиците ще са доволни, че могат да се обръщат за помощ към самия него; затова, ако искат да му бъдат верни, ще имат повече основание да го обичат и ще се боят, ако не мислят като него.
Ако чужденец пожелае да нападне тази страна, присъствието на владетеля ѝ ще му вдъхне известна боязън, понеже е много трудно да се завладее страна, ако владетелят живее в нея.
„Владетелят“ тук
