Начало / Любопитно / „Железният крал“ Кн.1 от „Прокълнатите крале“ от Морис Дрюон (анотация и откъс)

„Железният крал“ Кн.1 от „Прокълнатите крале“ от Морис Дрюон (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Филип ІV, крал на Франция, най-сетне е унищожил Ордена на тамплиерите. Великият магистър Жак дьо Моле също е мъртъв. Само проклятието му остава да тегне над тримата му палачи – краля, пазителя на печата и папа Климент V.

Макар да управлява с желязна ръка владенията си, Филип не може да управлява собственото си семейство: синовете му са слаби и безволеви, а техните съпруги – прелюбодейки. Само дъщеря му Изабел, нещастната съпруга на английския крал, който предпочита мъжка компания пред красивата си жена, притежава далновидността на голям владетел.

Отношенията между Франция и Англия са обтегнати както винаги. Все по-отчаяната нужда на Железния крал от пари, за да плати огромните си дългове, буквално е разорила страната.

На този мащабен фон Дрюон разказва историята на Робер д’Артоа, френски благородник, чиято алчна леля е заграбила земите му и чиито усилия да си възвърне законното си наследство ще доведат до ожесточена война между Франция и Англия. Сагата на Дрюон се позовава на историята и главните ? герои са истински хора. Това е историческа драма, изпълнена с политически интриги, семейна трагедия и герои, които, макар и взети от живота, са по-големи от него.

„Драматичен и колоритен като роман на Дюма, но подсилен от историческа точност и политическа проницателност.“
Сънди Таймс

 

ОТКЪС

Върху нажежената жарава в камината гореше цял дънер. През зеленикавите витражи, разделени с оловни прегради, се процеждаше оскъдна мартенска светлина.

Седнала на високо дъбово кресло с облегалка, над която се издигаха трите английски лъва, опряла брадичка върху дланта си, кралица Изабел съзерцаваше разсеяно блещукащото огнище.

Тя беше на двайсет и две години. Златистите є коси, сплетени на дълги, вдигнати нагоре плитки, сякаш образуваха две дръжки на амфора.

Кралицата слушаше една от френските си придворни дами, която й четеше поема от херцог Гийом Аквитански.

­ – За любовта не мога да говоря със добро, защото изобщо не съм я изпитал, защото не мога да открия подходящия човек…

Напевният глас на знатната дама се губеше в тази зала, прекалено голяма, за да могат жени да живеят щастливо в нея.

­-  С мен винаги е било така. Не можах да се насладя на онова, което обичам, това няма да стане, нито е било…

Непозналата любовта кралица въздъхна.

­- Колко трогателни думи ­ рече тя. ­ И сякаш създадени точно за мен. О! Отминало е времето, когато висшите благородници като този херцог Гийом са умеели еднакво добре да пишат стихове и да се сражават. Кога ми казахте, че е живял той? Преди двеста години? Човек може да се закълне, че тази малка лирична поема е написана вчера.

И тя повтори сама на себе си:

­- За любовта не мога да говоря със добро, защото изобщо не съм я изпитал…

После се замисли.

­- Да продължа ли, мадам? ­ – попита придворната є дама с пръст, поставен върху илюстрираната страница.

­- Не, приятелко ­ отговори кралицата. ­ Душата ми плака достатъчно за днес.

Тя се изправи и със съвсем друг тон каза:

­- Моят братовчед монсеньор Д‚Артоа ми изпрати съобщение, че пристига. Погрижете се да го доведат тук веднага щом се появи.

­ – От Франция ли идва? Значи ще се радвате да го видите, мадам.

­ – Иска ми се да се зарадвам… ако новините, които ми носи, са добри.

Друга знатна дама влезе внезапно с лице, оживено от голяма радост. Моминското й име бе Жана дьо Жоанвил и беше съпруга на сър Роджър Мортимър ­ един от първите барони на Англия.

­- Мадам, мадам! ­ извика тя. ­ Той проговори.

­- Наистина ли, мадам? ­ – отвърна кралицата. – ­ И какво каза?

­ – Удари по масата, мадам, и каза: “Искам!”

Израз на гордост премина по красивото лице на Изабел.

­ – Доведете го при мен! – ­ нареди тя.

Лейди Мортимър изтича навън и след малко се върна, понесла дете на петнайсет месеца, пухкаво и розово, което остави в краката на кралицата. То беше облечено с тъмночервена рокличка, избродирана със злато и прекалено тежка за толкова малко създание.

­- Е, месир, сине мой, вие сте казали “искам” ­ – наведе се Изабел, за да го погали по бузката. ­ – Радвам се, че това е била първата ви дума ­ наистина кралска заповед.

Детето й се усмихваше и клатеше глава.

­- И защо е казал това? – ­ подхвана отново кралицата.

­- Защото отказвах да му дам парче сладкиш ­ – призна лейди Мортимър.

Изабел се усмихна, но лицето й бързо стана отново сериозно.

­ – Щом вече е казал първата си дума, не желая да го насърчавате да говори по бебешки и да говори глупости, както правят обикновено с децата ­ рече тя. ­ Няма значение дали казва “татко” или “мама”, аз предпочитам той да знае думите “крал” и “кралица”.

В гласа й звучеше силна естествена властност.

­-  Вие знаете, приятелко моя, какви са причините да ви избера за наставница на моя син – ­ продължи Изабел. – ­ Вие сте праплеменница на месир Жоанвил Велики, който е участвал в кръстоносния поход с моя прадядо монсеньор Свети Луи. Вие ще съумеете да научите това дете, че то е колкото англичанин, толкова и французин.

Лейди Мортимър се поклони. В този момент първата френска придворна дама се върна и обяви, че монсеньор Д‚Артоа е пристигнал.

Кралицата изпъна гръб на облегалката си и скръсти ръце на гърдите си в позата на идол. Старанието й винаги да изглежда царствено не успяваше да я състари.

Стъпки на стокилограмов човек разтресоха пода.

Мъжът, който влезе, беше висок почти два метра, с бедра като дъбови дънери и с юмруци като боздугани. Червените му ботуши от кордовска кожа бяха изцапани с непочистена кал; плащът, който висеше на раменете му, бе толкова широк, че можеше да покрие цяло легло. Камата отстрани бе достатъчна, за да му придаде вид на човек, тръгнал на бой. Щом се появеше, всичко около него започваше да изглежда слабо, чупливо, крехко. Брадичката му бе закръглена, носът къс, челюстта широка, коремът дебел. Той имаше нужда от повече въздух, отколкото повечето хора. Този великан беше на двайсет и седем години, но здравите мускули прикриваха истинската му възраст и човек лесно можеше да му даде десетина години отгоре.

Робер д‚Артоа свали ръкавиците си, пристъпи напред, подви коляно на пода с изненадваща гъвкавост за такъв исполин и се изправи, преди да успеят да го подканят.

­-  Е, месир братовчеде мой, благополучно ли преплавахте морето? ­ – попита Изабел.

­- Беше отвратително, мадам, ужасяващо – ­ отговори Робер д‚Артоа. ­ – Такава буря, че да си изповръщаш червата и душата. Реших, че е настъпил последният ми час, и дори започнах да изповядвам греховете си пред Бог. За щастие имам толкова много, та докато призная половината, ние пристигнахме. Пазя достатъчно и за връщане.

Той избухна в смях и витражите затрепериха.

­-  Но, по дяволите, аз съм създаден, за да обикалям по земята, а не да скитам по солената вода! ­ – продължи Робер. –  ­ И ако не ви обичах толкова, братовчедке, а и ако не бяха спешните неща, които имам да ви кажа…

­ – Ще позволите ли да довърша, братовчеде? ­ – прекъсна го Изабел.

Тя показа детето.

­- Днес синът ми проговори.

После се обърна към лейди Мортимър:

­-  Искам той да привикне с имената на роднините си и да научи, че неговият дядо Филип е добрият крал на Франция. Започнете да казвате пред сина ми “Отче наш” и “Аве Мария”, както и молитвата към монсеньор Свети Луи. Това са неща, които трябва да се вкоренят в сърцето му дори преди да е започнал да ги разбира с разума си.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Виктор Меламед

Виктор Меламед: Животът е богат на подобни истории

„Дива луна“ е сборник с диво заглавие, който е пълен с разпознаваеми хора Авторът Виктор Меламед …