„Тайната порта” от Кейти Хикман (анотация и откъс)

19.10.2014 Любопитно

Политическите игри на големите империи, тайни, пазени от османския харем, ревност и приятелство, преплетени съдби на две жени от миналото и настоящето, които се стремят към истинската любов – това е само малка част от всичко, което предлага романът „Тайната порта“ от Кейти Хикман.
Английската писателка пренася читателите от съвременността в Константинопол през ХVI век. Тя успява да пресъздаде атмосферата на Истанбул благодарение на личните си впечатления: „Ходила съм четири-пет пъти и много обичам този град. Първия път, преди тринайсет години, живях там около месец, за да почувствам наистина мястото. Бях отседнала в чудесен екстравагантен хотел и не можах да устоя на изкушението да настаня героинята от настоящето в него”.
Когато прави своите задълбочени проучвания за Контантинопол от ХVI век, Хикман се натъкна на дневника на реално съществуващ майстор на органи от Елизабетинския период – Томас Далам. Съществува история, че той е гледал през дупка в стената на султански харем и е наблюдавал как жените вътре се забавляват. „Започнах да си представям какво би могло да се случи, ако някой друг е бил с него и когато този втори човек поглежда през дупката и вижда някое познато лице… Какво би станало после?” Хикман развива тази идея и рисува пищна и красива картина на един изолиран свят – света на харема и на жените, които го обитават.
Историята започва от Ориенталската библиотека в Оксфорд с разплитането на загадъчна история, случила се в Константинопол преди четиристотин години.
Елизабет Стейвли седи в библиотеката в Оксфорд и ръцете й треперят, докато разглежда фрагмент от старинен ръкопис, който може да бъде ключ за разкриване на история, останала тайна в продължение на векове. Силия Лампри, дъщерята на британски капитан, изчезва след нападение над кораба им и има вероятност да е попаднала в харема на султана.
Елизабет заминава за Истанбул, и за да избяга от мъжа, който си играе със сърцето й, и за да потърси нови доказателства за своята теза. Защото разгадаването на съдбата на Силия е начин да промени собствената си съдба.
Константинопол, 1599 г.
В Топкапъ сарай главният евнух е отровен от захарен кораб, подарък от английския двор. В коридорите на двореца се надига вълнение. Кой стои зад покушението – англичаните или вътрешен човек?
Новата фаворитка в харема се оказва пленена англичанка, купена от любимата жена на султан Мехмет III… С нежна кожа, горещо сърце и бърз ум тя се опитва да оцелее сред интригите и опасните игри, разиграващи се на забранената територия на султанския харем. Защото има цел – да се добере до ключа за тайната порта, зад която я чакат любовта и свободата.
Английският пратеник в Константинопол Пол Пиндар, годеник на Силия, дълго време я е смятал за загинала. Но един ден след посещение в двореца получава закодирано послание от нея…
Какъв ще бъде изборът на мъжа, станал заложник на дълга, и ще успее ли той да спаси Силия?
В каква посока ще поеме животът на Елизабет?

ОТКЪС

Oксфорд

В наши дни

– Какво си открила? – запита Иви и хвърли на съседния стол чантата с дълга дръжка, в която носеше книгите си, настанявайки се срещу Елизабет. Бяха се уговорили да се срещнат в кафенето на първия етаж на книжарница „Блекуел“ на Оксфорд Стрийт.
– Документът за пленничеството, за който ти говорех.
– Хайде бе! Ти сериозно ли? – възкликна Иви и издърпа плетената си вълнена шапка от главата си, разкривайки щръкнала във всички посоки къса черна коса. – Къде?
– В читалнята на Ориенталската библиотека. Или поне съм почти сигурна, че го открих. Все още не съм имала възможността да го прочета. Попаднах на него буквално две минути преди затварянето на библиотеката, но въпреки това трябваше да кажа на някого.
След това Елизабет й разказа за листа хартия, който бе открила сгънат между страниците на книгата.
– Тогава откъде знаеш какво е? Би могло да бъде всичко, даже списък за пазаруване!
– Не, не е. Свързано е със Силия Лампри. Няма как да е друго.
– Ти сериозно ли, Шерлок? – изгледа я недоверчиво Иви през дебелите черни рамки на очилата си, с които изглеждаше като бухал. – Да не би отново да е намесена една от твоите чудати „интуиции“? – добави и изобрази кавички с пръстите си.
– Нещо такова – кимна Елизабет и остави чашата си. – Виж какво, върви си вземи кафето, защото нямам търпение да ти разкажа останалото!
Загледа се в Иви, докато тя се насочваше към бара – малка енергична фигурка, нелепо облечена в рокля на червени и бели щампи от 50-те години на ХХ век и ботуши „Док Мартин“.
– Ръкопис или печат? – запита приятелката й, когато се върна.
– Ръкопис – отговори без колебание Елизабет, но после побърза да добави: – Предполагам.
Последва многозначителна пауза.
– Нали знаеш, че такова нещо като ясновидство не съществува, а? – изрече Иви след известно време. – Особено когато става въпрос за субсидии за изследвания – говореше така, сякаш имаше пред себе си малко дете.
– О, я стига! – махна с ръка Елизабет. – Понякога говориш големи глупости!
– Глупости ли? По-добре внимавай какво казваш! Не мога да не ти призная обаче, че действително имаш определен талант да отгатваш правилно. Хубаво. На бас на петдесет кинта, че си права за документа, който си открила!
– Какво? Ама аз току-що ти казах тъкмо това!
– Каза, че дори не си го погледнала! Тогава как можеш да бъдеш токова сигурна?
– Как ли? – сви рамене Елизабет. Само един бог знаеше как. Но тя знаеше. Винаги бе отгатвала. Замисли се за онзи неповторим аромат на крехка хартия, а после, когато накрая бе позволила на пръстите си да я докоснат, усещане… Като какво? Като плъзгане на морски бриз по гладка повърхност, като шепот срещу кожата й. Толкова… Всъщност толкова неповторимо. – Просто интуиция.
– Жалко, че нямаш такава интуиция и за настоящето.
– Какво е това – испанската инквизиция ли? Не може ли да оставим настоящето на мира?
Още един пронизителен поглед на бухал, а после Иви омекна.
– Добре де.
Кафенето беше пълно с подранили купувачи на коледни подаръци, търсещи убежище от студа. Въздухът беше натежал от миризмата на влажна вълна и кафе.
– Е, ще ми разкажеш ли най-сетне?
– Ами, беше просто невероятен късмет… – започна Елизабет, като придърпа стола си напред и се приведе към Иви. – Нали знаеш, че от известно време търся документи за пленничество във връзка с евентуалната си докторска дисертация? – вече месеци наред Елизабет изследваше разкази, написани от европейци, които са оцелели, след като са били отвлечени от средиземноморски корсари и са попаднали в плен. – Наскоро четох разказа на някакъв си Франсис Найт. Найт бил търговец, отвлечен от алжирски корсари край берберските брегове и прекарал седем години в плен в Алжир.
– Кога е било това?
– През 1640 година. Документът беше посветен на мъж, наречен сър Пол Пиндар – бивш английски посланик в османския двор. Стори ми се странно Пиндар да е проявявал някакъв конкретен интерес към пленниците – добави Елизабет, направи кратка пауза и продължи: – А после открих нещо още по-интересно. На първа страница, точно до посвещението, с молив беше написано: „Виж също и разказа на Силия Лампри“! – пак кратка пауза. – Помня, че се вцепених, защото е известно, че преди осемнайсети век не съществуват никакви разкази за пленничество, написани от жени, а дори след това са изключително редки. Но другото име – Пиндар, Пол Пиндар – ми напомни нещо.
– И откри ли нещо за него?
– В „Речника на националните биографии“ за него има доста обширна статия. Пиндар бил търговец, при това преуспяващ. На седемнайсет години станал чирак на някакъв лондонски търговец на име Парвиш, който още на следващата година го изпратил във Венеция като негов представител. Както изглежда, Пиндар останал във Венеция около петнайсет години, където се сдобил с така нареченото много обширно имение.
– Значи бил богат, така ли?
– Много богат. В началото на шестнайсети век търговците тъкмо започвали да трупат големи пари от търговията с чужди земи – всъщност натрупали цели състояния, точно както по-късно става с богаташите от Източноиндийската компания – и Пиндар станал много богат. Толкова богат, че компанията „Левант“ го изпратила в Константинопол като секретар на новия английски посланик там – друг търговец на име сър Хенри Лило. Това става през 1599 година. Оттам нататък очевидно е имал други дипломатически назначения, като например консул в Алепо, а после обратно в Константинопол, но този път като посланик на нашия Джеймс Първи. Но като че ли нищо от това не е имало някакво особено значение за него. Ключовият момент за Пиндар била онази мисия от 1599 година, когато като че ли всички шансове на Великобритания за търговия със Средиземноморието зависели от поднасянето на някакъв дар на новия султан – изумителен механичен часовник…
– Но какво общо има това със Силия Лампри?
– Точно в това е проблемът – засега не съм успяла да намеря нищичко за нея. Все старата история – много информация за мъжете, нищичко за жените – до този момент.
– Хайде, разказвай по-нататък! – подкани я нетърпеливо Иви.
– Оказва се, че Пол Пиндар бил приятел с Томас Бодли, а когато Бодли основавал библиотеката тук, обиколил всичките си приятели и ги убедил да му подарят по няколко книги. А с всичките си пътешествия из екзотични земи Пиндар вероятно е бил основен обект на ухажванията на Бодли. Както и да е. Накратко казано, Пиндар действително направил дарение от книги, а днес аз ходих и ги видях. Дарението не е било особено голямо – около двайсетина книги, предимно на арабски и сирийски. Доколкото успях да разбера, те са предимно стари медицински и астрологически текстове. И накрая, съвсем случайно, тъкмо когато се канех да се прибера у дома, отворих напосоки една от книгите и в нея зърнах онзи прегънат лист и веднага разбрах… – Елизабет не довърши и по лицето й се изписа слисване.
– Веднага разбра какво? – подкани я Иви и едва тогава забеляза физиономията на приятелката си. – Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла…
Започна да се обръща назад, но Елизабет сграбчи ръката й и изсъска:
– Не се обръщай! Просто продължавай да говориш!
– Мариус?
– Просто продължавай да ми говориш, Иви, моля те! – извика Елизабет и притисна дланта на другата си ръка към слънчевия си сплит.
– Мариус – изрече кисело Иви. Но не се обърна. Вместо това си свали очилата и започна да ги забърсва с крайчеца на роклята си с бързи, отривисти движения. Без очила очите й се оказаха бадемови, много черни и ярки. – С коя е този път?
– Нямам представа – промърмори Елизабет. – С някоя… друга.
Погледна към другия край на кафенето, където беше седнал Мариус. Не го беше виждала повече от седмица.
Жената с него беше с гръб към тях. Единственото, което се виждаше от нея, беше русата й коса. Загледана в нея, Елизабет усети, че нещо в стомаха й се преобръща толкова силно, че едва не повърна.