Начало / Автори / Мо Йен: Жените са по-смели и устойчиви от мъжете, защото са и майки

Мо Йен: Жените са по-смели и устойчиви от мъжете, защото са и майки

Мо Йен  е автор на новели, повести, романи и сборници с кратки разкази и есеистика. Сред най-известните му произведения е повестта „Червено сорго“ (1986 г.), залегнала в основата на сценария на едноименния филм под режисурата на Джан И-моу, който печели през 1988 г. голямата награда „Златната мечка“ на Берлинския филмов фестивал. Негов е и разказът „Люлката на бялото куче“  (1985 г.), който също е филмиран, разказът „Прозрачният морков“ (1985 г.) и др. Високо признание придобиват романите му „Пищни гърди, тлъсти бедра“  (1985 г.), „Наказанието със сандалово дърво“ (2001 г.), „Уморен да се раждам и да умирам“ (2006 г.), и „Жабата“ (2009 г.).

Носител е на множество литературни награди, сред които Международната награда „Кирияма“, Наградата за азиатска култура „Фукуока“, Наградата за китайска литература „Нюман“, Националната литературна награда на името на Мао Дуън.

През 2012 г на Мо Йен е присъдена Нобеловата награда за литература за цялостно творчество. Мотивите на журито:

„Чрез смесване на фантазия и реалност, на исторически и обществени перспективи Мо Йен сътворява свят, наподобяващ този в творчеството на Уилям Фокнър и Габриел Гарсия Маркес, като същевременно използва като отправна точка старинната китайска литература и устна традиция.” 

Предлагаме ви откъси от интервюта и част от речта му при получаването на Нобеловата награда.

–––-

„Не съм израснал с голяма литература, а със селски истории. В нашия район имаше няколко великолепни разказвачи, които вечер разказваха страшни истории. И наистина техният език, напълно необуздан, хиперболизиран и драстичен, се превърна в език на моите книги – до днес, въпреки че от 20 години живея в Пекин. Истината за Китай не е елегантна.“

„Възхищавам се на жените и ги и уважавам дълбоко, защото са благородни, а житейският им път винаги е по-тежък от този на мъжете. При големи беди жените са по-смели и устойчиви от мъжете, защото са и майки. Силата, която майчинството дава, е невъобразима.“

„Когато започнах да пиша през 1981, не бях чел нищо от Маркес и Фокнър. През 1984 г. за пръв път прочетох техни книги и несъмнено тези двама писатели оказаха голямо влияние върху моите произведения. По-късно открих, че житейският им път е сходен с моя.“

„Използвам доста широко местен диалект, идиоми и каламбури, особено в по-ранните си творби, защото по онова време въобще не мислех, че те ще бъдат превеждани на други езици.“

 Из интервюта

–––

Най-ранният ми спомен е как нося единствения ни термос, за да налея преварена вода от общата столова. Останал без сили от глад, изтървах термоса и го строших. Уплаших се до смърт, намуших се в една купа сено и цял ден не посмях да изляза. Привечер чух майка да ме вика с галеното ми име. Измъкнах се от сеното, подготвен за хокане и бой, но майка нито ме би, нито ме хока, само ме погали по главата и изпусна дълга въздишка.

Най-болезненият ми спомен е как с майка отиваме в колективната нива да събираме пшеничени паберки. Дойдеше ли пазачът, всички събирачи се разпръскваха. Майка беше с малки крачка[1] и не можеше да бяга. Грамадният пазач я хвана и й зашлеви един шамар. Тя се олюля и падна на земята. Пазачът не взе паберките, които бяхме събрали, заподсвирка си и невъзмутимо си замина. От крайчеца на устата на майка течеше кръв, тя седеше на земята и през целия си живот няма да забравя отчаянието, изписано върху лицето й. След много години срещнах същия пазач на пазара, той вече беше побелял старец. Втурнах се да отмъстя, но майка ме дръпна и кротко ми каза: “Сине, пазачът, който ме удари, и този старец не са един и същ човек.”

Най-дълбоко в паметта ми се е запечатал един Есенен празник[2], беше ни се отдал редкият случай да си направим дзяодзъ[3] за обяд, по една купичка за всеки. Точно преди да започнем да ядем, на вратата се показа стар просяк. Занесох половин купичка сушени сладки картофи и му ги сипах, а той се възмути: “Аз съм стар човек, вие ядете дзяодзъ, а за мен сушен картоф, от какво са ви сърцата?” Отговорих разгневен: “На нас ни се случва да ядем дзяодзъ най-много веднъж-дваж годишно, по една купичка на човек, и наполовина не можем да се наядем! Радвай се, че поне сушен картоф ти даваме, ако щеш, щеш, ако не, чупката!” Майка ме порица, донесе своята половин порция дзяодзъ и я сипа в паницата на стареца.

Най-силно се разкайвам за случая, когато с майка продавахме зеле и, умишлено или не, взех на един старец едно мао[4] повече. Преброих парите, след което отидох на училище. Когато се върнах, заварих майка, която рядко плачеше, обляна в сълзи. Тя не ми се скара, само каза тихо: “Сине, ти посрами майка си.”

Когато бях на десетина години, майка заболя от туберкулоза, заради глада, болките и преумората изпаднахме в криза, не съзирахме светлина и надежда. Имах лошото предчувствие, че майка може да реши да съкрати живота си. Когато се връщах от работа, отварях портата и веднага виквах “майко”. Щом чуех отговора й, от сърцето ми падаше камък, а ако не чуех нищо, вътрешностите ми подскачаха и се втурвах да я търся в страничната стая или мелницата. Веднъж претърсих всички стаи и никъде не я намерих. Седнах в двора и заридах. В този момент майка се зададе отвън със сноп съчки на гърба. Беше недоволна, че плача, но не можех да й разкрия причината за тревогата си. Тя прозря какво е на сърцето ми и каза: “Детето ми, не бой се, може да не ми е останала радост от живота, но няма да си тръгна, преди Яма[5] да ме извика.”

Аз съм грозен по рождение, много хора от селото ми се присмиваха в лицето, няколко съученици с властен характер дори ме набиха заради това. Прибрах се вкъщи разплакан, майка ми каза: “Сине, ти не си грозен. Имаш си нос, имаш си очи, имаш си четири здрави крайника, кое ти е грозното? Освен това, дори да си грозен, стига само сърцето ти да е добро и да вършиш добри дела, ще бъдеш красив”. Впоследствие, когато заживях в града, някои много културни хора все така се присмиваха зад гърба ми на моята външност, спомних си думите на майка и смирено им се извиних.

Майка ми не можеше да чете, но таеше дълбоко уважение към хората, които можеха. Животът в нашето семейство беше труден, често се случваше да се храним, без да знаем дали няма да ни е за последно, но тя винаги задоволяваше желанията ми да купим книга или ученически принадлежности. Майка беше работлив човек, ненавиждаше мързеливите деца, но никога не ме разкритикува, ако отлагах задълженията си заради четене на книги.

По едно време на пазара се появи разказвач. Зарязах задачите си, измъкнах се и изтичах да слушам. Майка остана много недоволна. Вечерта тя седна да тъкми памучни дрехи за семейството под светлината на една маслена лампичка, а аз не можах да се сдържа да не преразкажа историята, която бях чул през деня. Отначало майка не искаше да слуша, защото разказвачите за нея бяха многознайковци и лентяи, хора, от чиито усти не излиза нищо хубаво. Само че историята ми малко по малко я въвлече. Оттогава, дойдеше ли пазарен ден, тя не ми даваше работа, с което мълчаливо ми разрешаваше да ходя на пазара и да слушам истории. За да се отплатя за добрината й и за да демонстрирам паметта си, разказвах живописно всички истории, които бях чул през деня.

Не след дълго вече не ми стигаше само да преразказвам историите на разказвача и по време на процеса започнах да добавям още съставки. Започнах да се съобразявам с предпочитанията на майка и да си измислям части от сюжета, понякога дори променях края. Публиката ми не беше единствено майка – кака, леля и баба също идваха да слушат. След края на историите ми майка понякога ме поглеждаше угрижена, сякаш казваше на мен или сама на себе си: “Сине, какъв човек ще излезе от теб? Нима ще си изкарваш ориза с бръщолевене?”

Разбирах тревогата на майка, защото в селото мразеха бъбривите деца – те често създаваха неприятности за себе си и за семейството си. В образа на ненавижданото от всички устато дете в повестта ми “Вол” има сянка от моето собствено детство. Майка често ми казваше да не говоря много, надяваше се да стана тихо и прилично дете. Само че в мен се прояви силна способност и желание за говорене. Това несъмнено беше много опасно, но пък разказваческите ми умения й носеха радост, което я изправи пред сериозен вътрешен конфликт.

Както гласи народната поговорка, “Планините и реките лесно се изменят, но човешкият характер трудно се премества”. Въпреки настойчивите наставления на родителите ми, аз така и не се отърсих от разказваческите си заложби, оттук самоироничното ми име Мо Йен – “не говори”.

Част от речта му, публикувана на kultura.bg

Текстовете са предоставени от Институт Конфуций

Свързани заглавия

Литературният форум с участието на Мо Йен ще се състои в Аулата на СУ

Нобеловият лауреат за литература Мо Йен ще бъде в България на 27 септември

Мо Йен: Не обичам да давам политически изявления. Пиша бързо, но мисля бавно
„Промяната“ на Мо Йен излиза на български

Мо Ян: Фокнър и Маркес имат огромно влияние върху мен
Ляо Иу : Разбийте китайската империя!
Франкфурт ще награди китайски дисидент, осъден от комунистите
Мо Ян пожела Лю Сяобо – носител на Нобел за мир, да бъде освободен от затвора
Противоречиви оценки за Мо Ян

„Промяната“ тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *