Начало / Автори / Да си спомним за най-издавания български автор след Вазов – Каралийчев

Да си спомним за най-издавания български автор след Вазов – Каралийчев

Днес, 21 август, се навършват 112 години от рождението на Ангел Каралийчев – най-издаваният български автор след Иван Вазов, като творбите му са преведени на близо 50 езика.

Писателската му дейност започва, когато е на 17 години – в сп. „Ученическа мисъл“ (Русе) помества стихотворението си „Орелът“. Работи известно време в общината в родния си град Стражица. Следва химия в Софийския университет. Дипломира се в Свободния университет през 1928, където завършва дипломация. Първата му книга – революционната поема „Мауна лоа“, излиза през 1923 г., на следващата година – сборникът му с разкази „Ръж“, а през 1925 г. е издадена и първата му детска книга – „Мечо“. Работи като редактор във в. „Кооперативна просвета“ (1932-1944), изд. „Народна младеж“ (1947-1952), в. „Литературен фронт“ (1952-1953), изд. „Български писател“ (1952-1969). Сътрудничи на сп. „Нов път“, „Червен смях“, „Чернозем“ и др. След известния разрив на „новопътци“ с Георги Бакалов от 1925 г. публикува в сп. „Златорог“ на Владимир Василев, „Българска мисъл“, „Венец“, „Детска радост“, „Светулка“, „Кооперативна просвета“ и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази „Ръж“ (1924), „Жълтици“ (1925), „Имане“ (1927), „Сребърна ръкойка“ (1935), както и на 15 книги за деца и юноши: „Приказен свят“ (1929) „Ането“ (1938), „Тошко Африкански“ (1940), „Житената питка“ (1948) и др. Умира на 14 декември 1972 г. в София.

Повече от четиридесет години Каралийчев пише разкази, приказки и повести за деца. Една от най-обичаните му книги е „Приказен свят“. За нея през 1974 г. получава от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY) Почетена грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга “ Х. Кр. Андерсен“.

 

„Майчина сълза“

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.

— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.

— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.

— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.

— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.

— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.

— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Книги от Каралийчев тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *