„Убийството на Линда“ от Лейф Г. В. Першон (анотация и откъс)

12.07.2014 Любопитно

Пропит с ирония, достигаща до сарказъм, романът започва с едно на пръв поглед „обикновено“ убийство: съвсем млада жена, курсантка в Полицейската академия, е намерена мъртва в апартамента на майка си в шведския град Векшо. За да оглави разследването, от Стокхолм пристига комисар Еверт Бекстрьом заедно със специално подбрания си екип. Използвайки познанията си за системата, Першон ни разкрива отблизо прийомите на комисаря и разбулва грозната истина за бездействието и цинизма, с които служителят на реда посреща задълженията си. Въпросът кой и защо е убил Линда неизбежно поставя на дневен ред ефикасността на разследващите, хвърля светлина върху тяхното чувство за дълг и професионална преценка, която, уви, често се влияе от стремеж към надмощие и реваншизъм. За щастие, будният ум и отличният полицейски нюх на Ана Холт и Лиса Матей, които поемат разследването след провала на Бекстрьом, ни вдъхват надежда в тържеството на професионалния и човешкия морал над бездушието и егоизма.

За автора
Любимецът на литературната критика и на четящата аудитория в Швеция Лейф Г. В. Першон (р. 1945) има зад гърба си три десетилетия като автор на криминални романи, обагрени с хумор, преминаващ в сатира. Освен бележит писател Лейф Г. В. Першон е и най-известният криминолог на Швеция, преподавател в шведската Полицейска академия и редовно консултира полицаите, разследващи тежки престъпления. Специалист от такъв ранг неминуемо вижда язвите в съвременното общество и съвсем закономерно вплита тази проблематика в своите романи. Защото скандинавският криминален роман не е просто поредното убийство, разплетено след дежурните перипетии, а сложна критика и вивисекция на съвременния човек, задълбочено вглеждане в ценностната му система.
Першон е носител на няколко престижни литературни награди, в това число „Стъклен ключ” за най-добър скандинавски криминален роман, и e трикратен лауреат на наградата на Шведската академия на криминалните автори.

ОТКЪС

Съседката откри Линда и независимо от трагичните обстоятелства, това беше за предпочитане, вместо да я открие майка й, пък и спести доста време на полицията, защото майката щяла да се прибере чак в неделя вечер, а освен нея и дъщеря й в апартамента не живеел никой. Всеки полицай знае, че колкото по-рано се открие трупът, толкова по-голям шанс има престъплението да бъде разкрито, особено ако се касае за убийство с неизвестен извършител.
Сигналът постъпи в оперативната дежурна част в град Векшо в осем и пет сутринта. Патрул, който се намираше близо до указаното място, съобщи по радиостанцията, че отива да провери. Само три минути по-късно патрулът отново се обади. Пристигнали, настанили жената, подала сигнала, на задната седалка в колата и се канели да влязат да проверят какво е положението. Всъщност тази патрулна кола по график трябваше вече да се намира в гаража на полицията, защото по това време застъпваше дневната смяна и, общо взето, всички полицаи, работили през нощта, или се пъхваха под душовете, или се отдаваха на сутрешно уединение в стаята за отдих в очакване да ги сменят.
Дежурният началник лично беше приел сигнала. А двамата му по-млади колеги, които се отзоваха, вече бяха успели да си създадат име сред гилдията – уви, доста противоречиво. Като два пъти по-възрастен от тях, врял и кипял, с трийсет години професионален опит, началникът първо реши да изпрати подкрепление, макар да се съмняваше, че по това време ще намери подходящ патрул. Докато се колебаеше как да постъпи, двамата полицаи се обадиха – само осем минути след пристигането си. Свързаха се с него по мобилния му телефон, за да не рискуват поверителната информация да стигне до чужди уши. Часът беше осем и четвърт. Първият доклад от екипа на местопрестъплението отне едва минута.
А най-изумителното беше, че както никога, без оглед на възраст, опит и слава, двамата полицаи действаха строго по правилника. Направиха каквото се очакваше от тях, а единият – дори повече. Спечели си златна звезда в списъка си със служебни заслуги, и то по безпрецедентен начин в практиката на Полицейското управление във Векшо.
В спалнята на апартамента открили мъртва жена. Докладваха, че е станала жертва на убийство и смъртта е настъпила преди броени часове. Не стана ясно кое им даваше основания за подобно заключение. От извършителя не открили следи, освен отворен прозорец в спалнята, който поне подсказваше как се е измъкнал от местопрестъплението.
За жалост, възникна още едно усложнение. По-младият полицай, с когото всъщност говори дежурният началник, беше убеден, че е разпознал жертвата. Ако полицаят се окажеше прав, това означаваше, че убитата е жена, която началникът неведнъж бе посещавал през това лято, а за последно – вчера, след края на работния ден.
– Кофти работа – промърмори началникът сякаш на себе си.
Извади кратък списък с най-важното, което да направи, ако по време на работа му се случи най-лошото. Върху половин ламиниран лист А4, под многозначителния надслов „Ако дрън-дрън попадне в полезрението на полицията“, фигурираха десетина опорни точки за действие.Той го държеше под подложката си за писане, когато излезеше от кабинета, и от последния път, когато му дотрябва да го извади, изминаха близо четири години.
– Добре, момчета – каза дежурният началник. – Ето какво ще направим…
После и той изпълни всичките си служебни обязаности, но нищо повече, защото на неговата възраст не подобаваше да си позволява лекомислени волности.
В полицейския автомобил, пристигнал пръв на местопрестъплението, пътуваха двама млади полицаи от „Охранителна полиция“ във Векшо: временно изпълняващият длъжността полицейски комисар Гюстаф фон Есен, трийсетгодишен и известен в гилдията като Графа, макар да повтаряше упорито, че е „най-обикновен барон“, и четири години по-младият му колега, младши полицейски инспектор Патрик Адолфсон, подвизаващ се с прозвището Адолф – уви, не само заради фамилното си име.
Когато приеха сигнала от оперативната дежурна част, двамата полицаи се намираха само на два-три километра от предполагаемото местопрестъпление на път към Полицейското управление. Понеже по това време на деня в района нямаше почти никакво движение, Адолф направи обратен завой, натисна газта до дупка и мина по най-прекия път, без да включва нито сигнални светлини, нито сирена. Графа следеше зорко за съмнителни автомобили в отсрещното платно.
Двамата мъже представляваха двестакилограмова полицейска мощ от най-чистокръвен вид. Целите в мускули, без грам тлъстини, с отлично тренирани сетива и моторика, Адолф и Графа олицетворяваха мечтата на всеки изплашен гражданин, обадил се да съобщи в полицията, че трима непознати хулигани се опитват да разбият вратата на жилището му.
Когато завиха пред указания адрес на улица „Пер Лагерквист“, жена на средна възраст в силно превъзбудено състояние изскочи пред полицейския автомобил, размаха бурно ръце и започна да бръщолеви нещо неразбираемо. Адолф слезе пръв от колата, хвана я внимателно за ръка, настани я на задната седалка и я увери, че „всичко е наред“. И докато Графа заемаше позиция пред задния изход от къщата – в случай че нападателят още не е успял да се измъкне, – Адолф бързо провери коридора на жилищната сграда и влезе в апартамента. Това не се оказа трудна задача, защото вратата зееше широко отворена.
Всъщност точно той натрупа точки, като за пръв път приложи на практика онова, което го бяха научили в Полицейската академия в Стокхолм. Претърси жилището с пистолет в ръка. Промъкваше се на пръсти покрай стените, за да не усложнява излишно работата на криминалните експерти и да не дава на извършителя предимство, ако онзи все още е в апартамента и прояви неблагоразумието да го нападне. Ала единственият човек вътре беше жертвата. Лежеше върху леглото в спалнята – неподвижна, увита в окървавен чаршаф, който покриваше главата, тялото и половината й бедро.
Адолф се приближи до прозореца и извика на Графа да провери стълбището. После прибра пистолета си в кобура и извади малкия фотоапарат, който досега стискаше под лявата си мишница. Направи три снимки от различен ъгъл на неподвижното покрито тяло, после предпазливо повдигна горния край на чаршафа, за да провери дали все пак не е жива. С десния си показалец напипа сънната й артерия, макар да беше напълно излишно предвид примката около шията й и оцъклените й очи. Внимателно докосна бузите и слепоочията й. За разлика от топлата кожа на живите жени, които бе докосвал на същите места, пръстите му усетиха колко безответна и безжизнена е нейната.
„Смъртта е настъпила преди броени часове“, предположи той.
Познаваше тази жена. В нейно лице разпозна не просто човек, когото бе виждал някъде. Бе разговарял с нея. Тя бе спохождала еротичните му фантазии. Това беше най-изумителното от всичко… но той нямаше намерение да го споделя с когото и да било. В момента Адолф осъзнаваше съвсем ясно къде се намира. Сетивата му възприемаха обстановката, но същевременно сякаш бе застанал встрани и наблюдаваше какво се случва със самия него. Усети нарастваща дистанция и към собственото си тяло, и към мъртвата, която само допреди няколко часа е била жива материя точно като него.

Още в десет часа сутринта двамата полицаи от дежурното звено на Криминалния отдел разпитаха свидетелката, открила жертвата. Записаха разпита на диктофон и още същия ден разпечатаха стенограмата, възлизаща на двайсетина страници. Свидетелката, Маргарета Ериксон, петдесет и пет годишна бездетна вдовица, живеела на последния етаж в сградата, където се намираше апартаментът на убитата жена.
По време на разпита, пишеше в стенограмата, свидетелката е била уведомена, че според правно постановление, регламентирано в 23-а глава, 10-и параграф на Съдебнопроцесуалния кодекс, няма право да огласява класифицирана информация, касаеща текущото разследване. За сметка на това обаче писменият документ не съдържаше информация за реакцията на свидетелката, след като са й заявили, че ще бъде подведена под съдебна отговорност, ако разкрие пред някого как е протекъл разпитът. Всъщност пропускането на такъв тип сведение едва ли е изненадващо, предвид факта, че, по подобие на мнозина други свидетели, и Маргарета Ериксон увери разпитващите, че не е от хората, които дрънкат наляво-надясно.
Свидетелката се оказа председател на жилищното сдружение, което притежаваше жилищната сграда, състояща се от мазе, четири етажа и таванско помещение. На долните три етажа се помещаваха по два апартамента, а на четвъртия, където живееше свидетелката – един с двойно по-голяма площ. Общо седем жилища, обитавани предимно от хора на средна или в напреднала възраст, самостоятелно живеещи или двойки с пораснали и отдавна отлетели от семейното гнездо деца. В момента повечето били заминали на почивка.
Апартаментът, където беше извършено убийството, бил собственост на майката на жертвата. Според свидетелката девойката отсядала там от време на време. Напоследък посещенията й зачестили, а майка й почивала на вилата си недалеч от Векшо.
От входа откъм улицата изглеждаше, че апартаментът – четири стаи и кухня – се намира на партера, но от двора, който впрочем водеше към зелена площ, оградена с къщи и жилищни блокове, същият апартамент се падаше на втория етаж, защото цялата сграда се намираше върху наклонена повърхност.
Свидетелката имала две кучета. По време на разпита не скри, че от години четирикраките домашни любимци са нейната голяма страст. Сега гледала лабрадор и шпаньол. Извеждала ги по четири пъти на ден. В седем сутринта ги водела на дълга едночасова разходка.
– Ранобудна съм. Никак не обичам да се излежавам сутрин – призна тя.
След разходката сядала да закуси и да прочете вестника си, а кучетата получавали „сутрешната си дажба“. В дванайсет отново излизала с тях и се връщала след час. Докато тя обядвала, двамата й четириноги приятели получавали за награда по някое „изсушено свинско ухо или друго лакомство за гризкане“.
В пет часа отново излизала с кучетата, но за по-кратко. Прибирала се след около трийсет минути, за да има време да се навечеря и да нахрани спокойно Пепе и Пиге, преди да стане време за новините по телевизията. И последно извеждала кучетата – за „вечерен пиш“ – между десет и дванайсет вечерта в зависимост от програмата по телевизията.
Ежедневието на свидетелката очевидно беше изцяло съобразено с потребностите на кучетата й. През свободните си часове тя слизала да свърши някоя работа из града, срещала се с познати – „предимно приятелки и стопани на кучета“ – или работела от къщи.
Покойният й съпруг някога притежавал счетоводна фирма, където тя работела на половин работен ден. След смъртта му продължила да помага на част от старите си клиенти във финансовите им дела. Но основният й източник на доходи си оставала пенсията от съпруга й.
– Рагнар винаги е бил предвидлив мъж. Имам си всичко.
Понеже полицаите проведоха разпита в жилището й, можеха със собствените си очи да се убедят в думите й. Обстановката показваше недвусмислено, че Рагнар се е погрижил съпругата му да не търпи никакви лишения.
Свидетелката разказа как към единайсет часа предната вечер излязла на редовната „пиш разходка“ и видяла как жертвата тръгва към центъра.
– Май отиваше на купон, но може и да греша, защото в днешно време младежите купонясват по всяко време на денонощието, не само вечер.
Свидетелката се намирала на трийсетина метра от момичето, но била сигурна, че е видяла именно жертвата.
– Тя не ме видя, защото бързаше. Иначе щеше да ме поздрави.
След пет минути свидетелката се качила в апартамента си и след като приключила с битовите задължения, си легнала и заспала почти веднага. Общо взето, с това се изчерпваха спомените й от въпросната вечер.
Тазгодишното невероятно лято започна през май и сякаш никога нямаше да свърши. Ден след ден се нижеха, без дори съвсем лек полъх да раздвижи въздуха. Слънцето прежуряше като огън, по бледосиньото небе не се виждаше дори облаче, температурите постоянно гонеха нови и нови рекорди. Затова на следващата сутрин Маргарета излязла с кучетата си още в шест и половина – по-рано от обикновено, защото „това лято е направо непоносимо горещо… и не съм единствената, която смята така… и исках да избегна жегата“. Пък и всеки съвестен стопанин на куче знаел, че горещината е опасна за домашните любимци.
Маргарета тръгнала по обичайния си маршрут: завила наляво още на входа, минала покрай съседните сгради и поела по пътеката надясно, която слизала към гората на стотина метра от къщата, където живееше тя. Половин час по-късно, в седем и нещо, жегата станала непоносима и тя решила да се прибира. Пепе и Пиге изплезили езици, а стопанката им започнала да мечтае за сенчестия си апартамент и нещо разхладително.
Горе-долу по това време небето неочаквано притъмняло, извил се бурен вятър и отекнал гръмотевичен тътен. Когато първите капки затрополели по асфалта, й оставали няколкостотин метра до входа и тя започнала да подтичва, но усилията й се оказали безсмислени. Рукнал пороен дъжд и тя стигнала до двора откъм зелената площ вир-вода. Тогава забелязала, че прозорецът на спалнята на съседката е отворен, вятърът го блъска насам-натам, а завесите са мокри.
Маргарета влязла в сградата – „трябва да е било към седем и половина по мои изчисления“ – и позвънила няколко пъти на звънеца, но никой не й отворил.
– Предположих, че се е прибрала късно през нощта и тогава го е отворила. Но се зачудих защо го е направила. Все пак навън беше много по-горещо, отколкото вътре. Но предната вечер, докато извеждах кучетата, прозорецът беше затворен. Такива неща не ми убягват.
Понеже никой не отворил, тя се качила в асансьора и се прибрала в апартамента си. Изсушила кучетата, колкото от тях да не се стича вода, и се преоблякла в сухи дрехи. Обзело я обаче лошо предчувствие.
– Този отворен прозорец не ми даваше мира. Ако сградата се наводни, всички обитатели ще плащаме за ремонт. Безпокоях се и да не влезе крадец. Прозорецът се намира около два-три метра над земята, но почти всеки ден чета във вестника за „алпинисти“, дето ограбват апартаменти, а някои от тях били толкова надрусани, че за да се покатерят, дори си носели стълба.
Свидетелката започнала да се колебае какво да направи. Да поговори с младото момиче при следващата им среща? Да се обади и да се оплаче на майка й? Четиринайсет дни по-рано рукнал подобен порой, но спрял след десетина минути – толкова неочаквано, колкото и започнал. Слънцето отново изгряло, облаците изчезнали, а дъждът съживил тревата и растенията. Затова Маргарета решила да изчака четвърт час. Нахранила кучетата, направила си кафе, но дъждът продължавал да вали като из ведро. Тогава тя взела решение.
– Както споменах, аз съм председател на нашето сдружение. Обитателите на тази сграда винаги следим за външни хора. Особено през лятото, когато повечето отсъстват. Съседите са ми поверили резервен ключ за апартаментите си.
Маргарета извадила ключа за апартамента на жертвата, слязла с асансьора на партера, позвънила на вратата – „в случай че си е вкъщи“, – отключила и влязла.
– Изглеждаше като повечето апартаменти, когато родителите ги няма. Не обърнах внимание на бъркотията. Извиках „Има ли някой?“, но не получих отговор и… влязох в… спалнята. Видях какво се е случило. Веднага ми стана ясно. После… изхвърчах на улица та… Изплаших се да не би убиецът да е още вътре. За късмет, бях си взела джиесема и позвъних на онзи… номер за спешни случаи. Сто и дванайсет. Вдигнаха веднага, нищо че по вестниците все ги оплюват.
Свидетелката не посмяла да затвори прозореца на спалнята, но това не довело до катастрофални последствия, защото когато пристигнал първият патрул, дъждът вече бил спрял. Младши полицейски инспектор Адолфсон, от своя страна, изобщо не беше обърнал внимание на прозореца. Забеляза обаче, че върху външния перваз се е насъбрало голямо количество кръв, примесена с дъждовна вода, но понеже вече не валеше, реши да остави тази подробност на по-възрастните си колеги от техническия екип.
Най-горещото лято от незапомнени времена, съседка, която всяка сутрин следва един и същи маршрут с кучетата си и има ключ за апартамента, където е била убита жертвата, внезапен порой, отворен прозорец. Множество злощастно стекли се обстоятелства или низ от случайности се явяваха причината, поради която полицията откри престъплението именно по този, а не по друг начин. В сравнение с други сценарии, настоящият далеч не беше най-ужасният.