Лира Литературно-рекламна Агенция
Предлагаме ви словото на Георги Господинов, прочетено при обявяването му за носител на Вазовата награда за 2014 г.
Уважаеми граждани на Сопот и България, деца, дами и господа! Благодаря на община Сопот, че е видяла в моите книги повод за това признание! Пиша тези няколко думи от един манастир далеч оттук и ще призная, че безкрайно се вълнувам. Няма как да съм сред вас по друг начин освен чрез думите. Но какъв по-истински начин от този.
Вазов е част от моето детство, както от детството на всеки един от нас. Спомням си как след прочитането на „Под игото” вече гледах с друго око черешата на двора. Тя не беше просто череша, а едно неосъществено черешово топче. Сега знам, че всяко черешово топче е една неосъществена череша. Спомням си как първите ми наивни опити за стихотворения, надраскани скришно в един тефтер на дядо ми, бяха силно повлияни от Вазов. Помня като свое лично преживяване вечерята на Чорбаджи-Марковата челяд под бухлатите чемшири на двора до „бистрия и студен чучур на барата”… И съм сигурен, че това са общи спомени за всички нас. Ако един ден съвсем се разпаднем като общество и изгубим памет и милост един за друг, тогава спешно трябва да повикаме Вазов. За да си спомним, че някога сме били едно. Или поне, че сме били деца. Защото пред Вазов винаги сме деца.
Ако народите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници. Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов?
Винаги съм смятал и съм го писал: Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.
Утешител, който сам е преживял до дъно тъгата българска. Склонни сме по-често да говорим за „Пиянството на един народ”, но в „Под игото” я има и отрезвяващата глава „Пробуждане”. Вазов е автор и на „Тъгите на България”. Обичаме да цитираме „Отечество любезно, как хубаво си ти”, но нека си спомним, че последния ред там гласи „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.” Това също е Вазов – който не се бои да опише отчуждението и унинието, удивително точен и съвременен. Вазов на тъгата, но и на утехата. Вазов, който съумява да остане достолепен и съчувстващ едновременно. Нямаме много такива примери в нашата къде по-груба, къде по-фамилиарна среда.
Уважаеми деца, дами и господа, вълнувам се още повече, защото тази награда е дадена от четящите хора в един малък български град. В такива градове съм прекарал детството си и аз. Само преди седмица имах четене в един подобен италиански град, далеч от Рим. Срещнах хора, които се вълнуваха от българските истории в книгата, приемаха ги като свои. На следващия ден трябваше да кажа няколко думи на един един Римски площад. Четох на български, свечеряваше се, площадът беше пълен с развълнувана публика. И през главата ми мина това, което ще кажа сега.
И все пак има смисъл…
Има смисъл да се разказват истории, да се пише и чете, дори на малки езици като нашия. Светът все повече ще се връща към утехата на литературата.
Тогава, на онзи площад, последните ми думи бяха „За такава Европа си мечтая. Европа на емпатията”. Позволете ми да завърша така днес: За такава България си мечтая. България на емпатията.
Благодаря ви. Поклон и почит!
Свързани заглавия
Георги Господинов спечели Вазовата награда за литература
Книги от Георги Господинов тук
Книги от Иван Вазов тук
