„Грънчарят” от Валерия Андреева (откъс)

06.07.2014 Любопитно

От Част първа „Той, грънчарят“

Изгревите бяха важна част от живота му.
Той, грънчарят, възприемаше всяка нова зора като чертичка от отредените му дни, която щедър кръчмар продължаваше да отбелязва на своята кръчмарска дъска. Чертички за отпиваните дни и мигновенията в тях. Приемаше, че е дар. Но можеше и да е вересия.
Ето и днешният изгрев. Земята бавно се пробужда. Първото зарево леко обагря небето, а после властно и тържествено го превзема. Царствено или божествено – неслучайно така наричат величавото и впечатляващо начало на още един ден, на още едно чудо.
Може би в преклонението на младия грънчар пред слънцето и сутрешната му поява на небосклона имаше навеи от езическите религии. От гръцкия Хелиос, от римския Сол, от тракийския Залмоксис или от някой друг бог. Не беше се замислял. Но знаеше, че преклонението му е безспорно. Никой не го е насаждал или провокирал у него. Той просто го носеше в себе си. То пулсираше в кръвта му, бе тихо стаено в най-отдалечените пластове на мислите му, потрепваше нежно в душата му и го изпълваше с радост и възторг. Това бяха негови усещания и мисли, към които ту той вървеше, ту те идваха към него.
*
И пиететът към слънцето, и професията на грънчар сега, в нашите дни, през най-новия наш век, не е съвсем сигурно как точно звучат, но те си бяха категоричен факт, с който грънчарят се чувстваше съвсем комфортно. Като кажем „ най-нов наш век”, май се налага подсещането, че и той полека-лека започва да остарява. Сякаш оня ден посрещахме 2000-ната година. Бързо се заредиха 2001…, 2005…, 2007…, 2010…, 2012, 2013, навлязохме и в 2014-та. През това време няколко пъти ставаше дума за Апокалипсис, за свършек на света.
Хубаво е, че продължава да го има света ни. Но е ясно, че той е невероятна смесица от добро и лошо, от мрак и светлина, от успехи и катастрофи. И не е единствено към днешна дата. Коктейлът от противоположности се вихри откакто свят светува. Все едно сме орисани да познаем тук на земята пълната гама от най-ужасно и най-прекрасно, за да сме съвсем наясно за същината и на ада, и на рая.
*
Никога, в никой момент, за него глината не е бивала само материал, а нещо живо и на свой ред покоряващо го. В извайването на съда, освен ръцете, участваше и душата – с всички нейни трепети, вълнения и устреми. Влагаше страст и любов в това, което правеше и глината не беше просто работа, а нещо, чрез което грънчарят живее и осъществява себе си.
Жените казваха, че е добър любовник, че ги кара да се чувстват желани и обичани, дори обожествявани. Той сам разбираше, че в отношението му към жените имаше частица от увличащата страст при досега и извайването с глината. И обратното.
*
Грънчарското колело се въртеше ту бързо, ту бавно. Топката глина се превръщаше в изящен съд, облъхнат от цялата същност на грънчаря.

*
Ръцете му обичаха глината.
И глината обичаше ръцете му – изцяло покорна в тях.
Като в увличащ митичен танц всяка частица пулсираше с ритъма на космическо съвършенство, в който основният такт е пулсът на земята и на човешкото сърце, биещи в абсолютен синхрон. Да, щастливо покорна беше глината в ръцете му.
Когато за първи път влезе в грънчарница и омагьосан от въртящото се грънчарско колело се вгледа в чудото на създаването, не вярваше, че ако някога опита и той да прави това, ще може да се справи. Мислеше си, че ще му липсват умение и сръчност. Но той успя по силата на свое вътрешно усещане, което го водеше – сякаш с глината още в началото подеха техен си диалог.

*
Магическият контакт с глината продължи успешно през годините. Със съществена пауза от около три месеца. Време, през което грънчарят пътуваше. Споменавайки за този период, обичайните фрази бяха: „Пътуването”, „През еди-кой си период пътувах”, „Когато пътувах”…

От Част втора „Той, Грънчарят“
1
Казват ми – „грънчарят”. Почти забравих името си. Свикнах да бъда „грънчарят”. Харесва ми. То е и своеобразно признание за това, с което се занимавам. Но e и още нещо, което ми придава по-различна идентичност от собственото име.
Започнах да запазвам отделни мисли по време на тримесечното си пътуване в пределите на моята страна и извън нея. Пътуването се оказа едно от добрите неща, които си заслужаваше да направя. Комбинация от причини провокира тръгването. Една от важните беше разбирането на тази зависимост: тръгване – завръщане. Исках да се махна, да бъда достатъчно дълго някъде, за да изпитам после изпълненото с копнеж желание за завръщане. Пътят – той привлича с усещането за тръгване или завръщане – и в двата случая е с примамваща притегателна сила.
Поразмишлявах по нов начин. И преди бях за какво ли не мислил. Но докато съм в активния водовъртеж е някак по-друго. А пътувайки, гледах леко отстрани собствения си живот. Интересно е. И много поучително.
Хрумването да записвам ми допадна. Откроих такива мисли, които могат да водят напред, да бъдат светлина в мрачен ден, да връщат усмивката на лицето, да осмислят случващото се. Повечето са проверено мои, а тези с дъх на народна мъдрост са наследство от майка ми и баща ми, от бабите и дядовците, но преминали през призмата на моето световъзприемане.
Включих и някои ярки впечатления, бегли спомени, които придойдоха по време на пътуването. Спомени, които преди се спотайваха като кротки, замислени риби в сенчести подмоли. Ала те се раздвижиха, изплуваха в съзнанието ми, докато изминавах километрите в това подарено време на отдих, но и време за размисъл, време за среща със себе си, време за намиране на ценни истини.
Харесвам тези кратки изречения, които събрах тук. Харесвам мъдростта, която носят. Но понякога не се сещам за тях в хода на делниците и празниците. Сякаш ми трябва минута затаено съзерцание, за да се избистрят те от забравата, да ме привлекат към себе си, да просветлят съзнанието ми и да посочат верни и светли пътища. Винаги печеля нещо ценно за себе си, когато ги препрочитам.
…..
21
Обичам жената със замислените очи. Това е ясно. Обичам и разговорите с нея. Наскоро говорихме за радостта и щастието, започвайки от нейните думи, че понякога е трудно да обясниш безпричинната радост. Но после се съгласихме, че най-ярката причина е неподправеното усещане за живот, за принадлежност към цялото мироздание. Взаимната любов, която изпитвахме, беше най-голямата награда, която този земен живот може да ни даде. Защо казвам това? Защото знам колко често хората могат да бъдат заедно, без да изпитат истински чувства. Или тези чувства да са едностранчиви. Има и такива, които бягат от чувствата, презират ги или направо ги отричат. Но това прилича на баснята за лисицата и гроздето на Лафонтен, а по-преди и от Езоп. Не е ли така? Нека бъдем реалисти – всеки иска да бъде обичан, всеки жадува любов. Говори лошо за тях, само ако те са недостъпни за него. Примамливото грозде изведнъж се оказва „кисело”, щом е недосегаемо.
…..
27
Дните биват различни. Ту щедри, ту скъпернически, ту празнични и светли, ту страшни и тъжни. Настояще, бъдеще и минало се преплитат при отделния човек, с всичко негово, с всичките му контакти в измеренията на дните, които се сливат в едно цяло, маркират параметрите на конкретен човешки живот.
Затова днешният ден трябва да го запомня, съхраня като скъп дар. Ден, който тук, по тези места, е ден на земята. Получих дар – прегръдка, окъпана в роса, букет от дъхави билки, диви плодове и любов, която не бих нарекъл земна. Но пък и всичко, свързано с моята жена със замислените очи, винаги е прекрасно. Нещата в този живот могат да бъдат хубави, по-хубави, най-хубави, а и много над най-хубави. Ето, за това става дума в този миг и в едни други все така съкровено сияйни мигове, които са доста. И затова аз съм богат човек. Богатство, което се измерва в случая не с пари, а с умението да имам мое време, изпълнено с радост и светлина.