Лира Литературно-рекламна Агенция
Препятствията
Най-големите врагове, с които трябва и най-често
да се сраж
аваме, са в самите нас.
Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“
Дирейки автентична духовност, аз се завърнах в Дахау, концлагера до едноименното градче край Мюнхен. Никога не бях ходил там, но го приех именно като завръщане, защото търсенията ми ме отвеждаха все по-надълбоко и в историята на собствената ми душа…
Като проучваш възможностите на личния духовен път, винаги идва момент, в който набраната инерция на самото търсене те понася към едни духовни селения, за които не си и подозирал в началото. Откликнеш ли на призива да откриеш своя Първоизвор, ти поставяш под въпрос всичко, на което са те учили, правиш и трезва преоценка на най-съкровените си убеждения. Отделяш ценното от стария религиозен модел, както и ненужното, което да изхвърлиш. И тогава се озоваваш на едно наистина чудесно място!… Мисля, че с това приключва и етапът на „разчистването“. Вече има къде да градиш новата си духовност.
Но и тук ще се изправиш пред онези мащабни въпроси: кой си, откъде си, къде си тръгнал и какво правиш на тази планета. Да, започнал си търсенията си с тях, но сега отговорите ти се струват детска игра. С един главозамайващ скок попадаш в необятните селения на многоизмерността. Тогава разбираш, че и твоята душа е необятна, както и всичко, което е извършила във времето, през безбройните си инкарнации, за да събира информация, да извлича поуки и да разширява познанията си, докато се е завръщала към своя Първоизвор…
По пътя си установих и това, че към личната духовност няма преки маршрути. Щом отхвърлих религиозното „иго“, аз реших, че ще мога да следвам духовните си въжделения, без да се съобразявам с останалите части на своето същество. Живях с тази нагласа няколко години. Мислех, че психичното и емоционално здраве нямат общо с духовните търсения и ако се концентрирам върху последните, останалото ще се оправи от само себе си. Или с Божията помощ… Смятах, че съм осъществил известен прогрес, но се чувствах все по-нещастен – и засмукан във въртопа на хроничната депресия.
Сега разбирам, че ние живеем едновременно в няколко тела. Най-очевидно е физическото, но има също ментално (или „мисловно“), емоционално и духовно тяло. Нашата човешка реалност има и много други пластове, но това поне са телата, с които влизаме в контакт на този етап от еволюцията ни. А аз работех над духовното си самоусъвършенстване, игнорирайки баланса между отделните ми съставки. Бе класически пример за „духовен байпас“ (но го научих по-късно) – опит да си съградиш духовност по заобиколния път, без да си разрешил своите психологически и емоционални проблеми.
Мисля, че покойният Чогям Трунгпа пръв го нарече така. Имаше предвид използването на духовни практики, за да се „прескочат“ (или „подминат“) неусвоените преживявания от детството и други травмиращи спомени. С „духовния байпас“ само закърпваш положението и вместо да оправиш безпорядъка в поведението и мислите си, скачаш направо в духовните селения, примерно чрез молитви, медитации и т.н. Въобразяваш си, че Бог ще се погрижи за твоята депресия, фобии, чувството за вина, хранителните смущения, токсичната семейна среда, че и чисто физическите болежки. Един вид ангели ще долетят от небесата и ще разсеят натрупаните в теб гняв, тревожност, чувство за самота и отчужденост и тлеещата болка от детските травми. Уви, не става така. Трябва да подходиш към психологическите и емоционалните „рани“ на техните нива. Оставиш ли ги неизлекувани, твоят духовен прогрес ще зацикли и в един момент ще спре. И тогава ще си кажеш, че нищо не може да ти помогне, дори Бог и ангелите…
Аз се залисвах със своя „духовен байпас“, но жънех и доста успехи в обществен план. Вече бях уважаван филмов критик (с академично образование и опит в Холивуд), та ме поканиха да създам кинофакултет в един престижен частен колеж в Санта Фе. Бе шансът на живота ми и вложих в това начинание цялата си енергия и креативност. За първия семестър се записаха девет студента, след година броят им се утрои. След шест години в регистрите на това учебно заведение фигурираха двеста дипломирани кинодейци. Записалите моята програма внасяха не само солидни приходи в колежа (бяха една четвърт от общия брой на учащите), но и своята оригиналност и въображение – от които въпросната институция изпитваше въпиеща нужда.
Гастролирах най-редовно в медиите, работата със студентите и колегите ми доставяше истинско удоволствие, но в личен план бях все по-самотен, тревожен и неудовлетворен. Разбира се, духовните ми търсения продължиха. Посещавах семинар след семинар, както и разни „езотерични“ курсове на самозвани гурута, но въпреки това се чувствам нещастен. Дълбоко в себе си съзнавах, че „духовният байпас“ не ми върши никаква работа. Трябваше да се заема с най-неотложното, но и най-трудното – моите собствени психологически и емоционални проблеми.
Депресията увисна на плещите ми като стар дебел кожух. Отделях все повече време за сън – или за опити да заспя. Изолирах се. Вкъщи бродех от стая в стая, потънал в мрачни размисли. В един момент депресията започна да се проявява и в професионален план. Едва събирах сили да отида на работа, а и там по цял ден бях кисел и мрачен.
„Твой личен Бог“ тук
