Начало / Любопитно / „Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори“ от Сюзан Зонтаг (откъс)

„Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори“ от Сюзан Зонтаг (откъс)

Kогато сега чета „Болестта като метафора“, си мисля:

Под „метафора“ разбирам само и единствено най-ранната и най-кратка дефиниция, която знам – тази, която дава Аристотел: „Метафора е пренасяне на чуждо име върху даден предмет“  („За поетическото изкуство“, 1457b). Да казваш, че едно нещо е подобно на или е нещо друго, каквото то всъщност не е, е мисловна операция, стара колкото философията и поезията, и е най-благодатната почва за повечето видове съждения, включително научните, както и за експресивността. (Тук трябва да призная, че в увода към своята полемика срещу метафорите на болестта, която написах преди десет години, включих кратък и трескав словесен фойерверк, което си беше шеговит опит за отърсване от изкушенията на метафоричното мислене.) Разбира се, не можем да мислим без метафори. Но това не означава, че няма метафори, които спокойно можем да си спестим или дори да се опитаме да изтеглим от употреба. И, разбира се, всяка мисъл е интерпретация. Което не означава, че мисълта няма право понякога да се „опълчва“ срещу интерпретацията.

Да вземем например онази натрапчива метафора, допринесла толкова много за облика (и неразбирането) на политическия живот в нашата страна – метафората, която разпределя и поляризира личните позиции и обществените движения според тяхното отношение към „лявото“ и „дясното“. Възникването на тези понятия обикновено се свързва с Френската революция, с разпределението на местата в Учредителното събрание от 1789 г., когато републиканците и радикалите сядали вляво от председателя, а вдясно се разполагали монархистите и консерваторите. Но само с историческа памет не можем да обясним удивителното дълголетие на тази метафора, нито фактът, че тя и до днес неизменно присъства в политическото пространство, като че ли се дължи по-скоро на съвсем понятната тенденция към модерна светска образност, при която в стремежа си да опишем социалните конфликти черпим метафори от телесната ориентация в пространството – ляво и дясно, горе и долу, напред и назад. Този метафоричен похват внася наистина нещо ново в отколешната практика да сравняваме обществото с тяло – много дисциплинирано тяло, управлявано от „главата“. Това е доминиращата метафора за държавно управление още от времето на Платон и Аристотел, вероятно защото е много удобна, когато трябва да се оправдае потисничеството. В това отношение тя е по-ефикасна дори от сравняването на обществото със семейство. Сравнен с тялото, авторитарният строй започва да изглежда неизбежен и неотменим.

Рудолф Вирхов, създателят на клетъчната патология, предлага един от редките научно значими примери за обратната процедура – да си служиш с политически метафори, когато говориш за тялото. По време на научните спорове в средата на XIX в. метафората за либералната държава върши чудесна работа на Вирхов, когато лансира своята теория за клетката като основна градивна единица на живота. Колкото и сложна да е структурата им, организмите са преди всичко „многоклетъчни“ – тъй да се каже, многолюдни, а тялото е „република“ или „единна общност“. Сред научните реторици Вирхов е нещо като „независим депутат“, не на последно място и заради политическата окраска на неговите метафори, която – поне по тогавашните стандарти – е антиавторитарна. Но оприличаването на тялото на общество, било то либерално или не, не е чак толкова често явление, колкото сравняването му с други сложни цялостни системи от рода на машината или стопанското предприятие.

В зората на западната медицина в Гърция заимстват важни метафори за единността на човешкото тяло от изкуствата. След няколко века една от тези метафори – за хармонията – е осмяна от Лукреций. Според него тя противоречи не само на факта, че тялото е съставено от съществени и несъществени елементи, но дори и на неговата материалност, т.е. на тленността. Ето и заключителната част на тирадата му срещу музикалната метафора – най-ранната известна ми атака срещу метафоричното мислене за болестта и здравето:

 

От това може да се разбере, че всички елементи нямат еднакво значение и не поддържат еднакво нашия живот. Но те са повечето елементите на дъха и на топлината, които се грижат да задържат живота в членовете. Следователно има една жизнена топлина и жизнен дъх в нашето тяло, които при смъртта напускат нашите членове.

И тъй, понеже същността на духа и на душата се разкри като част от тялото на човека, трябва да бъде изоставено това понятие „хармония“, дошло у музикантите от високия Хеликон; или те самите са го извлекли от другаде, за да го приложат към този предмет, който още не е имал собствено име. Както и да е, нека си го запазят, а ти изслушай останалото от моето учение.

                (De Rerum Natura III, 124–135)

„Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори“  тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

ff643848-doug-stuart-booker-prize

Книга за детство по улиците на Глазгоу спечели „Букър”

Дъглас Стюарт получи наградата за дебюта си Shuggie Bain По страниците описва донякъде и собствения …