Варлам Шаламов: Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот

18.06.2014 Автори

Днес, 18 юни, се навършват 107 години от рождението на руския писател, поет и публицист, Варлам Шаламов. Автор е на сборника „Колимски разкази“ – трагични свидетелства от концентрационния лагер ГУЛАГ край река Колима. Творбата му носи прозвището „Данте на ХХ век“. Тя е преведена и на български език. Затварян е в ГУЛАГ в периодите 1929-1932 г., 1937-1942 г. и 1943-1951 г. След това заживява в Москва, но не успява да публикува проза заради „недостиг на трудов ентусиазъм“ и излишък от „абстрактен хуманизъм“. Умира през 1982 г. Представяме ви цитати от Шаламов, публикувани в wikiquote.org.

„Какво видях и разбрах в лагера: необичайната крехкост на човешката култура и цивилизация. Човек се превръща в звяр за три седмици – при тежка работа, студ, глад, побои“. – из „Колимски разкази“

„При глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство. Поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда, е изцяло несъстоятелна. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа“.

„Трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…“

„В очите на държавата и на нейните представители физически силният човек е по-добър, именно по-добър, по-нравствен, по-ценен от слабия, от онзи, който не може да изкопае двадесет кубометра скална маса през смяната. Първият е по-морален от втория. Той изпълнява „процента”, тоест изпълнява своя най-важен дълг пред държавата и обществото, заради което е уважаван от всички. С него се съветват и зачитат мнението му, канят го на съвещания и събрания, които по тематика са далеч от въпросите за изгребването на тежката, хлъзгава скална маса от мокрите, плъзгави ровове. Благодарение на физическите си предимства той се превръща в морална сила при решаване на многобройните всекидневни въпроси на лагерния живот. При това той е морална сила, докато продължава да е сила физическа“.

„Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек – на затворника и на волнонаемия – е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото, ако произвеждам нещо“.

„Арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дни на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот – така както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото“.

„Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани“.

„През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна” работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие – часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома” след двадесет и три часа работа – изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно“.

„За какво друго разстрелваха? (…) „За отказ от работа”. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона”. (…) След третия отказ – разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило – нали заради него бяха измислени лагерите, – че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа“.

„…мрачната лагерна поговорка: „Днес умри ти, пък аз – утре”.

„В лагерите нямаше политически затворници. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински – разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи. Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал – и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха – умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички – само заради самите себе си…“.

„Ако им потрябва на разследващите вашата смърт – ще умрете. Не им ли потрябва – ще се спасите. Тъжни съвети. Други няма“.

„Чувството на злоба е последното чувство, с което човек отива в небитието, в света на мъртвите“.

„Едно от основните чувства в лагера е чувството за безбрежност на унижението, чувството за утеха, че винаги, във всяко положение, при всякакви обстоятелства има някой, който е по-зле от теб. Това степенуване е многообразно. Тази утеха е спасителна и може би в нея се крие основната тайна на човека. Това чувство… Това чувство е спасително като белия флаг и в същото време това е примирение с непримиримото“.

„Мъртвите в Колима не миришат. Те са твърде изтощени, обезкървени, пък и са съхранени от вечно замръзналата земя“.