Лира Литературно-рекламна Агенция
– Морфин! Още морфин!
Не се налагаше да си перфектен с английския, за да се молиш за няколко часа спокоен сън. Сестрата оправи завивката на леглото, усмихна му се мило и излезе от стаята без да каже нищо. Ако поне беше готина мадама, нещата щяха да са малко по-поносими. Но, уви – в това отношение нямаше никакъв късмет. Все едно пък в другото имаше.
Морфин! – Изкрещя пак не толкова на затварящата се врата, колкото на хищната болка в дясното коляно, която пъплеше нагоре по крака и стигаше чак до мозъка му. Амстердам беше потънал в сумрак и светлината, която се процеждаше през пердето на болничната стая, не му позволяваше да се ориентира кое време е. Пресметна, че едва ли остава много преди вечерната визитация на професора. Беше третият ден след операцията и не можеше да заспи за повече от няколко часа. После Звярът се събуждаше и се започваше поредната битка с болката.
Добър вечер, Наско! Успя ли да поспиш?
Професор Марти беше истинска върлина и му се налагаше да се навежда, за да мине през вратата. Имаше дълъг месест нос и това му придаваше още по-добродушен вид. Обаче само преди часове беше рязал, кълцал и чукал из коляното му като професионален месар в опит да спаси една кариера.
Докторе, много боли, едва издържам! – Езиковата бариера му пречеше да изрази онова, което всъщност си мислеше. „Дай нещо за тая болка бе, пич! Това не е човешко!” – Ако продължава така, ще се метна от прозореца!
Професорът се разсмя с пълно гърло и разпери ръце.
Нали те предупредих. Първите дни те чака истински кошмар. Дай да видим сега как са нещата, после не е лошо да хапнеш малко. Утре ще си по-добре, време е да те отпусне малко.
Десният му крак стоеше на леглото като чуждо тяло: избръснат и отекъл след операцията като някакъв израстък, оцветен в тъмночервено от йода. И пулсиращ в ритъма на ужасяваща болка. Караше го да се чувства безпомощен като звяр в клетка. Затова и кръсти коляното си Звяра и започна да си говори с него. „Кого се опитваш да уплашиш ти, бе?! Аз съм Наско Сираков, ще те преборя и ще те забравя! След няколко месеца няма да си спомням за тебе! Какво? Няма да играя повече футбол?! Не си познал, ще се върна по-силен отпреди, а ти ще ми помагаш, чуваш ли! Чуваш ли какво ти говоря!”
През последните дни подобни разговори беше провел много в главата си. Но коляното не се предаваше. Въртеше го на шиш и го караше да се съмнява дали ще оцелее, а ревът на трибуните след поредния му гол изглеждаше все по-далечен. Беше в най-добрата клиника, при най-добрия лекар по контузии на коляното, но се чувстваше сам. Добре че бяха телефонните разговори с Илиана. Те го разсейваха и го изправяха духом поне за кратко. Само че до телефона в чакалнята имаше 86 крачки, лично ги беше броил. И всяка една беше мъчителна като пътя към Голгота. Набра номера в Сарагоса и моментално се почувства по-добре. Икономката вдигна още на второто позвъняване.
Holla, Monce, que pasa?
Nasko, como estas?
Estoy mejor, Monce, mejor. Dame Ilyana, por favor.
Как си, Писе? Кога се прибираш?
Илиана звучеше бодро, а гласът й го накара да си представи уютния им дом. Беше време за вечеря, децата сигурно бяха на масата, загледани в любимите си анимации, а в къщата ухаеше вкусно на току-що приготвено Арос а ла Кубана.
От мен ако зависи, още утре си тръгвам. Само дето не зависи от мен. Боли много, направо ми се еба майката! Но професорът казва, че е нормално. До няколко дни започвам да раздвижвам крака и щом мога, се качвам на самолета. Как са децата?
Всичко е наред. Славея пита непрекъснато за теб.
Целуни ги, утре ще говоря със Славея, сега не мога да стоя толкова дълго прав. Обичам те и ми липсваш.
И ти на мен!
Затвори телефона и започна да пресмята колко часа има до сутрешната визитация и следващия телефонен разговор с Илиана. Щеше да прекара повечето време надрусан с хапчета или с цигара на прозореца. Беше се научил да си измерва времето с цигари. Палеше на всеки 30 минути и това му служеше вместо часовник.
Спести на жена си неприятните подробности. Като например, че беше започнала да му пада косата. На кичури. Според лекарите беше очакван ефект от стреса и обезболяващите. Затова не трябваше да прекалява с тях. Брадата му беше побеляла почти изцяло. Буквално за няколко дни. И ако косата щеше да се възстанови постепенно след време, то брадата щеше да си остане бяла. На 26 години с крак и половина и чисто бяла брада! На ти сега футбол, Сираков!
Сънуваше как се носи по терена почти без да докосва тревата. Топката сякаш сама го намираше и оставаше залепена за краката му. Да я вкара в мрежата изглеждаше най-лесното нещо на света. Съотборниците му инстинктивно усещаха, че той е най-прекият им път към победата, и му подаваха непрекъснато. Нямаше кой да го спре… Или може би имаше? Пак ли?
След лагера в Биескас се прибраха в Сарагоса. Наско даде първото си интервю на испански. Прибра се изпълнен с гордост – беше разбрал всички въпроси на журналиста и дори отговори прилично. Няколко дни по-късно заминаха за София. По договора между „Реал” и „Витоша” се предвиждаше испанците да участват в първия международен турнир в памет на Георги Аспарухов и за купата на името на Гунди. Неофициалният му дебют за „Сарагоса” щеше да е на стадиона, на който бе израснал. Но не му било писано!
Пристигнаха на 28 юли по обяд и Наско помоли Антич да го освободи до тренировката в 18 часа. Налагаше се да уреди един куп документи, тъй като на връщане възнамеряваше да вземе със себе си цялото си семейство – Илиана, 4-годишната Славея и 3-месечната Виолета. За десерт трябваше да го приемат и за член на БКП. Това бе едно от условията, за да го пуснат да замине за Испания. По ирония на съдбата след толкова години на война със системата, която бе обявила и баща му и него за недостойни, сега същата тази система го приласкаваше. В името на членски внос в долари, разбира се. Цял следобед тича по учреждения и накрая стигна и до Районния комитет на партията, който се намираше на улица “Паун Грозданов”, днешната „Черковна”. Не беше слагал нищо в устата си – нито вода, нито храна, през последните няколко часа, но в момента го интересуваше само да мине през процедурата и да стигне навреме за тренировката на „Сарагоса” на „Герена”. Сякаш за да му се подиграят, партийците го държаха повече от час прав в коридора. Поканиха го да влезе, когато вече бе почнал да нервничи. До началото на тренировката оставаха пет минути, а на комисията по утвърждаване на новите партийни членове не й пукаше особено:
– О, Насе, как си, какво става? Как е в Сарагоса? – дългогодишен първи секретар на БКП и кмет в Кирковски район беше Теменужка Теофилова. Достолепна русокоса другарка, която обичаше спорта и особено футбола. Не пропускаше възможност да пътува с „Левски-Спартак” на мачове в чужбина. А Наско беше един от любимите й футболисти.
– Вижте какво, отборът вече излиза на „Герена” за тренировка. Там не е като тук, така че давайте по-бързо да действаме, че Радомир Антич никак няма да е доволен от моето закъснение.
Обявиха го за член на БКП за 10 минути. Метна се на колата и с бясна скорост полетя към стадиона. Заниманието бе навлязло в двайсетата си минута, когато той успя да стигне, да се преоблече и да се включи. И малко преди да се приберат в съблекалнята светът му се срина за секунди върху него и едва не го затрупа. Центрираха му една топка отдясно и в опита си да я отиграе той стъпи накриво с десния крак. Милиони пъти щеше да превърта този епизод в главата си и така и не успя да проумее защо не остави глезена си да пострада, а пое цялата тежест с коляното си. Усети го как изпука и остра болка го преряза и замъгли съзнанието му за секунда. Падна като отсечено дърво на тревата. „Излезе ми коляното”, помисли си, докато съотборниците му се суетяха над него. Постепенно болката поотмина и реши да влезе отново. Още при първия пас към него, щом пренесе тежестта на тялото си на десния крак и коляното му поддаде отново. Дълбоко в себе си още тогава знаеше, че положението е сериозно. Макар че потискаше с всички сили тази мисъл, която си пробиваше път към съзнанието му.
Излезе ми коляното! – със знаци се опитваше да обясни на доктор Пелегрин какво чувства, докато още лежеше на тревата край тъчлинията.
No, no es possible!
Докторът отказваше да повярва. В следващите седмици щеше още по-често да чува същата фраза на различни езици. И точно това щеше да му струва скъпо.
„Наско Сираков. Единакът“ тук
