Лира Литературно-рекламна Агенция
Две от уникалните явления в японската култура са чайната церемония (чядо) и сухите градини (каре сансуй). Макар и по традиция чядо да се превежда като чайна церемония, точният превод е пътят на чая. Същността на чайната церемония съвсем не е в пиенето на чай, тя по-скоро може да бъде определена като таинство, по време на което се създава специфично духовно поле (Судзуки, 1970; Игнатович, 1996).
Основател на чайната церемония е Мурата Джюко (1423–1502), който известно време изучава дзен при известния дзенмонах Иккю и обогатява чайната церемония с естетиката на дзенбудизма. Мурата учел, че истината може да бъде постигната и чрез жестовете, съпровождащи приготвянето на чая. Той пръв издига принципите за естественост и простота при пиенето на чай (категорията ваби), разглежда чайната церемония като опит за абстрахиране от суровата действителност в обстановка на покой и умиротворение.
Класическата си форма чайната церемония придобива през ХVІ в. в школата на Сен но Рикю (1522–1591), който въвежда нови елементи в архитектурата и интериора на помещението за пиене на чай, формулира и четирите принципа, характеризиращи духа на чайната церемония: хармония (和 ва), уважение (敬 кей), чистота (清 сей) и покой (寂 джяку). В основата на тези принципи е понятието ваби, което може да се преведе приблизително като непретенциозна простота. Това понятие има ключово значение в дзен естетиката въобще, а не само в чайната церемония. Благодарение на Сен но Рикю чайната церемония се превръща в своеобразен ритуално-философски спектакъл, в който всеки предмет и всяко действие имат свое неповторимо значение. Единствената украса в помещението за чайна церемония в стил Рикю е калиграфски свитък или ваза със сезонно цвете.
Чайната церемония е сложен и многопластов културен феномен, естетическите и етнографските корени на който продължават да са дискусионни. В известния трактат от 1826 г. Записки за дзен чая (Дзенчяроку) чайната церемония еднозначно се свързва с дзен – нещо, което личи дори само от станалата крилата фраза за тъждеството между вкуса на чая и вкуса на дзен. Тази гледна точка се отстоява последователно от големите познавачи и пропагандатори на дзенбудизма през ХХ в. (Судзуки, 1993; Хисамацу, 2003), а също и в многобройните публикации на Сен Сошицу ХV – предишния глава (иемото) на представената и у нас школа за чайна церемония Урасенке.
Томикура Мицуо (1978) разглежда чайната церемония като конфуциански метод за морално възпитание, а за Анесаки Масахару (2003) пътят на чая (чядо) е своеобразен естетически вариант на самурайския кодекс на честта (бушидо). Най-балансирана изглежда гледната точка на А. Н. Игнатович (1996: 6), който вижда в чайната церемония органична сплав от даоски, будистки и конфуциански елементи при доминиране на дзенбудисткото начало.
От периода Муромачи водят началото си и прочутите японски сухи градини (каре сансуй), в които единственото растение е мъх. Няма да е пресилено да се каже, че сухите градини са пространствено структуриран аналог на коаните, като вместо думи се използват пясък и камъни. Целта е една и съща – да се предизвика внезапно прозрение.
Класически пример за каре сансуй е градината при храма Рьоанджи в Киото, датираща приблизително от началото на ХV в. Състои се само от едрозърнест пясък, петнайсет камъка, подредени така, че от всяка гледна точка могат да се видят само четиринайсет от тях, и мъх.
Широко разпространени са и градините от смесен тип, в които освен камъни и пясък се използват вечнозелени храсти и/или рододендрони. Такава е например градината при храма Комьоджи в Камакура.
„Японската религия“ тук
