Начало / Интервюта / Михаил Вешим: Чалгата е навсякъде, не е само в музиката, тя е и в театъра, и в политиката

Михаил Вешим: Чалгата е навсякъде, не е само в музиката, тя е и в театъра, и в политиката

Михаил Вешим е роден на 17 септември 1960 г. в София. Завършил е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. От 1982 г. насам работи във вестник „Стършел”, от 2003 г. е негов главен редактор. Пише фейлетони, хумористични разкази, сценарии. Има публикувани 13 книги. Последната е „Когато бях морски капитан”.
–––––––––––––

Как оцеля “Стършел” през годините?
–    Благодарение на две неща: От една страна нашата упоритост и последователност да продължим тази традиция и това, че проявихме характер да не се откажем от трудностите. Защото минахме през много трудни моменти в тия 25 години, откакто „Стършел” е независим вестник. Минахме през една хиперинфлация, когато вестникът беше на път да спре. Тогава ни завлякоха с пари разпространители, но и в момента, в който излезе вестникът, той се обезценяваше. Бяхме на път да спрем и само благодарение на нашата упоритост и на това, че търсехме всякакви възможности – обраха ни редакцията, направихме концерт с наши приятели да съберем средства, помогнаха ни за компютри и т.н.
Няколко момента имаше в историята на „Стършел” а-ха да спре вестникът. От една страна нашата упоритост, от друга страна – нашите читатели, заради които си струва да проявяваме тази упоритост. Имаме едни много верни фенове. На Великден бяхме на една екскурзия благодарение на Йордан Попов, който е неуморим двигател. Той организира всяка година екскурзия за приятели и почитатели и сега бяхме в Македония и Албания с хора, които четат вестника и искат хем да пътуваме заедно, хем да ни се случват заедно разни смешни неща.

Добре, а ще има ли продължение книгата „Когато бях морски капитан”?
–    Ще има по-нататък. Аз даже вече написах в „Стършел” за ходенето ми във Виена, впечатленията ми от българи във Виена. И си мислех, че това може да влезе в едно второ издание на книгата. Защото наблюдавам нови неща, които ги нямаше преди – как хората си правят селфита с виенски щрудел примерно. Взима чинията със щрудела, вдига я и се снима така. Или пък в кафене „Сахер” с прочутата торта „Сахер” – всички първо снимат тортата, после я ядат. За да си я качат във „Фейсбук”. Както се пошегувах, май Ердоган правилно забрани „Фейсбук” – той до нищо добре няма да ни доведе, а само до тиражиране на глупости.

Имаше ли политически обаждания във вестника през годините? Как реагират политиците на сатирата, въобще реагират ли?
–    Не. Те са си избрали тази позиция на дебелокожото животно, позицията на хипопотама, дето нищо не може да пробие дебелата му кожа и да му наруши спокойствието. Правят се, че „Стършел” не съществува.
То наистина, много трудно един вестник може да промени света. Особено един сатиричен вестник. По времето на прехода „Стършел” намали тиража си, жълтите вестници взеха връх, те са масовите. „Стършел” е за една много ограничена публика и няма това влияние, което имаше навремето. През 1990 г. тиражът му беше 400 хиляди. Сега не е така, но пък се промени качественият състав на публиката ни. Четат ни интелигентни хора, които оценяват нашия хумор, че няма простотии, че е написан на един нормален български език. Колко вестника в момента се пишат на нормален български език? Другите вестници изопачиха езика и нарочно започнаха да пишат на езика на улицата. Или пък да си измислят някакъв друг език, който българите не говорят. Какво значи „Мръвката поскъпва за Великден”? Кой говори така? Никой от моите познати не казва: „Отивам в месарницата да си купя мръвка”. Защо пишат примерно вместо лекарства – илачи. Защо турцизъм, това им се вижда оригинално? Понеже професията на журналиста много се промени не в добрата посока.

Голяма част от изданията се управляват от дами.
–    Млади момичета без много опит и без много знания, а с други качества. Има такова нещо, феминизиране, и то да оставим главните редактори – основните журналисти са млади момичета, които ги пращат и те като пчелички носят в редакцията там каквото са събрали, някакъв прашец от действителността. И там стои един над тях и им слага заглавия, а те не протестират.

В книгите си описвате всички социални и политически недъзи на съвременна България. Това не е ли повече тъжно, отколкото смешно?
–    Нали съм писател хуморист, трябва да разказвам смешни истории. Затова съм си избрал този начин на разказване – да разказвам за сериозни и понякога тъжни неща по хумористичен начин. Това е моят стил, това е моят начин да разкажа за това, от което ми се плаче. Може би друг би написал някакви трагедии. Аз не съм по трагедиите. Хуморът лекува, хуморът е лекарство. В моите книги това е положителният герой, аз други положителни герои много нямам.

Българинът изгуби ли чувството си за хумор или то се променя?
–    Променя се, и то под влияние на средата – медийна, културна. Както се променя всичко около нас, както изпростяваме бавно, неусетно почти, така и хуморът ни изпростява. Както чалгата завзема живота ни, завзема и тази ниша, наречена хумор.

Защо чалгата господства? Какво се случи, че тя е на всички нива?
–    Навсякъде е, не е само в музиката, тя е и в театъра, и в политиката, навсякъде. По-лесно смилаема е за публиката. По-лесно стига до съзнанието на обикновения потребител и по-лесно можеш да му промиваш мозъка така. Това е начинът да го превърнеш в немислещо същество, в такова, което е готово и да гласува, за който му кажеш, и да се смее на евтини смешки, дето му ги разправят в шоутата, и да смята, че това е върхът на комедията.

Процесът на изпростяването, на чалгализирането дирижиран ли е, или до него се стигна по еволюционен път?
–    И двете изглежда. Имаше едни, които съвсем сериозно тръгнаха по тази линия, масовизираха това, което правят, за да стигнат до най-низките страсти на публиката. Най-вече телевизията вкара чалгата в нашия дом. И неслучайно толкова години Слави Трифонов и компания са в къщите ни. Те възпитаха една публика в простотия. И всякакви други опити да покажеш, че има и друг тип хумор, не могат да бъдат масови. Те моделират масовия вкус.
Аз обаче се опитвам да покажа в нещата, които пиша, че има друг вид хумор. Литературният хумор, който в България си има своите традиции – от Алеково време, през Елин Пелин, Чудомир, Райко Алексиев, Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Радой Ралин, Станислав Стратиев до Йордан Попов. Тази традиция не е мъртва. Младите обаче отиват в телевизията, защото са големи хонорарите, и стават сценаристи на някакви шоута, защото им плащат добре, а накрая не си виждат и имената, защото надписите минават много бързо. И не можеш да запомниш нито един, пък и с какво да го запомниш…

Вие ли сте последното поколение хумористи в България?
–    Ами не ми се иска, но наистина не виждам хора след нас. Ще се явят сигурно, природата не търпи празно, но хуморът ще бъде изменен. Няма да е в нашия коловоз. Не знам, може и да е за добро. Смятам, че хората, които ценят хумора, ще продължат да четат хумористични книги. Ще се намерят и автори, ако пък не – ще четат преводи.

Кога се смееше повече българинът – когато бяха празни магазините или сега, когато са пълни?
–    Не знам дали това е свързано с материалната страна на въпроса. Навремето тоталитарната власт раждаше вицове за себе си, защото нямаше друг отдушник. И българинът на всяко действие на властта реагираше с хумористично противодействие. Затова имаше вицове и за дружбата ни със Съветския съюз, и за конгресите, и за Тодор Живков…
Тогава да разказваш вицове се преследваше по някакъв начин – има хора, убити за вицове през 50-те и 60-те години, по-късно най-много да те изключат, уволнят. Затова хората си ги разказваха в тесен приятелски кръг. Имаше елемент на съучастие, така се образуваха едни малки общности на единомишленици.
Сега вече на кого да разкажеш виц? Промени се картината, преди вицовете се разпространяваха от уста на уста, сега по „Фейсбук”. Има духовити хора. Новите средства за комуникация, социалните мрежи, за нас са конкуренция. Ние си караме по традиционния начин, с писания хумор. Но ще мине и модата на социалните мрежи. Това вдигане на палчета ми се вижда доста безсмислено, затова и нямам профил във „Фейсбук”.

То има и тарифи за харесвания.
–    Разбира се, така могат да ти вдигат палчета колкото искаш.

Има ли изход, вижда ли се светлина?
–    Аз не съм черноглед. Не смятам, че тези 25 години преход са преживени напразно. Аз съм доволен от това, което България постигна: че се присъедини към Европейския съюз, че можем да пътуваме свободно, че можем да пишем свободно.
Защото съм работил и в друго време, преди 1989 г. Работя в „Стършел” от 1982 г., а пиша фейлетони от 1978 г. Знам какво беше преди, главният редактор на „Стършел” беше един цензор и неговата задача беше да не допусне да излезе нещо, което да разгневи издателя ЦК. Не беше нормално това положение. И сега съм много доволен, че аз като главен редактор няма защо да съм цензор, макар че изпълнявам и аз тази роля само в два случая. Първо, изискването ми е да няма простотии във вестника и ако видя някаква простотия, веднага я задрасквам. И второто ми изискване е езикът. Искам „Стършел” да се пише на нормален език, литературен български език. Защото няма друг вестник, който да държи на него, някои пишат и на диалект вече, не стига че така говорят…

А любимите ви абревиатури – СУЧЕМ „Иван Вазов”, МБАЛ?
–    Ами да, опитвам се от доста години да пиша за езика, за чуждиците, които сега влизат. Ето сега тия селфита, тия лайквания, това че българите стартират и финализират вместо да започват и да свършват. Някак си неминуемо навлизат английските думи, навремето бяха руските думи по линия на българо-съветската дружба.
Гледам да обръщам внимание и върху този чиновнически език, който е навсякъде около нас. Защо кръстиха болниците МБАЛ? Чуват ли се тия чиновници във здравното министерство как се произнася това нещо? Ми на мен ми звучи като ругатня. То значело Многопрофилна болница за активно лечение. Сякаш има болници за пасивно лечение… На български болница си е болница, какво пречи болницата да се казва болница. Защо трябва да е МБАЛ? Ами ако е Еднопрофилна болница за активно лечение, как ще е съкращението? Как ще звучи?
Или пък училищата – СОУ. Върхът на всичко е 31 СУЧЕМ „Иван Вазов”.  Няколко пъти писах и им предлагах да им измисля съкращение, което да не звучи така идиотски. Никой не го интересува. Ама то в тези детайли е скрит дяволът. Не мога да ми говорят, че ще правят реформа, пък болниците им да се казват МБАЛ. Къде лежа – в МБАЛ. Къде е българската дума за училище – стана СОУ. Борбата трябва да продължи, въпреки че няма реални резултати.

Всичко ли, разказано в „Когато бях морски капитан”, е истина?
–    О, не може всичко да бъде истинско.

Интересува ме историята с Борко истинска ли е?
–    Да, истинска е, само името е сменено, защото не му го помня. За съжаление, почина моят колега и приятел Кръстьо Кръстев, той е свидетел на тази работа. Историите, дето сме по двама, са истински. Пътуването с Румен Белчев в Китай и Корея – аз не мога там да си измислям, защото той ще каже: „Чакай сега, заедно бяхме, ти какво пишеш?”. Разбира се, моята гледна точка е малко по-различна от неговата, мина и време, кой какво си спомня…
Но тази книга е много свободна като форма. Тя е във формата на един виц, във формата „Когато бях морски капитан”. Иначе в нея има и пътеписи, и разкази, и спомени, тя е еклектична, много жанрове има вътре. Даже на едно представяне в „Хеликон” я бяха определили като роман и аз малко се замислих, но то при съвременното разбиране за романа и упътването за пералня може да мине за роман. Постмодерното разбиране за романа може да бъде много широко. И си викам – защо пък да не е роман, роман с един герой вътре, моя милост. Един герой, който гледа света иронично и самоиронично, сравнява себе си и големия свят. Може и роман да е, де да знам.

Книгата ви е много подходяща за изучаване – тя е и история, и социология, и география, има всичко. Тя е снимка на близкото минало. Не вярвам някой историк да може толкова ясно да опише как са живели хората, какво са мислили.
–    Не мога да мисля за това, но една от целите ми, като писах тази книга, беше не просто да разказвам смешки, а да пиша за една определена публика, за младите хора. Защото те не помнят това време, те не си дават сметка колко са напред сега и какви възможности имат да пътуват по света, да учат навън, да работят, ако им хареса – да останат. Или просто да обиколят света с една раница, както го правеха нашите връстници от Запада, а ние не можехме.
В Китай срещнах новозеландка, която беше обиколила Европа с една раница. Всичките й връстници правели така – без пари тръгват из Европа, като свършат парите, работят в някоя верига ресторанти, спечелят по някой лев, спят по палатки, със спални чували, но пътуват. На малко над 20 години тя беше видяла Рим, Париж, Лондон, а аз какво бях видял – Белград, и то с голям зор. Ето това ми е посланието, ако може да се говори за послание в тази книга.

Май и възрастните трябва да се подсетят за социализма с оглед на сегашната носталгия.
–    И аз не мога да я разбера, както не разбирам и откъде идва това антиевропейско говорене. Какво ни е виновна Европа? Спорих с един, който викаше: „На мен какво ми е дала Европа?”.  Постави обратно въпроса: „Ти какво си дал на Европа?”.  Ти имаш ли изобщо място в нея?
Носталгията на старите хора да я оставим, но не разбирам младите от кого научават истината за онова време, че да изпитват носталгия. И като видя млади с фланелки със сърп и чук и Че Гевара, се чудя на какво се дължи това. Трябва да се говори, но за съжаление не може да бъде масово това, какво да се прави.

Как четете?
–    По традиционния начин. Но младите вероятно биха чели на електронни четци, като ги гледам, че постоянно са пред екран, сигурно това е начинът да ги привлечем към книгата. Аз обичам книгата като книжно тяло, да пипам страниците, да прелиствам, даже да си я сложа на главата и да заспя. Как да си сложи човек монитора или четеца?

Интервюто взе Румен Василев

Книгите на Михаил Вешим тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Един коментар

  1. Голям си Мишо!