Начало / Любопитно / „Свобода или смърт. Светът и българите“ от Румен Василев (откъс)

„Свобода или смърт. Светът и българите“ от Румен Василев (откъс)

Каква е тайната, какво се е случило преди повече от 200 години? Защо героят на гръцкия Ренесанс е недолюбван и неоценен и до днес от Гръцката патриаршия ? Какво се е случило? Каква е връзката между титаните на Гръцкото и Българското възраждане – Паисий и Вулгарис?

Цариград, църквата “Св. Георги”,  40-те години на ХVІІІ в.

През 1743 г. Вселенският патриарх Кирил V в тандем с игумена Милетий обявил нуждата от създаване на елитна църковна школа в Земните градини на Богородица. В това училище трябвало да се преподава теология и гръцки. Причината за тази инициатива била в повсеместното невежество и образователната нищета на нисшето духовенство. Неграмотността на свещениците тревожела висшия клир и застрашавала догматичното възприемане на православието, докато големият им враг – католицизмът, имал от столетия широка мрежа от реномирани университети в Западна Европа. Затова и патриархът побързал същата година да издаде указ за построяване  на новата школа. Университетският комплекс се простирал на площ от 2.480 кв. м на източния бряг на Атон в близост до Ватопедския манастир.
Специална була указвала изискванията към преподавателя и учениците. Идеята била да се привлекат не само местните монаси, а студенти от целия православен свят, като обучението се води от високообразовани преподаватели.
През 1753 г., с личната благословия на патриарха, за пръв ректор и старши преподавател бил назначен 37-годишният Евгений Вулгарис. Неговата мисия била да доизгради теологичната школа, която да образова студентите, като ги въведе дълбоко в догматичните философски концепции на православието. Висшето духовенство и гръцката аристокрация смятали, че канонът на православната вяра е необходимото условие за мирното съвместно съществуване с Високата порта и е за доброто на християните в империята. Надеждите на Патриаршията били големи, защото младият ректор имал репутацията на един от най-подготвените църковни служители. Още тогава Вулгарис бил наричан “новия Платон” и бил добре известен в литературните и научните кръгове в Западна Европа. Патриархът и съветниците му обаче допуснали фатална грешка с това назначение. Липсата на информация за неговото минало и за случващото се в Западна Европа им изиграла лоша шега.

Йонийско море, о. Корфу, 1730 г.

Юношеските си години Вулгарис прекарал в частната школа на знаменития за времето си керкирски свещоноучител Йеремий Каввадий. Философия, богословие и словесни науки – това били основните предмети, които се изучавали там. Именно тук Вулгарис получил първите си уроци по инакомислие. Заслугата затова обаче не била нито на родителите му, нито негова лична, а плод на историческа случайност. На остров Корфу никога не е била установявана властта на султаните. В годините, когато Балканите били покорени от нахлуващите от изток мюсюлмански племена, Венеция успяла да изтъргува Йонийските острови в своя полза и да ги запази като западноевропейски владения. Затова и жителите на Корфу, Левкада, Закинтос, Итака и другите съседни острови имали безпрепятствен достъп до Западна Европа. А това давало възможност да се води не само търговски, а и активен културен обмен.
След като Вулгарис завършил местната школа, се прехвърлил при друг известен за времето си учител Методий Антракитис в Янина – друг център на гръцката култура и просвета. Местното просветно огнище имало вече няколко десетилетна история в изучаването на философията на Декарт и въпреки забраните се преподавали математика и физика. Пазителите на чистата християнска вяра не приемали свободолюбието на учителя на Вулгарис. Методий Антракитис бил призован от Цариградската патриаршия и принуден да гори книгите си.
Когато през 1737 г. Вулгарис влязъл вече в ролята на старши преподавател в Янинската катехизистична школа, веднага предприел структурни промени, наложил нов стил на преподаване и придобил огромна популярност. Скоро обаче неговите колеги  го обвинили в еретизъм. Затова „изчезнал” някъде по Македония.
Безперспективността обаче го принудила да напусне пределите на Османската империя. Жаден за истинско познание, той се озовал през 1740 г. във Венеция, където продължил образованието си, като се изхранвал с преподавателска работа в гръцкото училище. Познанията си по философия, математика, физика и чужди езици – латински, италиански, френски, еврейски, той усъвършенствал в Падуа. В местния университет, който е един от най-старите в Италия, младият Вулгарис попил от атмосферата на една многовековна културна и научна традиция. В основания още през 1222 г. университет са учили още Данте, Петрарка, Галилей, Коперник, Гуибалдо и редица други просветени умове на западноевропейската мисъл. Именно тук Вулгарис формирал окончателно своите философски възгледи, пропити с просвещенски дух. Цел на съзнателния му живот станала идеята да помири теологичната мисъл с модерните хуманистични цели на своето време и да промени обществения живот. Огромна роля за това изиграли големите имена на Просвещението – Волтер, Джон Лок, Кристиан Волф и Лайбниц, и наскоро излезлият от тъмнината на историята Орден на свободните зидари. С един от тях дори влязъл в постоянна връзка. С най-известния.

Париж, старият храм на йезуитите, 7 април 1778 г.

250 франкмасони от парижката ложа “Les Neuf Soeurs“ („Деветте сестри”) станали свидетели на един от най-забележителните моменти от мистериозната история на Свободното зидарство. Бенджамин Франклин придържал между колоните  деликатно слабата фигура на един възрастен мъж. Превръзката на лицето пречела да се разпознае веднага кой е приеманият.
Граф Александър Сергеевич Строганов, камерхер на Екатерина ІІ Велика, бил определен да подготви преди това кандидата, чийто поръчител пък бил историкът абат Кордие дьо Сент – Фермен. Майсторът на стол академик Жозеф Лаланд посрещнал новия кандидат с огромно уважение. Отговорите на философските въпроси, които получил Великият майстор, скоро убедили всички присъстващи на церемонията, че пред тях стои Франсоа-Мари Аруе, по-известен като “бичът на столетието”. Във френския кралски двор същият човек бил наричан Волтер.
Профанът бил препасан с престилката на наскоро починалия Клод Андриан Хелвеций, основател на „Деветте сестри”. Майсторът на стол произнесъл тържествена реч, в която акцентирал върху обществената значимост и неуморната работа на новоприетия за благоденствието на човешкия род и любовта му към свободата. Майсторът изрично подчертал, че съюзът, в който влиза брат Волтер, “не изключва нито една религия и нито една нация” и се обърнал към него с думите: “Скъпи Братко, ние отбелязахме един велик момент в нашата Ложа и допуснахме в нашите редици един последовател на Аполон и приятел на човечеството. Ние се радваме на твоя стремеж да бъдеш приет в „Деветте сестри” и знаем, че ще продължиш да промоцираш изкуствата и науката… С встъпването ти в Масонството трябва да знаеш, че твоите усилия трябва да бъдат насочени към слагане край на фанатизма и предразсъдъците. Ти си въздигнал Храм на Вечното и си бил Масон по дух преди да получиш своите Степени. В действията си ти си използвал Винкела и си носил престилката през цялата си плодотворна кариера…”
Всъщност за набиращото скорост масонство приемането на Волтер не било никаква изненада, а един естествен и логичен процес. Още в издадения му преди това “Философски речник” Волтер направил две категорични препратки със Свободното зидарство, а братята на своите сбирки дълго тълкували баснята за смокиновото дърво и глога, придружена от стих на Волтер. Неговите радикални идеи за свобода и справедливост били дълго обсъждани на дъските в западноевропейските ложи. Популярността  му била толкова голяма, че за мнозина ХVІІІ в. се определя като “векът на Волтер”.
Как и при какви обстоятелства студентът Евгений Вулгарис е влязъл в контакт с французина е загадка засега. Но е безспорен факт, че те са поддържали редовна кореспонденция. Влиянието на великия философ,  мислител и масон върху младия българин с гръцко самосъзнание било огромно и това се отбелязва от всички историци и биографи на гръцкия национален герой. Под въздействието на Волтер Вулгарис се запознал и приел философските възгледи и убеждения на Джон Лок. Шотландският учен и философ е също част от създателите на идейната и духовна платформа на Свободното зидарство. Той е един от учителите и вдъхновителите на самия Волтер. Легендарните “Писма за толерантност”, чиято квинтесенция е:  “Абсолютна свобода, само истинска свобода, равна свобода, това е нещото, от което се нуждаем”, са писани в изгнание и изграждат един от морално-етичните стълбовете на масонството – толерантността. Тези думи влизат и в Андерсеновата конституция и се превръщат в крайъгълния камък на етичните основи на Свободното зидарство. А духовните импулси, които излъчват тези 4 писма, би трябвало да определят високоморалния облик на ложите и до днес. Джон Лок умира 13 години преди срещата на четирите лондонски ложи в “Гъската и скарата” през 1717 г., когато масонството излиза на светло. Затова и няма документ, който да свидетелства за неговото членство в Ордена.
Няма данни и в запазените архиви за принадлежността на немския философ и математик Кристиан Фрайхер фон Волф към Ордена, който също повлиява на Вулгарис. И той има запазено място в историята на Свободното зидарство – немският учен всъщност е най-значимият представител на народното просвещение в Германия. Неговият основен труд “Разумни мисли…”, неговата наука за щастието, за стремежа да се образоват постоянно хората доразвиват и обогатяват философските концепции на Свободното зидарство. Апелът му “да осветим разума и ума, да стоплим сърцето си за добродетел” преминава в някои от масонските ритуали. И до днес в Свободното зидарство важи мисълта на Волф, за идеала на мъдрия човек, „който върви през живота спокоен, който желае благополучие и е доброжелателен, високо съзнателен и ведър и чието сърце познава себе си, който се отнася топло към ближния си” . Затова не е изненада, че Кристиан фон Волф е другото голямо име на Просвещението и Свободното зидарство, което окончателно формира моралния, теологичния и обществен светоглед на студента от университета в Падуа Евгений Вулгарис.
Изследователите на живота и дейността Вулгарис не пропускат да отбележат влиянието на тези велики мъже от времето на Просвещението върху “новия Платон”. Премълчава се обаче тяхната свързаност чрез Свободното зидарство.

Атон, Ватопедски манастир, 50-те година на ХVІІІ в.

Когато се установил през 1754 г. на полуострова като ректор на академията, Вулгарис заварил неповече от 20 монаси, които сричали текстовете от свещените книги. Младият и енергичен западноевропейски възпитаник бързо наложил модерните критерии в образованието и успехът не закъснял. Учениците му постоянно се увеличавали, славата на ректора също. За близо 5-годишния си престой като старши преподавател Вулгарис привлякъл над 200 ученици. Теологичната школа при Ватопед започнала да се нарича “Атонска академия”, защото се изучавали модерната философия на ХVІІІ в. и точните науки. Методите на преподаване също били по западноевропейски маниер. Хуманистичните идеи, с които Вулгарис облъчвал младите монаси, носели открит антирелигиозен и антифеодален характер и подбуждали към радикална промяна на общественото статукво. Още тогава “Атонската академия” станала известна като единствен разсадник на образовани хора на Балканския полуостров.
Светският характер на знанията, които получавали монасите, обаче били в явно противоречие с догматичните представи за преподаване. Консервативното монашество съзирало в работата на ректора удар срещу православието, и то в неговата крепост. Броженията не закъснели –  преподавателската работа  на “новия Платон” вървяла към своя финал. Страшното за Цариградската патриаршия било, че самата Академия била заразена с вируса на модерното и светското.  Усилията на Вулгарис  да съчетае теологията с мъдростта на класическата античност и философията на Просвещението претърпели неуспех. Догматизмът, който царял в Атон, победил.
Вулгарис подготвил оставката си, а и заповедта му за уволнение била готова. В нея ясно била формулирана причината – “недостатъчно послушание към Светата църква”. След неговото напускане студентите му се разпръснали. Патриаршията издала специален декрет за закриване на школата. Фанатизирани монаси щурмували сградата на Академията и я разрушили до основи. Посетителите на Ватопед свидетелстват, че останките от т. нар. Атониада се виждат и днес, въпреки бурените и времето.
След фиаското си в Атон Вулгарис се установил в Солун, но през 1760 г. патриархът го привикал в Цариград. За да бъде държан под наблюдение, той бил назначен за “началник на философите” в Патриаршеската гимназия. Но и тук кариерата му завършила скоропостижно – свободолюбието му не понесло на патриарха. Пътят към спасението му минавал през Западна Европа, където можел да разчита на другарската подкрепа на Волтер, която му гарантирала радушен прием в „Немската земя”. Там Фридрих ІІ го очаквал.

Хабсбургска империя, област Срем, 1761 г.

На 19 май на портата на манастира в Сремски Карловци почукал светогорският монах Паисий. Той носел пълномощно писмо, подписано от 9 души. Текстът бил пространен и високопарен, въпреки че ставало дума за вещите на починалия тук архимандрит Герасим. На Паисий била възложена задачата да уреди проблемите, които възникнали около наследството на приятеля му от Хилендарския манастир. Но изпълнител на завещанието не бил Паисий, а архимандрит Акакий Зографски. Защо тогава  Паисий поел към Сремски Карловци, а не титулярът?
Сред  многобройните посетители на необичайните лекции на Вулгарис в Академията бил и йеромонахът Паисий. Хилендарският манастир се намирал на десетина километра от учебното заведение и не е било проблем любопитните монаси и послушници да посещават лекциите. И до днес в Атон живее легендата, че Паисий е бил съпричастен към пламенните просветителски речи на ректора. Именно след срещите си с Вулгарис Паисий започнал да работи върху създаването на патриотичен исторически текст. Доказва го фактът, че след напускането на ректора на Академията  през 1759 г. хилендарският монах стартирал своя проект.
Влиянието на “новия Платон” върху йеромонаха от Хилендар било смайващо – идеите на Просвещението, които са еквивалент на морално-философската концепция на Свободното зидарство, проникнали и в българските манастири Хилендар и Зограф, като запалили искрата на националното самосъзнание. Но срещите между Вулгарис и Паисий отворили и една дълбока рана в душата на необразования монах. Паисий не крие това и пише: “Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род…”
Болката му обаче идвала от факта, че най-начетеният мъж в Атонското братство бил българин, който се подписвал като грък. Но авторитетът на Вулгарис бил толкова голям, че монахът от Хилендар не излязъл в открит конфликт с учителя си. Затова пък в мотивите си да създаде “История славянобългарска” е убийствено злъчен и категоричен: “О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?… Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни“.
Тези знаменити фрази се превръщат в емблема за Паисиевата творба. Емблема и за българската историческа мисъл при тълкуването на повода за написването на “История славянобългарска”. Това злъчно обръщение обаче има един- единствен адресат и това е ректорът на Атонската академия Евгений Вулгарис, а не обобщеният образ на гърчеещите се поклоници, както се предлага в нашите учебници. До зараждането на “мегали идеята” имало още много време. “Ти” формата на упрека на Паисий също издава личното му отношение и мотиви. Всъщност тази теза е изказана още в първите години на ХХ в. от изследователя Димитър Мишев, а друг познавач на живота в Атон -Димитър Маринов, твърди, че българинът от Хилендар е бил дори сред студентите на Вулгарис.
Амбициите на Паисий да прослави някогашните български владетели са били достатъчно големи и затова предприел дългото и рисковано пътуване до манастира в Сремски Карловци, където очаквал да намери повече информация. Целта му била да противопостави на Вулгарис една нова патриотична версия за качествата на българския народ и се потвърждава в послеслова му, където той изрично подчертава: “Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих.”
Престоят на хилендарския монах в пределите на Хабсбургите се увенчал с успех. Както сам пише: “Там намерих Мавруорбиновата история за сърбите и българите, накратко за царете…”. Когато се завърнал на Атон в горещите дни на август 1761 година, на Паисий му оставала още година работа по книгата.
Но в Западна Европа била написана вече “История на България” Същата година на стотина километра от Сремски Карловци, в манастира Алвинц, францисканският монах Блазиус Клайнер бил готов с ръкописа си за българските съдбини. В предговора на своя труд германецът споделя: “Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света. Чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва… Сметнах за необходимо да ги събера грижливо и изложа в по-добър ред, така че с течение на времето някой друг, надарен с по-голям ум, подбуден от по-малко, отколкото настоящото усърдие, да пожелае да подхване започнатото дело с по-малко труд и по-голям успех и да го доведе до съвършенство”. Дали Паисий е чел това, остава загадка.

Прусия, Лайпциг-Берлин-Потсдам, 1861 г.

Скандално изгоненият ректор на Патриаршеската академия –Вулгарис, след кратък престой в Яш, Молдова, се установил във владенията на Фридрих ІІ Велики. Появата му тук не била случайна. Напротив, кралят го очаквал.
Фридрих ІІ бил горещ привърженик на атеизма, толерирал религиозните различия и насърчавал инакомислещите. Още като контрапринц на 14 срещу 15 август 1738 г. след тържествена церемония, продължила до 4 часа сутринта, той приел масонството като лична съдба и народополезна дейност. Веднага след възкачването си на престола на Прусия през 1740 г., той влязъл във връзка с Волтер, Д`Аламбер и други масони, изповядващи идеите на Просвещението. Три години от живота си Волтер прекарал в двореца Сан Суси в Потсдам – лятната резиденция на Фридрих ІІ. Въпреки някои различия между тях, до края на живота си те поддържали връзка. Именно Волтер е заподозреният за появата на пруския елемент във високите степени на Свободното зидарство. Като ревностен масон Фридрих ІІ привлякъл в основаната от самия него ложа в Шарлотенбург брат си Вилхелм и граф Фридрих фон Бранденбург-Байройт, негов роднина. Неговата заслуга за разпространението на Свободното зидарство в Прусия била огромна. Дори излизащият по това време вестник “Журнал де Берлин” осведомява читателите за кралската подкрепа за масонството. Негова е и инициативата и за създаването на ложата “Трите глобуса”, която по-късно, пак по негово настояване, се превърнала в Голямата национална ложа на Прусия. Масони са били и неговите братя и роднините в това число и първият, и последен немски кайзер.
Ползвайки се от гостоприемството и закрилата на краля масон, Вулгарис започнал престоя си в Прусия като професор в Лайпцигския университет. Успоредно с това развивал научната си дейност, която го направила достатъчно популярен – поддържал кореспонденции с професорите от Хале и Гьотинген. Скоро Лайпциг се оказал малък за творческите му амбиции и Вулгарис се преместил в Берлин, където славата му продължавала да нараства и преминала вече границите на Прусия. Фридрих ІІ, който приемал Руската империя за свой стратегически партньор, го командировал лично в Петербург. Така 7-годишният му престой в Прусия завършил.

Русия, Санкт-Петербург, Москва, края на юни 1762 г.

След 6-месечни сложни политически комбинации германката от Померания София Фредерика Августа фон Анхалт – Цербст взела в свои ръце юздите на Северната империя. Това всъщност е началото на ерата на прословутата Екатерина ІІ Велика. Първите стъпки на младата императрица била да създаде един своеобразен мозъчен тръст, който да генерира идеи за развитието на Северната империя. Нейни консултанти в началото на държавническата й дейност били Волтер, Дидро и Монтескьо. Волтерианството на младата императрица било безгранично. Увлечението по Волтер се разраснало и стигнало до маниакалност в Петербург и Москва. Руската интелигенция четяла жадно съчиненията на французина, а библиотеките на помешчиците били претъпкани с неговите книги. Култът към Волтер достигнал дотам, че “бичът на века” бил приет за член на Руската академия на науките и му възложили да напише историята на Петър Велики. Вестник “Московски новости” често пускал дописки с разпорежданията на Волтер към Екатерина ІІ.
Освен с французина императрицата водела кореспонденция и с душата на френската енциклопедия и същевременно един от най-влиятелните писатели на революционно просветителския период -Дени Дидро. Неговата крилата фраза “Да разпознаваш истинското, да правиш добро, това различава един мъж от друг” била част от характеристиката и на руските масони. Книгата, с която лягала и ставала императрицата, била “За духа на законите”. Нейният автор Шарл дьо Монтескьо е сред съоснователите на една от първите френски ложи в Париж през 1735 г., а самият той водел интензивна масонска работа в ложата в Уестминстър, Лондон.
В кръга от най-близките политически приятели на Екатерина ІІ влизал и Фридрих ІІ. За да й помогне да реформира империята, той й пратил Евгений Вулгарис като неин съветник и личен библиотекар. През 1767 г. на Екатерина ІІ било представено специално ръководство за реформиране и кодифициране на законодателството. В  т. нар. Наказ били използвани идеите на нейните приятели Волтер, Монтескьо и Дидро. Вулгарис имал честта да бъде негов преводач от френски на гръцки, с което си спечелил нейната закрила до края на дните си – получил руско поданство, направил кариера и му било осигурено финансово спокойствие за научната му дейност.
В залеза на живота си бившият ректор на Атонската академия се отдал на исторически теми. Славата и късметът били неговите постоянни спътници. За мащабната си научна дейност бил награждаван нееднократно – бил е Кавалер на Ордена Св. Александър Невски, почетен член на Санкт-Петебурската императорска академия на науките, на Санкт-Петербургското свободно икономическо дружество, както и член на Лондонската академия на старините (Английското кралско дружество).
Дали обаче е знаел, че Паисий, един от неговите многобройни ученици на Атон, е написал история за българите – не е ясно. Но днес в Русия той е познат повече като Евгений Булгар, сиреч Българина, отколкото Вулгарис, както го знаят в Гърция. Година преди смъртта си той оставил своя подпис: “Служащият по-рано Архиепископ Славянски и Херсонски, смиреният и грешен повече от всеки Човек Евгений, наричалият се по прадеди Вулгарис” – сякаш е подозирал, че рано или късно ще понесе упреците на своите сънародници.
И двете православни страни – Русия и Гърция, днес си поделят неговото научно наследство и слава. За разлика от гръцката патриаршия, гръцката наука се обединява около тезата на Кумас: “Това, което постигна първо в Англия Бейкън, това, което, извърши по-късно във Франция Декарт и после в Германия Лайбниц – ако се каже , че всички тези неща постигна у нас Евгений, няма да се сгреши спрямо истината. Всеки от онези изкорени от народа си схоластическата или перипатетическата философия и показа нов път за търсенето на истината; това схоластическо празнословие изкорени и нашият Евгений от училищата на Гърция и въведе в тях методите на Бейкън, на Декарт, на Лайбниц, на Волф”.
…………………………………..
Дали Евгений Вулгарис е препасвал зидарската престилка в първите години, когато масонството излиза на светло, не е известно, но е твърде показателно, че идеите на Джон Лок са били в неговите научни приоритети. За съжаление, той не успява да завърши труда си за великия шотландец, но пък съчинението му за Волтер говори за големия му афинитет към Просвещенските идеи. Преподавателската и научната му дейност са мостът, по който идеите на революционно настроените представители на Просвещението идват в Атон – сърцето на консервативното православие, а българинът с българско самосъзнание Паисий ги пренася в отечеството си.
Колкото до Пайсий, той не е усетил нито слава, нито признание приживе, за разлика от своя учител. Умрял е някъде по пътищата на Тракия гладен, прашен и известен само на двадесетина църковници, стискайки в ръце своята история, в която волно или неволно носи и предава частица от духа и светлината на Волтер, Нютон, Монтескьо, Дидро на своите живеещи в тъмнина сънародници. За съвременните българите той вече е човекът, запалил светлината за националното самосъзнание и направил пътеката, по която ще протече епохата, наречена Българско възраждане.
За разлика от учителя Вулгарис, Паисий няма гроб – традицията да не знаем къде са погребани националните ни герои явно е твърде устойчива. Не е известно и родното му място, независимо от налагащата се без доказателства теза от времето на социализма, че това е Банско. В книгата си атонският монах заявява, че е от Самоковската епархия и вероятно по средновековна традиция не споменава къде го е родила майка му.
Всъщност капаните, които Паисий е поставил в “История славянобългарска” за бъдещите си изследователи, са добре маскирани. Такива са и пътищата, по които феноменът Масонство повлиява на съдбата и на бъдещото национално-революционно движение, създало базата на националното ни освобождение. Противно на масовото схващане, че то няма нищо общо с политическия кипеж и революционните движения през ХVІІІ и ХІХ в., съвкупността от множество факти доказва точно обратното. Масоните са се занимавали с политика и са в основата на национално-освободителните движения на прага на новото време. Техният дух, ценности и организация са се предали на цялото общество и на принципа на дифузията са стигнали до българските земи, чиито водещи умове, въпреки петвековния феодализъм и липса на собствена държава, не са могли да остане да останат изолирани от случващото се в Северна Америка и Европа.
За да ги открием и разгадаем този сложен и скрит процес, е необходимо да тръгнем по пътя на памука, който пресичал територията на тогавашната Самоковска епархия. Той водел до Австрия, Германия, Франция, Англия и Полша. По него тръгнали и много българи, които пренесли обратно част от светлината, която получили там.

„Свобода или смърт. Светът и българите“  тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

70503794_10157083932103751_6299025549146718208_o

Йордан Славейков: „Последна стъпка“ е донкихотовско усилие към стремежа за любов

Подобна семейна история е трудно да се открие в литературата ни Новото издание на романа …