Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Завършва българска филология в „Св. Климент Охридски“. Публикувал е три романа, всеки от които е удостоен с различни литературни награди: „Джобна енциклопедия на мистериите“ (София, 2004) е отличен с награда „Южна пролет“ за литературен дебют; „Захвърлен в природата“ (София, 2008), е отличен с награда „ВИК“ за роман на годината (2009); „Възвишение“ (София, 2011) е отличен със „Златен век“ на Министерство на културата (2012) ,с национална награда за литература „Христо Г. Данов“ (2012) и наградата „Елиас Канети“. „Захвърлен в природата“ е издаден на английски под заглавието „Thrown into Nature“ (Рочестър, Ню Йорк, 2011) в превод на Анджела Родъл. Преводите на Русков включват „Как да гледаме философски на живота“ (The Philosopher’s Joke, 1909) и „Бележки за роман“ (Novel Notes, 1893) от Джеръм К. Джеръм, „Изповеди на един английски пушач на опиум“ (Confessions of an English Opium-Eater, 1821) от Томас де Куинси и „Малкият непознат“ (The Little Stranger, 2009) от Сара Уотърс.
––––––––––––
Взехте много награди с „Възвишение”. На какво според Вас се дължи успехът на романа, много критици Ви сравниха с българските класици?
– Дължи се чисто и просто на художествените качества на романа, както и на приликата с българската класика.
В романа си постигате парадокс – разказвате за един драматичен епизод от българската история, струвал живота на най-големия ни национален герой, и в същото време го пресъздавате на диалект, с което постигате и комичен ефект. Остава чувството, че иронията Ви не е предназначена само за историческите Ви герои, но и за съвременниците Ви. Така ли е?
– Иронията е много характерна черта на моя художествен стил. Тя е предназначена за всички, които могат да я забележат, и насочена към всичко, което я заслужава. Последното, най-общо казано, е светът като цяло – той е чудесен обект на ирония. Една от неговите основни характеристики е, че е много сложно изплетена глупост. С което не искам да кажа, че това е единствената му характеристика – въобще не е така. Но тази може да я видите почти навсякъде, стига да се вгледате достатъчно дълбоко и с достатъчно отстранен поглед.
В едно интервю казвате, че Ви вълнуват 20-те години на ХХ в. в България. Кое е магнетичното за Вас в тази епоха?
– 20-те години са време на изключително остър, драматичен вътрешен конфликт. Така както Възраждането е време на най-голямо единение на българите, 20-те години са времето на най-голямото им разединение. Тези два периода се намират в контрапункт.
Обичате да се връщате назад във времето, каква е причината за това? Бягство от действителността? Омерзение от случващото се днес? Носталгия?
– Просто назад има по-хубави истории. Днешното време не е толкова интересно, колкото може би се струва на живеещите в него. Не защото е безинтересно, а защото има много по-интересни – по-драматични и по-живописни. Историята е дълга, много по-дълга от двайсетината години на нашата съвременност, и в нея има всичко.
Кой е еталонът Ви за писане на белетристика в български и световен мащаб?
– От световните писатели аз харесвам най-много един писател, на когото не приличам – Марсел Пруст. И няколко, на които приличам стилистично, най-яркият от които според мен е Кърт Вонегът. От българските писатели харесвам най-много Емилиян Станев, Димитър Димов, Йордан Йовков и разбира се Захари Стоянов и Стоян Заимов.
Какво обичате да четете?
– Трагикомични книги – такива, които са едновременно смешни и тъжни. Най-щастливият ми читателски месец беше през 1992 г., когато така се случи, че прочетох един след друг „Сговор на глупци“ на Джон Кенеди Тул и „Чевенгур“ на Андрей Платонов. Никога след това не ми се е случвало нещо подобно.
Въпросите зададе Румен Василев
Книгите на Милен Русков тук