Лира Литературно-рекламна Агенция
Горан Маркович е роден през 1946 г. в семейството на едни от най-известните филмови и театрални актьори на територията на бивша Югославия – Оливера и Раде Маркович („Крадецът на праскови”) . Завършва режисура в известната Филмова академия в Прага. Заснел е над 50 документални и 15 игрални дългометражни филми, поставил е на театрална сцена много свои и пиеси на чужди автори, написал е редица сценарии и три книги художествена литература. Понастоящем Горан Маркович преподава кинорежисура в Белград, член е на Европейската академия за киноизкуство в Брюксел и, естествено, активно се занимава с кино. Добре известен е на българските филмови творци, както и на любителите на игралното и документалното кино. Той беше гост на София Филм Фест 2014. Горан Маркович даде интервю специално за читателите на Lira.bg.
––––––––––––––
Добре дошъл отново в София, казвате, че тук сте у дома си?
– Абсолютно, все едно съм си вкъщи. През 1994 г. снимах в София филма „Еуфорична трагедия” и шест месеца живях тук – три снимах и три монтирах. Познавам отлично столицата ви, имам много приятели и изобщо не се чувствам чужденец у вас. Да, сега виждам че всичко е обновено, сградите са по-красиви, но хората са все така сърдечни. Дойдох тогава в тежък за мен период – беше невъзможно аз, в качеството си на дисидент да направя филма в Сърбия по времето на Милошевич. Тогава с целия си екип се пренесохме у вас. София играеше Белград. Доста интересно беше да ги сравнява човек в ония времена. Днес забелязвам, че същността на хората тук е останала непроменена.
Езиците ни са близки, дори няма нужда от преводач. Но регионалността как се отразява на един продукт, какъвто е филмът?
– И българи и сърби използваме т.нар. малки езици. Единственият начин да говорим с останалия свят и той да ни види, са филмите. Техният език е универсален, защото човек гледайки, разбира.
Как се роди идеята за „Фалшификаторът” – една типично балканска история. Имам чувството, че познавам вашия герой.
– По повод двадесет годишнината от падането на Берлинската стена, „Гьоте институт” ми поръча да напиша текст за разрухата. Помислих си че имам нагледен пример – разпадането на бивша Югославия. Какво по-страшно съм виждал от това, как се срива пред очите ми собствената ми страна. На този фон поставих една съвсем истинска история. Бащата на изпълнителя на главната роля е бил фалшификатор. В качеството си на директор на едно малко училище, той фалшифицирал дипломи. Но бил и алтруист, филантроп. Вършел това сякаш прави добро, не вземал пари. Естествено влязъл в затвора. Използвах неговото падение от интелектуалец до престъпник за основа на филма. Изразих чрез този срив на малкия човек разпадането на една държава.
Показваме все един и същ образ – на симпатичния мошеник от Балканите, сърцат, простодушен. Докога ще бъдем варварите на Европа?
– Вижте, посткомунистическият пейзаж навсякъде в Европа е един и същ. Изведнъж рухна не просто политическа, а цяла ценностна система. Това е страшен проблем за хората от онова поколение – представете си как образованието, което са ви давали години наред няма смисъл, целите ви са напразни, мечтите невъзможни, всичко е съсипано до абсурд, животът ви е излишен. Но някак трябва да продължите да живеете. Е, как да се държи човек, защото не е толкова просто да се промени съзнанието му.
На български е преведен романа ви „Малки тайни”, който разказва за Белградския театър от началото на миналия век. Как се помиряват визията и писмеността, когато правите филм ?
– Използват се различни изразни средства. Това, което е предимство за книгата, е недостатък за сценичните изкуства. Подробните описания биха утежнили един филм, но за сметка на това пък в него за секунди се разменят емоции. Колко думи са необходими да се покаже любовта между двама души, а как тя изглежда на екрана! Затова великите литературни произведения неуспешно се филмират, и по-добре да не се пипат. „Ана Каренина”, „Чужденецът”, при все че в него играе Марчело Мастрояни – все примери за несполучливи филми. Няма причина гениалната литература да се прави на кино.
Как се намира точният сценарий?
– Добрият сценарий може да произведе добър и лош филм. Но за лошия сценарий няма спасение. „Холивуд” си решава проблема така – те купуват сто сценария от които снимат един. Всичко е наред, ако плащате те да се пишат. Но ако седите и чакате някой самороден гений да дойде с идеите си , просто забравете. В този жанр се инвестира, там се поръчват текстове.
Расте едно дигитално поколение, което живее в компютрите си. Все повече млади хора се опитват да правят филми. Какво ще им кажете от позицията на своя опит?
– Дигиталната ера тотално промени кинематографията. През всичкото време, в което се занимавам с кино, сметнах че три години от съзнателния си живот съм прекарал в мотнажната зала – на тъмно, където лепяхме филмите. Сега това става с едно движение на мишката. Съвсем други са условията, няма вече филмова лента. Промени се качеството на звука. В последния си филм имах 120 канала за звук. За една затваряща се врата само, бяха 8. Замисляли ли сте се какво стои зад това просто човешко действие на екрана? Всеки може да грабне качествена техника и да снима. Чудесно е, демократично, свободно. Въпросът е по какви критерии това се нарича филм, къде е сценографията, къде са му костюмите, може ли да се разпространява сериозно, коя аудитория ще го търси.
Обитаваме кръстопътя на Европа – държави, чиято култура е промивана години наред от партийна идеология. Вие работите ли с чувството за мисия?
– Днес живеем без цензура и не се налага да пълним филмите си с високопарни символи, да крием смисъла на това, което искаме да кажем. Правим го директно. Но политиката наложи нов материален аспект и чрез парите пак управлява изкуството. Мисията е променливо понятие. Следвах в Прага през 1968 г.и разбрах, когато нахлуха танковете на съветските войски, как се трансформират идеалите на един млад човек под натиск. Сякаш си изправен пред някаква мрачна сила. Когато падна Берлинската стена, реших – вече няма срещу какво да се боря. Но се оказа, че злото просто си е сменило костюма. В моята страна се яви като национализъм от крайно десен, фашистки тип. Посветих живота си на това да правя кино и с всеки следващ филм да се противопоставям на тази мрачна сила, и да не й позволя да управлява живота ми.
Интервюто взе Людмила Еленкова
„Малки тайни” от Горан Маркович тук
