Начало / Любопитно / „Да убиеш Исус“ от Бил О’Райли и Мартин Дъгард (откъс)

„Да убиеш Исус“ от Бил О’Райли и Мартин Дъгард (откъс)

Книга І
Светът на Исус

Витлеем, Юдея
Март, 5 г. пр. Хр.
Издирва се дете, на което е съдено да живее трийсет и шест години.
Тежковъоръжени войници от столицата Йерусалим напредват маршово към това малко градче с намерението да открият и убият младенеца. Те са с различен цвят на кожата, наемници от Гърция, Галия и Сирия. Още не им е известно името на новороденото – то е Исус, а неговото единствено прегрешение е, че според някои ще стане след¬ващият цар на юдеите. Сегашният владетел, умиращият полуевреин-полуарабин Ирод, така жадува смъртта на това дете, че заповядва на своята войска да избие всички младен¬ци във Витлеем* на възраст до две години. Никой от войниците няма представа как изглеждат майката и бащата на детето, нито къде точно се намира домът му, ето защо трябва да бъдат избити всички мъжки рожби в градчето и околността. Само така ще се гарантира умъртвяването на предполагаемия бъдещ цар.

В Юдея е пролет – времето, когато се плодят стадата и се раждат агънца. Калният път, по който върви войска¬та, се вие из гъсти маслинови горички, покрай овчари, изка¬рали стадата си на паша. Войниците са обути със сандали, краката им са боси, около кръста носят полички от кожени ленти, които предпазват слабините им. Младите мъже се потят обилно под плочките на металните брони, покрива¬щи гърдите им, и лъснатите бронзови шлемове с набузници.
Войниците са наясно с прословутата жестокост на Ирод – той без колебание убива всеки, застрашил трона му. Не съществува никаква морална дилема по въпроса дали е редно, или не избиването на младенците. Войниците не се терзаят от мисълта дали ще имат сили да изтръгнат пла¬чещите деца от прегръдките на майките им и да ги убият. Дойде ли време, те ще изпълнят заповедта и ще свършат своята работа, иначе незабавно ще бъдат убити за неподчинение.
Намерението им е да посекат новородените с мечовете си. Всички те са въоръжени с юдейския вариант на острата като бръснач кама пугио и късия меч гладиус, предпочитани от римските легионери. Но убийствата не е задължително да бъдат извършени с меч или кама. Стига да решат, войниците на Ирод могат да смачкат черепа на новороденото с камък, да хвърлят младенците от някоя висока канара или да стискат гърлото на бебето, докато го удушат.
Начинът, по който ще бъдат умъртвени децата, не е от значение. Важно е само едно: цар на юдеите или не, това дете трябва да умре.

В това време в Йерусалим цар Ирод наднича през про¬зорците на палата си към Витлеем и нетърпеливо чака вестта за клането. Назначеният от Рим владетел се взира към оживените тържища из покритите с каменни павета улици долу, където търговците предлагат какво ли не – от вода до пътнически покривала и печено агнешко. Укрепеният град с близо осемхилядно население, простиращ се едва на 1,6 кв. км, е средоточие на пътищата в източната част на Средиземноморието. Само с един бръснещ поглед Ирод може да види пристигащите от Галилея селяни, ярко облечените сирийски жени и чуждестранните легионери, на които плаща да се бият за него. Тези мъже се сражават много умело, но не са евреи и не знаят и дума иврит.
Ирод въздиша тежко. В младостта си той никога не би стоял като сега край прозореца, измъчвайки се какво ще му донесе бъдещето. Велик цар и воин като него би заповядал да оседлаят любимия му бял жребец, за да препусне към Витлеем и да убие младенеца със собствените си ръце. Но сега Ирод е на шейсет и девет. Огромното туловище и непрестанните здравословни проблеми го правят физически неспособен да напусне палата, камо ли да яхне кон. Подпухналото му лице е обрамчено с брада, която стига от върха на брадичката до адамовата ябълка. Този ден той е облечен в царственa пурпурна римска тога, наметната върху бяла копринена туника с къси ръкави. Обикновено предпочита га¬маши от мека червена кожа, но днес дори най-лекият допир на материята до възпаления палец на крака му би го нака¬рал да вие от болка. Ето защо Ирод, най-могъщият човек в Юдея, куцука бос из палата.
При това подаграта е най-леката от неговите болежки. Царят на евреите, както обича да го наричат този сменил вярата си, но непочитащ религията човек, страда още от проблеми с белите дробове, бъбреците, сърцето, глисти, ве¬нерически болести и ужасна гангрена, причинила гниене на гениталиите му – те са почернели, което не му позволява да седи изправен, камо ли да язди кон.
Ирод вече се е нагодил към живота в непрекъсната болка и физическо страдание, но предупрежденията за появата на нов цар откъм Витлеем го плашат. Още откакто римляни-те са го назначили за владетел на Юдея – преди повече от трийсет години, – той е осуетил безчет заговори и е водил множество войни, за да се задържи на трона. Избива всички, посегнали на властта му. Унищожава дори онези, за които има само подозрения, че заговорничат срещу него. Неговият контрол над местното население е тотален. Никой в Юдея не е защитен срещу дългата ръка на Ирод. Той избива по¬даниците си чрез обесване, пребиване с камъни, удушаване, изгаряне, чрез посичане с меч, разкъсване от диви зверове, чрез ухапване от змии, побой или публично самоубийство, при което жертвата е принуждавана да се хвърли от някоя висока сграда. Единствената форма на екзекуция, която не прилага, е разпъването на кръст – най-бавната и унизител¬на смърт, при която човек първо е бичуван, а после прико¬ваван гол върху дървен кръст извън градските стени пред очите на всички. Римляните са всепризнатите майстори на това жестоко изкуство и често го прилагат. Ирод изобщо не би посмял да разгневи началниците си в Рим, като си присвои предпочитаното от тях смъртно наказание.
Ирод има десет жени – или поне доскоро е имал, преди да нареди екзекуцията на пламенната Мариамна по подо¬зрение, че заговорничи срещу него. За да се застрахова, той нарежда да убият нейната майка, както и синовете им Александър и Аристобул. След година ще убие и трета своя мъжка рожба. Тогава не е чудно защо се говори, че великият римски император Август открито заявил: „По-добре да си прасе на Ирод, отколкото негов син“.
Но новата заплаха за трона му – била тя и от страна на едно невинно дете – е най-опасната от всички. Еврейски¬те пророци от векове предвещават появата на нов цар, кой¬то ще владее техния народ.* Те говорят за пет конкретни събития, които ще ознаменуват раждането на новия месия.
Първото е, че ще се появи ярка звезда.
Второто е, че ще се роди младенец във Витлеем, малко¬то градче, където преди хиляда години е роден и цар Давид.
Третото пророчество е, че детето ще е пряк наследник на Давид – факт, който лесно може да се докаже от педан¬тично воденото родословие в храма.

Четвъртото е, че от далечни земи ще пристигнат мо¬гъщи и богати мъже, за да му се поклонят.
И накрая, че майката на детето трябва да е девица.*
Едно нещо особено тревожи Ирод – той знае, че първите две събития вече са се сбъднали.
Сигурно ще е още по-притеснен да научи, че всичките пет рано или късно ще се изпълнят. Детето е потомък на Давид; могъщи мъже пристигат, за да му се поклонят, а неговата почти невръстна майка се кълне, че е още девица, макар да е непразна.
Той също не знае, че името на детето е Йешуа бен Йосиф – или Исус, което ще рече „Божие спасение“.
Ирод научава за Исус от тези, които идват да се пок¬лонят на новороденото. Наричат се влъхви и отсядат в неговия палат, за да му изкажат уважението си, преди да отдадат почит на Исус. Мъжете са звездобройци, пророци и мъдреци, които изучават най-великите религиозни писания по света. Сред тези книги е и Танах – сборник с исторически текстове, пророчества, поезия и песни, които разказ¬ват историята на еврейския народ. Богатите чужденци са пропътували над хиляда и петстотин километра през каме¬нистата пустиня, следвайки една много ярка звезда, която се появява в небето всяка сутрин преди зазоряване. „Де е родилият се цар юдейски? – питат те още с пристигането си в палатите на Ирод. – Защото видяхме звездата му на изток и дойдохме да му се поклоним.“

Поразителното е, че влъхвите носят дарове – скъпо¬ценни ковчежета, пълни със злато и благоуханни дървесни смоли, тамян и смирна. Тези мъже са начетени и мъдри. Техният живот е изтъкан от разум и книжовност. Затова на Ирод не му остава друго, освен да реши, че влъхвите или са си изгубили ума, рискувайки техните безценни дарове да бъдат ограбени по време на пътуването им през огромната и дива пустиня, или че наистина вярват в царствения про¬изход на детето.
Разяреният Ирод свиква своите духовни съветници. Като мирянин той знае малко за еврейските пророчества. Ето защо настоява първосвещениците и книжовниците да му кажат къде точно да открие новия цар.
И веднага получава отговор на въпроса си: „Във Витлеем, Юдея“.
Книжовниците, до които се допитва Ирод, са скромни и смирени. Те носят прости кипи** и роби от бяло ленено платно. Брадатите първосвещеници от храма обаче са съв¬сем друго нещо. Техните одежди са претруфени, синьо-бели¬те им кипи са със златна лента на челото, а сините тоги са окичени с ярки пискюли и звънчета. Върху робите носят наметки и кесии, украсени със злато и скъпоценни камъни. В делнични дни облеклото им ги отличава от обикновените жители на Йерусалим. Но макар болен и разтревожен, цар Ирод е човекът с най-величав вид сред събралите се. Той продължава да настоява пред книжовниците и първосвеще¬ниците: „Къде е тъй нареченият цар на юдеите?“.

„Във Витлеем, земя Юдина“ – предават му дословно те думите на пророк Михей, изречени близо седем века по-рано: „Защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля“.
Ирод провожда влъхвите по пътя им. На прощаване им казва царската си воля да открият младенеца, а после да се върнат в Йерусалим и да му кажат точно къде се намира, та да може и той да иде при него и да се поклони на новия цар.
Влъхвите обаче прозират измамата и не се връщат об¬ратно.
Времето минава и Ирод осъзнава, че трябва да пристъ¬пи към действие. От прозорците на своя палат крепост той вижда цял Йерусалим. Отляво се издига величественият Йерусалимски храм – най-важната и сакрална за Юдея по¬стройка. Кацналата най-отгоре масивна каменна площадка му придава по-скоро вид на цитадела, отколкото на скромен молитвен дом. Храмът е физическото олицетворение на ев¬рейския народ и неговата древна вяра. Построен е първона¬чално по времето на Соломон – през Х в. пр. Хр. През 586 г. пр. Хр. е изравнен със земята от вавилонците, след което близо седемдесет години по-късно е построен Вторият храм от Зерувавел и още други по времето на персите. Ирод съв¬сем наскоро е възстановил целия храмов комплекс и е разши¬рил храма до грандиозни размери, много по-големи от тези от времето на Соломон. Храмът и храмовият комплекс и до днес са символ не само на юдейството, но и на същия този цар злодей.
По ирония на съдбата, докато Ирод се терзае и гледа към Витлеем, Исус и неговите родители вече два пъти са идвали до Йерусалим и са посетили величествената камен¬на крепост, построена на върха, където навремето вехто¬заветният еврейски патриарх Авраам едва не принесъл в жертва сина си Исаак. За първи път са дошли на осмия ден след раждането на Исус*, за да бъде той обрязан. Тогава детето е официално вписано с името Исус, за да се спази пророчеството. Второто посещение е, когато той навърш¬ва четирийсет дни. Тогава младенецът Исус е донесен в Йерусалимския храм и тържествено представен пред Бог, за да се спази юдейската вяра. Неговият баща, дърводелецът Йосиф, според обичая купува двойка млади гургулици, за да бъдат принесени те като жертва в чест на това знаменателно събитие.
Случило се е нещо необикновено и мистично, когато на този ден Исус и родителите му влизат в храма – то идва като знамение, че Исус може би наистина не е обикновено дете. Двама странници – старец и старица, – без да зна¬ят, че младенецът се именува Исус или че в негово лице се изпълнява предвещаното, като го виждат в пълния с хора молитвен дом, тръгват към него.
Мария, Йосиф и Исус пътуват в пълна анонимност, като всячески избягват да привличат вниманието върху себе си. Старецът се казва Симеон и вярва, че няма да скло-пи очи, докато не види новия цар на юдеите. Той моли да подържи младенеца. Мария и Йосиф се съгласяват. Симеон поема Исус в ръце и отправя благодарствена молитва към Бог, че му е позволил да види новия цар със собствените си очи. После подава обратно младенеца на Мария с думи¬те: „Това дете е призвано да повали и въздигне мнозина в Израел и да стане предмет на противоречия, и на самата теб меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца“.

Точно в този момент приближава и жена на име Анна*. Тя е осемдесет и четири годишна вдовица и пророчица, коя¬то не се отделя от храма, служейки в него на пост и мо-литва. Думите на Симеон все още звучат в ушите на Мария и Йосиф, когато Анна пристъпва напред и също възхвалява Исус. Тя на висок глас благодари на Бог, че е изпратил този нарочен младенец на белия свят. После прави необикновено пророчество, предвещавайки, че Мария, Йосиф и техният син ще освободят Йерусалим от римското иго.
Мария и Йосиф с почуда приемат думите на Симеон и Анна, поласкани от това внимание, както се полага на мла¬ди родители, но без да са съвсем сигурни какво е значението на всички тези приказки за мечове и изкупление. Когато свършват всичко според закона, двамата си тръгват от храма, смесвайки се с тълпите на многолюдния Йерусалим, едновременно ликуващи и изпълнени със страх за това какво е предначертано на техния син.
Само ако Ирод знаеше, че Исус е бил толкова близо – буквално на по-малко от 550 м от неговата тронна зала, – тер¬занията му сигурно щяха да се стопят. Но Исус и родите-лите му са само три фигури, които си проправят път през гъмжилото на тържището и тесните криви улички около храма в този ден.
Йерусалимският храм за вечни времена ще остане монумент за величието на Ирод – или на неговата вяра. По ирония на съдбата той рядко пристъпва зад стените му поради липсата на вътрешна вяра и набожност, както и поради своята жестокост при поробването на еврейския народ.

Отвъд храма, от другата страна на Кидронската долина, се издига стръмната Елеонска планина, по чиито затре¬вени и прошарени с варовикови скали склонове овчарите пасат стадата си. Наближава Пасха и от всички страни на Иродовото царство се стичат десетки хиляди евреи богомолци, нетърпеливи да платят добри пари за някоя от тия овце, която после да принесат като жертва във величествения храм.
Това в много отношения прилича на клането на младенците във Витлеем – нали и те са принесени в жертва на управлението на Ирод, или, което е все същото, в името на Римската империя. Ирод е нищо без Рим зад гърба си – просто една пионка, която дължи властта си на жестоката и всемогъща република. Негова привилегия и задължение са да укрепва и разширява потисничеството. Но царството на Ирод е по-различно от останалите земи, попаднали в желязната хватка на Рим. Еврейският народ е древна цивилизация, стъпила върху вяра, която е в противоречие с тази в Рим – там се почитат множество езически божества вместо един-единствен юдейски бог.
Ирод е посредник в тези рисковани взаимоотношения. Римляните ще го държат отговорен за всички размирици, до които може да доведе вестта за появата на предполагаем нов цар на юдеите. Те не биха търпели владетел, който не е посочен от тях. А ако последователите на този нов „цар“ се вдигнат на бунт, то е ясно, че Рим незабавно и с жестокост ще потуши разкола. Затова е най-добре Ирод сам да се справи с проблемите.
Ирод не може да зърне Витлеем от прозорците на пала¬та си, но градът е само на десетина километра оттатък ниските зелени хълмове. В момента царят не вижда реките от кръв, които текат по улиците му, нито чува воплите на ужасените деца и техните родители. Той гледа през про¬зорците на палата с чиста съвест. Нека го проклинат, че е избил няколко десетки младенци. Тази нощ ще спи спокойно, защото знае, че клането е за благото на неговото царуване, за добруването на Юдея и за доброто на Рим. Ако вестта за това клане стигне до ушите на кесаря Август, той със сигурност ще разбере: Ирод си върши работата.
Исус и семейството му едва се отървават живи от Витлеем. Йосиф се буди от ужасяващ кошмар и получава видение какво предстои да се случи. Той буди Мария и Исус посред нощ и тримата тръгват да бягат. Войниците на Ирод пристигат твърде късно. Войската напразно подлага на изтребление невинните младенци, изпълнявайки по този начин пророчество, направено преди петстотин години от подложения на гонения и останал нечут пророк Йеремия.
В Библията са изредени още много пророчества за живота на Исус. Докато детето Исус расте и възмъжава, тези пророчества едно по едно ще се изпълнят. Заради своите действия Исус е заклеймен като размирник, известен по цяла Юдея с подстрекателските си думи и неканоничното учение, което проповядва. Той ще бъде боготворен от юдейския на-род, но ще се превърне в заплаха за онези, които дерат по девет кожи от гърба на населението за собствена изгода – първосвещеници, книжници, юдейски владетели – пионки, но най-вече за Римската империя.

А Рим не би търпял подобна заплаха. Следвайки примера на предхождащите ги империи – Македония, Гърция и Пер¬сия, – римляните са изучили и усъвършенствали изкуството на изтезанията и гоненията. С бунтовниците и размирни¬ците се разправят сурово и с ужасни средства, та да не се изкушат и други да последват техния пример.
Така ще стане и с Исус. Което на свой ред отново ще потвърди пророчеството.
Но всичко това тепърва предстои. Засега Исус е още младенец, обгрижван и обичан от Мария и Йосиф. Роден е в кошара, пред него са се поклонили влъхвите и са му поднесли щедрите си дарове, а сега бяга, гонен от Ирод и Римската империя.*

Книга II
Ето Човека!

Река Йордан, Переа
26 г. сл. Хр.
Йоан Кръстител стои потопен до кръста в студената кафеникава река, изчаквайки търпеливо следващия богомолец да нагази във водата и да застане до него. Загледал се е към сушата, където множество вярващи се редят на опашка по калния бряг на Йордан, безразлични към жегата, докато чакат на свой ред да се потопят целите в реката за ритуала, който ще ги очисти от греховете.
Вярващите са главно бедни отрудени хора. Озарени са от Йоан и неговото радикално учение. Дългокосият млад мъж с почерняла от слънцето кожа и неподдържана брада се е закалил от уединения живот в пустинята, поддържайки тялото си единствено с акриди като източник на белтъчи¬ни и див мед за енергия. Облеклото му не е като натруфени¬те одежди на горделивите фарисеи, които го дебнат откъм брега, а се състои от груба препаска от камилска кожа, пристегната около кръста с прост кожен пояс. Йоан е без-брачен, защото Бог и единствено Бог е неговата страст. Някои го мислят за чудак, други – за бунтовник, мнозина намират прямата му реч за отровна, но всички са съгласни, че той дръзко им обещава нещо, което не могат да им обе¬щаят нито Рим, нито първосвещениците – надежда.
„Краят на познатия свят наближава – проповядва Йоан. – Ще се яви нов цар, който ще ви съди. Потопете се във водата, за да се очистите от греховете си, или този нов цар – този Христос – ще ви накаже по най-страшен начин.“ Това послание е колкото религиозно, толкова и по¬литическо. В него се отправя директно предизвикателство към Римската империя и йерархията в еврейския храм.
Йоан протяга ръка към приближаващия нов богомолец. Но още преди да успее да покръсти мъжа, откъм брега се провиква митар: „Учителю, ами ние какво да правим?“. Той има предвид професията си, защото знае, че е ненавиждан, задето предава еврейските пари на поганския цар в Рим.
„Не изисквайте нищо повече, що ви е определено“, гласи отговорът на Йоан.
Покрай река Йордан има оскъдна сянка и богомолците чакат търпеливо в колона да дойде редът им, за да се пото¬пят в студените води. Въпреки несгодите, които търпят, всички слушат внимателно какво говори Йоан.
„А ние какво да правим?“, провиква се войник. Знае се, че много от войниците са вършили непочтени дела в името на новия порочен и мразен римски император Тиберий.
Отговорът на Йоан не е осъдителен. „Никого не притес¬нявайте, не клеветете и задоволявайте се с вашите запла¬ти.“
После Кръстителя се обръща към човека, който стои до него в реката. Вслушва се внимателно, докато онзи изповяд¬ва многото си грехове. Накрая Йоан казва молитва: „Аз ви кръщавам с вода, но иде по-силният от мене, комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата: той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън“.
Само на роб би могло да се възложи да развърже сандалите на някого, затова думите на Йоан са мощна, стъ¬писваща проява на преклонение. Докато богомолецът кима предано, Йоан полага длан между плешките му и го потапяпод водата, държи го така няколко секунди, после отново го изправя на крака. Умиротвореният богомолец, вече очистен от греховете си, тръгва да гази из бавните води обратно към брега. Още преди да е стигнал сушата, следващият поред влиза в реката, за да бъде подложен на същото пре¬чистване.
„Кой си ти?“, разнася се глас откъм брега. Йоан е очак¬вал този въпрос. Това е високомерното питане на свещеник, проводен от Йерусалим да прецени дали Йоан не върши ерес. Светият старец не е сам, а е изминал целия този път в компанията на фарисеи, садукеи и левити.
„Аз не съм Христос“, провиква се в отговор Йоан. Първосвещениците знаят, че той говори за новия цар на юде¬ите, някой като Саул и Давид, велики владетели отпреди поколения, посочени от Бог да водят израилтяните.
„Тогава кой си? – настоява фарисеят. – Да не си Илия?“
Йоан е чувал това сравнение и преди. Също като него Илия бил пророк, който предвещавал скорошния свършек на света.
„Не“, твърдо отговаря Йоан.
„Кой си ти? – пита за трети път свещеникът. – Отговори ни, че да има с какво да се върнем при тези, които са ни изпратили.“
Йоан предпочита да се позовава на пророк Исая, чието име означава „Бог е спасение“. Той живял осемстотин години по-рано и за него се говори, че умрял мъченически, разрязан на две с трион заради смелите си пророчества. В едно от тях той предвещава, че ще се появи човек, който да разкрие на хората деня на свършека на света и слизането на Бог на земята.

Този човек ще дойде с думите: „Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките му“*.
Йоан се моли и пости дни наред. Той искрено вярва, че именно за него се отнася пророчеството на Исая. Дори да го чака страшна смърт, той приема за свой дълг да обика-ля от град на град и да предупреждава всеки срещнат, че свършекът на света наближава и че хората трябва да се готвят за него, като се покръстят.
„Кой си ти?“, питат го пак свещениците, а гласовете им стават все по-гневни и настоятелни.
„Аз съм гласът на оногова – отвръща Йоан, – който вика в пустинята.“
Първосвещениците не са единствените, които държат под око Йоан Кръстител. От смайващо красивата си нова столица Тибериада, която е построил с още по-голям размах от Сепфора, Ирод Антипа праща съгледвачи при река Йордан, за да следят неотклонно Йоан. За него се говори из цяла Галилея и Антипа се опасява, че този харизматичен евангелист ще убеди хората да се вдигнат на бунт.
Антипа е готов да се разправи с Йоан по същия начин, по който го е направил с Юда от Гамала преди близо двай¬сет години. В мирното послание на Йоан има нещо, което го прави още по-голяма заплаха. Сега животът в Галилея е двойно по-труден от времената, когато е екзекутиран Юда. Решението на Антипа да построи Тибериада на слънчевия бряг на Галилейско море само десет години след възстановя¬ването на Сепфора увеличава финансовото бреме върху насе¬ лението на Галилея.
А благодарение на многобройните строежи на Антипа в хазната не са останали никакви резервни пари. За пореден път селячеството в Галилея е принудено да поеме на свой гръб всички разходи.
Антипа е кръстил новата си столица в чест на римския император, дошъл на мястото на Цезар Август дванайсет години по-рано. Навремето Тиберий е бил прославен генерал, защитил Рим срещу варварските племена на германите. Но времето и личната му мъка са го превърнали в чудовище. Тиберий не знае граници. Едно от забавленията му е да плува с грижливо подбрани „рибки“ – голи момченца, чиято задача е да го гонят из императорския басейн и да го „къл¬ват“ между краката.
Плуването е най-невинното прегрешение сред множе¬ството още по-покварени занимания на император Тиберий, но Антипа е достатъчно хитър и опитен, че да не издава морални присъди. Дори след повече от двайсет години на трона неговото управление е само и единствено в угода на Рим. В живота на Антипа също има поквара. Той се е развел с жена си и се е оженил за съпругата на своя брат, което в очите на евреите е гнусно и мерзко.
Ето защо, щом започва да крои планове как да убие Йоан Кръстител – човека, чийто единствен грях е открито изпо¬вядваната му вяра в идването на Господ, – Антипа кръщава новата столица в завладяната от римляните еврейска провинция на името на шейсет и осем годишния поганец, който организира оргии в частната си вила и се разправя със своите врагове, като ги хвърля от тристаметрова скала.
Но докато Антипа се въздържа от морални оценки за Тиберий – онзи покварен човек, който държи съдбата му, – Йоан Кръстител няма такива притеснения.
В този момент Йерусалим се крепи на трудното съгла¬сие между религия и държава. Йоан Кръстител преследва и този неблагочестив съюз.
Откакто преди двайсет години Август е обявил най-големия син на Ирод – Архелай, за некадърен владетел, в Юдея са се сменили четирима римски прокуратори.
Петият току-що е пристигнал. Неговото име е Пилат Понтийски.
Докато Йоан Кръстител проповядва по бреговете на река Йордан, а Исус от Назарет е на път да сложи край на дългите години самоналожено мълчание относно истинска¬та си идентичност, Пилат Понтийски слиза на сушата при крайбрежния крепостен град Кесария, за да заеме мястото, освободено наскоро от Валерий Грат.
С набито телосложение и склонен към жестокост, Пи¬лат принадлежи към съсловието на конниците и е бивш военен от Централна Италия. Женен е за Клавдия Прокула, която идва с него в Юдея. Този пост е истинско изпитание, защото Юдея е трудна за управление. Но ако съпругът є се представи добре на дипломатическия пост в тази затънте¬на провинция, властта в Рим може да се погрижи следващо¬то му назначение да е на някое по-престижно място.
Пилат не е приятел на евреите. Едно от първите му нареждания след встъпването в длъжност е римската войска в Йерусалим да украси своите стандарти* с изображението на император Тиберий. Когато населението се вдига на бунт срещу този човешки образ, забранен от Мойсеевия за¬кон, Пилат заповядва на войската да обкръжи недоволните с извадени като за атака мечове.

Евреите обаче отказват да отстъпят. Вместо това тръгват срещу войниците с протегнати вратове, показвайки ясно, че са готови да ум¬рат в името на своята вяра.
В този момент Пилат за първи път се убеждава със собствените си очи в силата на еврейската вяра. Той за¬повядва на хората си да отстъпят. Образът на Тиберий е свален от стандартите.
Пилат обаче открива друг начин как да се справи с евреите. Той встъпва в нелек съюз с Каяфа, най-могъщия първосвещеник в храма на Йерусалим. Каяфа произлиза от родословие на свещеници и обитава разкошен дом в Горния град. Той има неограничена власт над религиозния живот в Йерусалим, включително правото да прилага Мойсеевия закон, което включва смъртна присъда над мъж или жена.
Но въпреки че Каяфа може да издаде смъртна присъда, тя първо трябва да бъде одобрена от римския прокуратор, кой¬то има последната дума дали тя да бъде изпълнена, или не.
Пилат е римлянин езичник. Каяфа е евреин. Двамата се молят на различни богове, ядат различна храна, имат раз¬лични надежди за бъдещето и говорят различен език. Пилат служи на волята на обожествения римски император, а Кая¬фа служи по волята Божия. Общото между тях са властта, с която разполагат, гръцкият език и убеждението, че имат правото да направят всичко, за да се задържат на власт.
Така официалната власт и религията държат Юдея в мъртва хватка. Сега Каяфа изпълнява своите задължения в това партньорство, изпращайки група овластени свещеници в дивата пустош, за да оценят религиозните действия на Йоан Кръстител.
„Рожби ехиднини! – провиква се Йоан към свещениците от храма, които са дошли да го разпитват край реката. – Секирата лежи вече при корена на дърветата. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън.“
Всички обръщат очи към стъписаните представители на духовната власт, после поглеждат обратно към Йоан, жадни да чуят какво още има да каже. Макар да се знае, че някои от тези начетени мъже са и големи лицемери, досега никой не е дръзвал да им го каже открито в очите. Йоан обаче кара фарисеите и садукеите да избират между това да бъдат кръстени или да горят във вечния огън.
Духовниците са стъписани от думите му и нищо не отвръщат.
Йоан отново се обръща към множеството, дошло да бъде кръстено. Земеделци, занаятчии, митари и войници – всички се отнасят с почит към монашеския живот на Йоан, към неговата прямота и сила. Мнозина копнеят да вземат пример от безстрашното му и свободолюбиво поведение. Той изглежда недосегаем за заплахата на Рим. Някои дори се чудят дали си плаща данъците и ако не, какво ли ще се случи с него.
Но най-вече дълбоко в сърцата си тези скупчени около Йоан хора се питат не е ли самият той бъдещият Месия, за чието идване проповядва.
Отговорът на този въпрос идва на следващия ден.
Йоан отново стои насред река Йордан. На брега зад него е селцето Витания. Денят както обикновено е горещ и дъл¬га редица богомолци чакат да бъдат кръстени.
Йоан зърва в далечината някакъв човек да се спуска към реката. Исус от Назарет, също като Йоан Кръстител, има дълга коса и брада. Обут е в сандали и носи проста роба. Погледът му е бистър, а плещите – широки като на човек, занимаващ се с тежък физически труд. Изглежда по-млад от Йоан, но не с много.
Изневиделица на рамото на Исус кацва гълъб. Той не прави опит да го прогони и птицата остава спокойно на мястото си.
Гълъбът променя всичко. В този миг яростта, която обикновено подклажда проповедите на Йоан, изчезва. Тя от¬стъпва място на почуда и възхита при осъзнаването, че неговите откровения се превръщат в реалност. Тълпата богомолци наблюдават как изпълненият с благоговение Йоан приближава Исус. „Ето Агнецът Божий. Аз видях Дух да се спуска като гълъб върху него от небесата и да остава там. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: Над когото видиш да слиза Духът и да остава върху него, този е, който кръщава с Дух Светий. И аз видях и свидетелствам, че този е Син Божий.“
Богомолците коленичат и опират лица в земята. Исус не реагира на този израз на боготворене. Но и не прави нищо, за да ги разубеди. Назарянина просто нагазва във во¬дата и застава до Йоан в очакване да бъде кръстен.
Йоан е поразен. „Аз имам нужда да се кръстя от тебе, а ти ли идеш при мене?“

Исус не разкрива самоличността си. Той е обикновен дърводелец и строител, трудил се цял живот. Научил е на¬изуст псалмите и Светото писание. Плаща си данъците и се грижи за майка си. За непредубеден наблюдател това е един от многото отрудени евреи. Няма никакъв свише знак за неговата божественост.
В еврейската култура да се провъзгласиш за Бог, е углав¬но престъпление. Ето защо Исус се разкрива едва когато може да поприказва тихо с Йоан Кръстител. Скланяйки гла-ва, за да приеме кръщението с вода, той му казва: „Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“.
Йоан полага длан върху гърба на Исус и бавно го потапя. „Кръщавам те с вода, за да се покаеш“, казва, докато го държи във водата.
После го изправя на крака.
„И аз видях и свидетелствах, че това е Син Божий“, про¬виква се Йоан.
„Син Божий“ е царствена титла – тя показва, че удостоеният е Месия, и някога е принадлежала на цар Давид. Според вярването, щом Месията се завърне, той ще е цар на евреите, същият като Давид, съвършения цар. Присъстващите приемат думите „Син Божий“ като Давидовата титла – помазаният, който идва да властва като цар.*
Множеството остава коленичило, докато Исус излиза на брега и продължава по пътя си. Тръгнал е към пустинята, за да се отдаде на пост в продължение на четирийсет дни и нощи. Предприема това пътуване по своя воля, защото знае, че трябва да очисти тялото и духа си, като се изпра¬ви лице в лице и пребори всички изкушения, преди да започне да проповядва своето верую на хората.

Задачата на Йоан Кръстител е изпълнена. Но заедно с това и съдбата му е предопределена.
Йоан е сред малцината пророци, които доживяват да видят как предреченото от тях се сбъдва. Но хората все още желаят да бъдат пречистени от греховете си чрез кръщение, затова тълпите продължават да следват Йоан, където и да отиде. Нещо повече, последователите му все повече се увеличават. Макар вече да няма нужда да предве¬щава идването на Христос, Йоан владее мощната дарба на красноречието. Той няма намерение да отминава с мълчание престъпването на морала и житейската несправедливост. Затова, щом научава, че Ирод Антипа се е развел с жена си, а после е престъпил Мойсеевия закон, като е взел за съпру¬га бившата жена на брат си, той не може да замълчи. По време на скиталчествата си из провинцията, където и да отиде, Йоан Кръстител високо порицава Антипа, настрой¬вайки населението срещу владетеля.
Антипа заповядва на съгледвачите си, които вървят по петите на Йоан, да го арестуват. Йоан е окован във вериги, а после го принуждават да измине пеша двайсет и пет кило¬метра през нажежената пустиня. Накрая той вижда нещо да се мержелее пред него. Това е построената от Антипа на върха на хълм пустинна крепост Махерус. Сега трябва да се изкачи близо сто метра нагоре по стръмния склон до цитаделата, която от всички страни е обградена от ска¬листи клисури. Антипа нарочно се е погрижил тази крепост да бъде непревземаема. Той се бои от нападение откъм Ара¬бия, която е на изток, затова е подсилил това естествено природно укрепление с дебели два метра стени и ъглови бой¬ници, високи по трийсет метра. „Нещо повече – ще опише един ден историкът Йосиф Флавий съоръжението на Антипа, – той събрал вътре голямо количество стреломети и други бойни машини, а други изобретил така, че по всякакъв начин да допринесе за безопасността на обитателите по време дори на най-дългата обсада.“
Гледката от двореца, разположен в сърцето на кре¬постта, е поразителна. Ако на Йоан беше позволено да є се наслади, той сигурно щеше да види едва забележимите извивки на река Йордан в долината в ниското. Минавайки през портите на крепостта, Йоан навярно е поспрял, за да хвърли последен поглед към света навън. Но тежките врати са се затворили твърде бързо зад гърба му. Все още окован във вериги, той е отведен в тронната зала на Антипа, къ¬дето застава решително и безстрашно пред човека, който твърди, че е цар на евреите. И дори когато му се дава шанс да отрече онова, в което го обвиняват, той отказва. „Не е според закона – обръща се той към владетеля – да взимаш жената на брат си.“
Жената, за която става дума – Иродиада, – седи до Антипа. С обвиненията си Йоан заклеймява не само нейния съпруг, но и нея самата. Но Иродиада забелязва, че Антипа всъщност се бои от Йоан и се страхува да заповяда него¬вото убийство. Иродиада обаче е търпелива и знае, че ще открие начин да си отмъсти. Как се осмелява този чорлав дивак да я обижда?!
Така Йоан е хвърлен в тъмницата на крепостта Махе¬рус, за да гние там, докато Антипа не благоволи да го осво¬боди или пък докато Иродиада не накара да го убият.

Но в това време над Антипа надвисва още по-голяма заплаха. Исус от Назарет вече е предприел своето духовно пътешествие – мисия, с която ще предизвика най-могъщи¬те властници на света.

Свързани заглавия
„Да убиеш Исус“ – новият хит на авторите на „Да убиеш Кенеди“, излиза и у нас

„Да убиеш Исус“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

225781_b

Едни от най-добрите криминални писатели празнуват по свой начин Коледа

Коледният сезон е време за вършене на добрини, искрящи светлини и пара, издигаща се от …