Начало / Любопитно / „Пътешественици“ от Вяра Тимчева (откъс)

„Пътешественици“ от Вяра Тимчева (откъс)

В „Пътешественици“  на Вяра Тимчева са представени хора от разнообразни произход, етнос, религия, социално положение и пол , които разказват за вълнуващите си пътешествия из удивителни кътчета на планетата, отговаряйки на 10 въпроса. Сред въпросите в анкетата са: Първото ви голямо пътуване?, Най-интересното приключение по време на пътуване?, А най-страшното?, Най-комичното приключение, което ви се е случило на път?, Трябва ли е човек да е богат, за да пътува? и др.

 

Седрик Мабилот

Аз не съм от плашливите… Някой ден смъртта ще се покаже иззад някой ъгъл. Приемам с мир този неизбежен край. Надявам се в този ден да я погледна в очите и да ѝ отвърна с усмивка. И все пак навярно тя вече на няколко пъти е идвала за мен. Като любител на високите скорости с мотор неколкократно вече съм я усещал да ми диша във врата между два автобуса, които се разминават на кръстовище, или пък по индийските пътища, където предимството не е на дясностоящия, а на този, който има по-голямо превозно средство. По „пътя на смъртта“ в Боливия шофьорите на автобуси си организират надбягвания помежду си, а когато видят край пътя украсена с цветя паметна плоча на някой, който е паднал в пропастта при произшествие, пускат волана и започват да се кръстят, при положение че пътят е толкова тесен, че дори не се вижда от прозореца, и колелата са буквално на два пръста от бездната.
Но тук ще ви разкажа за една банда, която веднъж по изгрев слънце се опита да ни ограби – нас, бедни студенти, докато спяхме на плажа. С тогавашната ми приятелка, чехкиня, бяхме тръгнали на ваканция с раници на гръб, без пукната пара. Човек не е сериозен, когато е на 20 години .
Бяхме прекарали част от нощта на вътрешното стълбище в жилищна сграда, после няколко часа – в празен влак на гарата в Ла Рошел. Там имаше доста бездомници. Отначало дори се поразговорихме с двама от тях. Те ни разказаха за начина, по който обикновено си прекарват времето – кражби в магазини, чупене на всичко, до което се доберат, различни нарушения – обикновеното всекидневие на дребни безделници от предградията, които после да се хвалят с жалките си подвизи и да се състезават за титлата „най-способния нехранимайко“. Но когато единият от тях сложи ръката си на коляното на приятелката ми, заявявайки: „Не е лошо твойто маце“, аз ги изхвърлих навън и останахме сами във вагона. Но на развиделяване започнаха да минават контрольори и се прехвърлихме на плажа. Там с богатия си опит на пътешественик, преди да заспя с глава на раницата си вместо възглавница, я овързах за раницата на приятелката ми и пъхнах пътния си нож в качулката на спалния си чувал.
Събуждането ми протече странно – изведнъж главата ми клюмна в нищото. Отворих очи точно навреме, за да видя как една ръка внимателно измъква раницата ми; но въжетата се опънаха, двете раници, вързани една за друга, станаха прекалено тежки за въпросната ръка и тя изпусна товара си. Аз осъзнах какво се случва и сънят на мига избяга от мен. Изправих се бързо и видях, че сме заобиколени от около двайсетина младежи между 15 и 25 години – всичките нехранимайковци от влака, събрани в шайка, готови за лов. Лидерът им застана срещу мен, придружен от един „провокатор“. Глутницата чакаше първото кръвопролитие.
Знаех как обикновено стават подобни нападения – провокаторът цели да предизвика инцидент, така че нападнатият да изгуби самообладание, което пък да позволи на шайката да намери един вид морално оправдание за действията си. Беше ми се случвало вече. Аз пък съм лидер сам на себе си. Знам, че ако искам да ме възприемат като лидер, не трябва да се поддавам на провокациите и трябва да разговарям само с лидера на бандата. В противен случай, ако падна до нивото на провокатора, глутницата ще ни нападне. Важно е да избегна да правя първи жест; трябва да го изчакам да дойде от другия, показвайки, че съм готов за него.
И ето – провокаторът протяга ръка в опит да открадне якето ми. Аз заповядвам: „Пусни го!“ Той се подчинява. Сега вече ще ме възприемат като лидер. Но те са прекалено много на брой, прекалено самоуверени – трябва да всея съмнение всред тях, нямам друг избор.
Казах вече, че не съм от плашливите. Че се чувствам в мир със смъртта. Измъквам ножа си. Вместо да отстъпя, по-скоро съм готов да умра, но да предотвратя сбиването, обира, изнасилването на приятелката ми, кой знае още какво.
В далечината виждам един чистач, единственият евентуален свидетел на сцената в този час на деня, когато плажът е съвсем пуст. Изкрещявам му, но той най-вероятно дори не ме чува, толкова е далече. Но все пак е там. Обществото е някъде около нас, недалеч.
Няма смисъл от повече думи. Отварям ножа, стискам го в ръка и поглеждам лидера право в очите. Ако ме нападнат сега, поне няма да имат морално оправдание. И със сигурност ще поваля поне един от тях – него.
Провокаторът изглежда стреснат. Той знае, че ще е следващият, и започва да се съмнява в импровизирания лидер. А аз не се колебая, сам съм си лидер, имам само себе си. Чувствам, че лидерът поддава психологически, губи от увереността си. Провокаторът се опитва да ме заговори, но аз не отговарям, дори не го поглеждам. Мълчанието ми го смущава, подкопава схемата му на провокация. „Хей, тоя има нож и само мълчи!“, казва на лидера, а после отстъпва назад, оставя го сам срещу ножа. Ще има ли атака, кръв и смърт? Но лидерът също е разколебан и насреща ми те вече не са глутница, не са едно цяло; само сбирщина от индивиди, всеки от които се чуди заслужава ли си да се стигне до истински бой с истински нож, с реално усилие и реален риск. Всеки от тях си мисли: „След шефа вероятно ще дойде моят ред.“
След няколко дълги секунди лидерът прави крачка назад, разколебан. Шайката се разпада, всички се обръщат и се отдалечават; вече няма глутница, няма лидер, няма провокация – само банда изгубени хлапаци.
Всички извадихме късмет в този ден.
Тъжна история – навярно те заслужават по-добър живот от този. Същия следобед срещам на улицата двама от членовете на бандата и ги поглеждам право в очите. Те поглеждат в краката си и отминават.
Отдавна вече не нося нож, когато пътувам. Предпочитам да разрешавам пререканията чрез общуване. Хуморът обезоръжава най-добре. Но винаги си имам едно наум, най-вече с младите токсикомани от бандите, каквито съм виждал от Рио де Жанейро до Санта Круз, минавайки през Буенос Айрес и през София. При тях няма разум, няма начин да се установи общуване, те са извън всякакъв контрол – властелини на насилието по улиците, на тъмните сделки. Те са може би единствените, които могат да ме накарат да напусна дадено място, без дори да се опитам да общувам с тях.

Бела Чолакова

Най-комично бе не толкова самото пътуване, колкото заминаването ми от Никарагуа. Бях прекарала там почти месец на гости на брат ми и наивно вярвах, че вече няма какво да ме учуди.
С него се колебаехме какъв подарък да занеса на майка ми. Всъщност нямаше нужда от много мислене – тя винаги е мечтала за люлеещ се стол, а Никарагуа е страната на люлеещите се столове, така че беше ясно още от самото начало. Единственото, което трябваше да ни притеснява, бе пренасянето. Все пак ставаше дума за голям и тежък люлеещ се стол. Сега, като се замисля, се учудвам как дори за секунда не ни е хрумнало, че всъщност мога да ѝ купя такъв и от България. Явно и двамата с брат ми сме еднакво луди в ентусиазма си, защото положихме толкова усилия да измислим как да стане пренасянето и дори не помислихме, че съществува по-лесен вариант.
Както и да е, купихме прекрасен люлеещ се стол директно от един дърводелец, който живееше сред тропическата гора. Това беше най-малкият проблем. Решихме, че столът ще бъде опакован на две отделни части и даже забравихме за него. Ден преди заминаването аз започнах да си приготвям и куфара и тогава изведнъж се сетих, че всъщност имам право само на два пакета багаж. Което означаваше, че или трябва да си оставя куфара, или да взема само половин стол.
Измислихме някаква „гениална“ система и всичките ми дрехи и лични вещи привързахме с десетки въженца за рамката и седалката на стола. Изглеждаше ужасно странно – все едно огромен шарен октопод се бе увил около коренище. Тази сложна задача ни отне няколко часа работа, но пак не бяхме напълно готови. Това странно подобие на стол трябваше да се опакова, така че да може да издържи пътуването до България, което си беше поне 24 часа и пет различни полета.
Брат ми ми каза:
– Най-добре да отидем на летището и да намерим опаковъчна фирма.
Естествено, как не се бях сетила по-рано. Натоварихме двата пакета и потеглихме към летището. Надявах се да има специално гише на терминала, където със специални опаковъчни материали и машини да превърнат този безумен багаж в сигурен и стабилен пакет.
Но бях забравила едно много важно нещо – че се намирахме в Никарагуа.
„Официалната фирма“, която отговаряше за опаковането на всички багажи на летището, се оказаха двама съмнителни типове, които седяха пред един хамбар близо до летището.
За мой ужас на всичкото отгоре заваля порой, който превърна улиците в реки, а моя багаж – в стол с подгизнали дрехи по него.
Мъжете ни увериха, че без проблем ще опаковат стола, но за мое учудване ни питаха дали не си носим поне кашони или нещо такова. Ако имахме кашони, щяхме ли изобщо да идваме при тях?
– Не се притеснявайте, сеньорита, веднага ще донесем – успокои ме единият.
Реших, че заради дъжда материалите им са в някакъв офис и момчето просто ще отиде да ги вземе. И наистина той изчезна зад бараките и след по-малко от десет минути се появи с няколко кашона – малко поопърпани и мокри ми се видяха, но вече не смеех нищо да кажа.
Започнаха да опаковат те, но се оказа, че и канап нямат. Тъкмо момчето да тръгне да търси и зад бараките се появи някакъв тип, който крещеше:
– Върнете си ми кашоните! Крадци, крадци! Откраднаха ми кашоните!
Аз реших, че нещо не съм разбрала, все пак испанският ми не е добър, но за мое съжаление се оказа, че момчето не е ходило до никакъв офис, а просто да открадне кашони някъде наблизо.
Направо се разплаках. Но така или иначе след поройния дъжд моите сълзи не можеха да намокрят повече стола.
Не знам какво се разбраха със „законния собственик“ на кашоните, но е факт, че не му ги върнаха.
Тогава наблизо мина един човек, най-вероятно служител на TАСА, защото на главата си беше нахлузил вместо дъждобран огромен найлонов плик с емблемата на авиокомпанията. Найлонов плик, в каквито по принцип се опаковат багажите в нормалните страни.
– Щеше да е хубаво да имаме такъв плик – казах аз с надежда, че някой от нашите опаковащи ще отиде да попита човека откъде го е взел и да поиска и за нас.
Момчето явно мислеше като мен, защото веднага хукна към служителя. Тогава разбрах, че не мисли точно като мен, защото, вместо да го попита откъде е пликът, той направо го хвана, измуши му го от главата и просто го взе.
В този момент вече не знаех да плача или да се смея. Не чух какво си казаха, но е факт, че със същия найлон, с който никарагуанецът си пазеше гърба допреди секунда, бе обвит моят стол.
Вече бях тотално шашната, така че, когато момчетата надонесоха и стиропор и опаковъчно фолио, нито дума не казах. Само се надявах да не дойде някой отнякъде да си ги поиска и да трябва да разопаковаме. Единственото, за което съжалявам, е, че не снимах готовите пакети, защото друг такъв багаж просто няма.
На всичкото отгоре перипетиите не свършиха дотук. Когато най-накрая след 24 часа лашкане по самолети и тичане по летища, за да хвана връзката, пристигнах в България, от чудния багаж пристигна само едната част.
Идеално – щяхме да си имаме люлеещ се стол без седалка – нещо като нов вид фитнес уред. Служителите на българското летище ме помолиха да опиша багажа си и дори услужливо ми показаха листовка с примерни чанти, за да се ориентирам на коя най-много прилича.
– На никоя – отговорих без колебание, – багажът ми е пакет с неясна форма, опакован от едната страна със стиропор, от другата с мокър картон, отгоре завит в найлон с емблемата на TACA и на места залепен с тиксо.
Изгледаха ме така сякаш се колебаеха дали да извикат антитерористичен екип или направо някой от психиатрията.
На следващия ден, когато пакетът най-накрая пристигна, всички служители дойдоха да видят това чудо и доста се колебаха дали да не го разопаковат и щателно да го проверят. Какво толкова странно – просто дрехи, обвити върху стол с канап и подсигурени с кой каквото успя да открадне от летището в Манагуа – стандартна никарагуанска пратка.

„Пътешественици“  тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

donald-trump

Доналд Тръмп погна племенницата си за приходи от книга

Бившият президент заведе жалба срещу нея и „Ню Йорк Таймс” „Твърде много, никога достатъчно” излезе …