Начало / Интервюта / Иво Иванов: Човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее

Иво Иванов: Човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее

Вече две десетилетия завладяващите истории на Иво Иванов прелитат Океана, за да стигнат до многобройните читатели в България. „Кривата на щастието” е заглавието на новата му книга, в която издателство „Вакон” събра 73 от тях, публикувани през последните години.
–––––––––––––-.

Навярно хиляди са чели твоите истории, но какво би казал на тези, които за първи път посягат към текстовете ти, кой е Иво Иванов?
–    Преди години се натъкнах на странна постройка на улица „Мейн” в Канзас Сити. Бяла, многоъгълна сграда с неправилни форми и особена фасада. Архитектурата беше много нестандартна и дори леко комична: сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател от далечното минало се бе опитал да надникне в бъдещето. Бяхме тръгнали с двама състуденти да гледаме филмa „Доблестни мъже”. Въпреки че бяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за постройката, освен че е църква. Храмът дишаше, имаше характер и ме дърпаше безмилостно към себе си. Не съм архитект, разбира се, но съм активен консуматор на архитектура, така че реших да се отбия в църквата и да разбера за какво точно става дума. Оказа се, че църквата е дело на легендарния Франк Лойд Райт и служителката в офиса ме посъветва да изчакам чистача Джефри, който щял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми отидоха на кино, а аз останах да чакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният, но лъчезарен старец ми показа дори най-скритите, тайни кътчета на зашеметяващата и изненадващо обширна сграда. Разказа ми много лични, интересни истории за храма, така че в един момент той придоби ново, органично измерение, бързо надрасна купчината строителни материали, от които се състоеше, и се настани завинаги в душата ми. Това не бе обикновена сграда, а функционална скулптура и може би нещо повече… Тръгнах си от църквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо и стойностно. Сега, всеки път когато минавам оттам, си спомням с усмивка за Джефри, но и също така и за великолепния филм на Роб Райнър, който гледах по-късно на видео.
На тези читатели, които за пръв път посягат към текстовете ми, бих искал да кажа, че има смисъл да ги четат, но само ако са от хората, които биха се отклонили за малко от пътя си, за да влязат в църквата. Киното може да почака. Всяка личност, за която става дума в тези странни истории, е параклис с неправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство, чийто архитект е самият живот. И в крайна сметка, това, за което искам да ви помоля, е да ми разрешите да бъда вашият чистач Джефри, да ви хвана за ръка и да ви разходя из най-потайните, отдалечени и непосещавани кътчета на големия храм. Гарантирам ви, че няма да съжалявате.

Как намираш темите или може би те теб намират?
–    Не съм съвсем сигурен. По всяка вероятност се търсим взаимно. От една страна, страдам от остра информационна болест. Патологично любопитство. Чета непрекъснато, ловувам из всички медийни пространства и може би най-важното: пътувам! Пътувам когато и където мога. По повод и без повод. Магията на живота не е в точка А. Не е и в точка Б, а по-скоро в непредвидимите вълшебства на разстоянието между тях. Вярвам в мистерията на пътя, в движението, в новото преживяване, в неочакваните срещи и в идеята, че човек не умира, когато спре да диша, а когато спре да живее.
От друга страна, често имам усещането, че конкретни истории, които носят ценно послание, търсят своя разказвач целенасочено. Те искат да бъдат чути, да открият ефира си и да бъдат споделени с хората, които ги заслужават и които биха имали полза от тях.

Споменаваш, че си повлиян от Хънтър Томпсън, което е видимо и от материалите, където откриваме и твои преживявания и емоции, разкажи ни повече за влечението ти по гозно журналистиката.
–    Навремето учителката ми по литература настояваше всяка наша публицистична мисъл да има увод, развитие и заключение. Нормативите й бяха строги и непоклатими и до голяма степен отричаха отклоняването на личното мнение от общоприетото. Тя просто бе рожба на друго време… на друга епоха. Години по-късно, в канзаския университет се натъкнах на статия на Хънтър Томпсън, посветена на конното надбягване „Кентъки Дерби”. След това позволих на катакомбените коридори на колежанската библиотека да ме погълнат за около две седмици, тъй като в тях открих и изчетох всичко написано от този странен властелин на контра-културата. Въздъхнах с облекчение, тъй като разбрах, че това, което винаги съм искал, е възможно, ефикасно и истинско. Историите оживяваха и героите им придобиваха плът и кръв, когато авторът проявяваше достатъчно смелост да стане част от тях. Хънтър Томпсън нахълтваше в собствените си страници и бе в състояние да изправи от смъртния му одър дори най-анемичния, умиращ разказ, инжектирайки в него… себе си!
Малко по-късно отидох на лекция, посветена на структурите в литературата. Лекторът беше един от моите идоли – Кърт Вонегът! Двайсет години по-късно помня почти всяка дума. Великият писател ни каза, че робувайки на установени канони, ограничаваме не само себе си, но и всички останали… човешкия прогрес като цяло. Според мен Вонегът се надяваше лекцията му да провокира младите ни съзнания. Да ни предизвика да разчупим нормите, които ограничават вижданията ни. Защо трябва всичко да е линейно, опитомено и еднакво? Всяка нова, оригинална мисъл е волен, див мустанг в голямата прерия, а всички знаем че пленени в тясна конюшня, дивите мустанги изтляват и умират.
Не бих казал, че съм голям привърженик на произведенията на Томпсън, но определено съм привърженик на неговата естетика. Аз лично предпочитам да присъствам малко по-ненатрапчиво в статиите си и да не превръщам историята в заложник. Определено обаче дължа много на гонзо журналистиката. Тя мачка литертурните догми, проповядва свобода и неуморно търси разчупени формати. Не знам дали това, което аз пиша, е гонзо журналистика, но това, което знам със сигурност, е, че не бих позволил на никого да редактира въображението ми. В крайна сметка всичко се свежда до следния въпрос: какво предпочитате – да живеете затворени в тясна конюшня или да се носите волни и щастливи в безбрежните прерии като диви мустанги с двойка по литература?

Ако трябваше да си лепнеш етикет, под който пишеш той спортен екзистенциалист ли би бил?
–    Всъщност този интересен етикет ми бе лепнат за пръв път от анонимен читател в интернет и донякъде съм съгласен с него, макар че не съм много по етикетите. Според мен единственият етикет, който трябва да носи един журналист, е този, който понякога се вижда по витрините: НЕ СЕ ПРОДАВА! Екзистенциализмът по принцип е много пластично понятие и трудно се поддава на дефиниция. Не смяташ ли, че малко или повече всеки човек е екзистенциалист? Ако и ти самият, се замислиш за себе си, миналото си и предстоящото ти бъдеще, навярно ще откриеш екзистенциална сърцевина в собствената си философия. Не става дума толкова за идеите на Киркегор, Камю и Сартр, колкото за начина, по който навигираме между обстоятелствата, подхвърлени ни от живота.
Разбира се, че има огромна доза екзистенциализъм в моите истории. Техните герои често са инцидентни екзистенциалисти. Тези, които са запознати със статиите ми, знаят, че за мен спортът е нещо като ракета-носител, която да помогне и на мен, и на читателя да излезем в орбита. Космическият кораб обаче е по-важен, защото е пълен с въпроси и иска да открие техния отговор дори ако трябва да ги търси в големия, черен вакуум. Какво ли е екзистенциализмът? Автентичното, искрено съществуване като смисъл на живота? Вечно трептящата връзка между това, което сме били, това, което сме и това, което можем да бъдем? Древният конфликт между битието и неговия хладен, мистериозен антипод?
Всъщност той е всичко това и може би всичко останало, за което може да се сетите. Самото активно търсене на смисъл е част от екзистенциалната доктрина. За разлика от много други идейни течения и философии, това движение е прогресивно, отворено и търпящо възражение. Екзистенциализъм може да откриете навсякъде: в терзанията на Достоевски, в пътеводителя на галактическия стопаджия, в музиката на Пинк Флойд, в кошмарите на Кафка, в архитектурата на Антонио Гауди…
Едно от най-изумителните творения на екзистенциализма е великолепният филм на Вим Вендерс „Криле на желанието”. Гледал съм го толкова много пъти, че съм разбрал, че никога няма да мога да го гледам достатъчно. В него става дума за всичко: смисъла на живота и смъртта, човешката природа, любовта, отчаянието, старостта, младостта, промяната, светлината, мрака, жестокостта, добрината и най-вече… Най-вече става дума за избора! Изборът да минеш през дните си в безопасно и безплътно съзерцание или да се включиш безстрашно в собствения си живот и да попиеш жадно всяка хубава или болезнена секунда, дори и да ти се наложи да кървиш. Това е екзистенциално и трудно решение, за което са нужни криле… криле на желанието. Аз още ги нямам, но чрез тези истории навярно се опитвам да ги придобия. Дано някой ден да успея.

Защо избра „Кривата на щастието” за име за книгата си, все пак едноименната история е доста драматична?
–    Въпреки че изумителната история на феноменалния Кърт Уорнър едва ли е най-добрата статия в сборника, нейното заглавие някак си пасна идеално на книгата. Ако има някаква съединителна тъкан между отделните истории, то тя се дължи именно на капризния характер на съдбата, на вечните възходи и падения, които ни съпътстват по неравната крива на щастието.

Какво е щастието за теб – състояние на духа, емоция, материално съизмеримо ли е?
–    Питаш ме не какво е щастието, а какво е “щастието за теб”. Това е много важно, тъй като то винаги е лично и миражната му натура се дължи на субективното начало заложено в самото понятие. Цели енциклопедии са изписани за това какво точно е щастието и въпреки това чезнещите му контури ни убягват. В последно време всеки втори психолог, социолог, физиолог и кой-ли-не-лог иска да бъде щастиелог. Ако погледнеш в речника, ще видиш, че той се опитва да обясни щастието като състояние. Някакво присъствие на задоволство, блаженство и емоционален баланс. Но дали наистина е така? Тази дефиниция е убедителна за някои, но за други едва ли. Има хора, които търсят щастие в болката… като екстремния колоездач Мат Хофман да кажем, за когото писах в първата си книга. Други, като авантюристът сър Ранулф Файнс, смятат покоя и равновесието за най-голям враг на личното им щастие. Всичко е толкова индивидуално… Питаш дали има материален елемент в щастието и отговорът не е толкова лесен, колкото изглежда. Достатъчно ли е да ядеш хайвер и да живееш в палат, за да си щастлив? Познавам приказно богати хора, които са дълбоко нещастни и измъчвани от депресия и съмнения: Кой е приятел и кой използвач? Обичат ли ги децата им, или горят от желание да си разделят наследството им? Защо шават очите на прекалено младата им съпруга? Честно казано, от това, което съм видял, кривата на материалния просперитет рядко съвпада с кривата на щастието. От друга страна, тараумарите, които живеят в пещери в северно Мексико и нямат нищо освен парче плат за дреха и приказната природа около себе си, са сред най-щастливите хора на планетата. За повечето от нас обаче като че ли е нужен някакъв материален минимум, за да се докоснем до своята форма на щастие. Не става дума за разрушителна еснафщина и материализъм, но ако се бориш всяка секунда да оцелееш и да свържеш двата края, е трудно да постигнеш емоционалната независимост, необходима, за да се докоснеш до щастието. На мен ми трябва много малко, на моя идол дядо Добри от село Байлово още по-малко, на трети повече, но всеки човек има нужда от нещичко, което да му позволи да функционира в сферата на собственото си равновесие.
Лично за мен щастието се покрива донякъде с мнението на речника, но продължава да бъде много химерично и очертанията му да ми се изплъзват. То не е толкова цел, колкото моментно удовлетворение, в чиято мимолетност се крият и радостта, и трагедията на нашето съществуване. Когато усетя присъствието на щастие, се опитвам да намаля оборотите и да се насладя на всяка секунда, защото знам… след малко кривата може да тръгне надолу към абcцисата. Не съм религиозен, но ми харесва концепцията на будистите, които настояват да живеем в сегашния момент и се стремят не към щастие, а към просветление. В неговата недостижимост има дълбок екзистенциален смисъл. Може би големият въпрос е дали вместо да търсим щастието, да не се опитаме да направим по-лесното: да дефинираме неговия антагонист нещастието? И просто да разберем, че всеки миг, в който дишаме и живеем на тази земя, без да страдаме, е нирвана за смъртната ни плът. С други думи: отсъствието на нещастие е присъствие на щастие.

Спомена за тараумара, главните герои на „Родени да тичат”. Тази книга промени доста нагласи и у нас, както и в САЩ. Ти какво взе от философията на бягащите хора?
–    На този свят има завладяващи книги. Има перфектно написани книги. Има обогатяващи книги. Но понякога, много рядко се появяват и животопроменящи книги. „Родени да тичат” е една от тях. Тя е животопроменяща книга, която може да накара човек изцяло да преоцени и дори да промени пътя си. Днес тя е смятана от мнозина за най-добрата книга на спортна тематика в историята! За пръв път видях Кристофър МакДугъл в шоуто на Джон Стюърт, когато „Родени да тичат” още не бе станала популярна. Бях заинтригуван от личността на МакДугъл и веднага купих вълшебното му произведение. Това, което последва, бе изумително! Прочетох книгата на един дъх, без да се храня, да отговарям на телефона и да спя. Обръщах жадно страниците на един шедьовър, който ме открадна напълно от обкръжаващата ме действителност. Уж ставаше дума за истинска история и за действителни личности, но Кристофър бе написал книгата за мистериозните тараумари по такъв начин, че тя се четеше като някакъв документално-приключенски роман. Моите три статии за тараумарите са просто несръчен опит да преразкажа книгата на МакДугъл. Те са бледо копие на неговата епична творба, която вярвам, че трябва да бъде прочетена от всеки. Докато пишех трилогията си, се молех тя да стигне до някого, който да се заинтригува достатъчно, зa да преведе „Родени да тичат” на български. Толкова ми се искаше философията на тарамурите и техният подход към живота и природата да станат достояние на всеки човек в България. И ето че сега, по някакво великолепно стечение на обстоятелствата, същото издателство, което даде на българския читател „Родени да тичат”, се зае да издаде и моята книга, което безспорно е голяма чест.
Не е ли странно, че историята на тараумарите отворя вратата към един свят, който всъщност винаги е бил част от нас? Вратата никога не е била заключвана и винаги е била под носа ни, но постепенно сме забравили в коя стая от големия си дом да я открием. Крис МакДугъл ще ви отведе до нея и ще сложи ръката ви на дръжката, a ако прочетете книгата му, без съмнение ще разберете и нейното послание: че има начин да съжителстваме в хармония със своето древно и мъдро „аз” и че ако продължим да отричаме движението, заложено в клетките ни, ще отречем собствената си същност и това, за което сме родени.

Ако погледнем като цяло историите, които ни разказваш са доста драматични, но ти винаги успяваш да извадиш позитивното от тях и да завършиш някак си с надежда.
–    Дано наистина да е така, защото това би осмислило усилията ми. По принцип вярвам в доброто начало и в идеята, че дълбоко в себе си дори най-лошият човек крие нещо хубаво, което си заслужава да бъде открито, събудено и реставрирано. Може би такава е мисията на повечето от тези истории и техните герои –да открият добрия, независимо мислещ човек в нас и да му дадат шанс да живее и твори. Много от хората, за които разказвам, не са суперзвезди. Те често са просто обикновени, малки хора с големи истории. Ако е истина, че в съществуването на всеки човек има някакъв смисъл, то може би мисията на моите герои е техните истории да построят мост през океана и да стигнат до сърцата на много други хора в далечна България, които имат дълбока, вътрешна нужда от тях.

Интервюто взе Тодор Станчев

Свързани заглавия

Излиза „Кривата на щастието” на Иво Иванов

„Кривата на щастието” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …