Начало / Критика / Марио Варгас Льоса: Какво е да си либерал

Марио Варгас Льоса: Какво е да си либерал

Марио Варгас ЛЬОСА е перуански писател, един от водещите латиноамерикански романисти, публицисти и есеисти. Статията е публикувана в аржентинския вестник „La Nacion Argentina“ и разпространена в България от БГНЕС.
––––––-

В края на ХVІІІ век думата „либерал“ променя своето значение и придобива нов смисъл, свързан с идеалите за свобода на френските и британски мислители от епохата на Просвещението (Джон Стюарт Мил, Джон Лок, Дейвид Юм, Адам Смит, Волтер). Либералите се борят с робството и намесата на държавата в живота на хората, защитават частната собственост, свободата на търговията, конкуренцията, личностната свобода и се обявяват против догмите и абсолютизма.

През ХІХ век либералът е човек, който преди всичко проповядва свобода. Той се бори за светска държава, за отделяне на църквата от държавата и за освобождаването на обществото от религиозния обскурантизъм. Неговите разногласия с консерваторите и авторитарните режими водят много често до граждански войни и революции.

Либералите от онова време са тези, които днес наричаме хора с прогресивни възгледи, обявяващи се в защита на гражданските права (самото понятие човешки права се заражда в епохата на Великата френска революция) и демокрацията.

С появата на марксизма и разпространението на социалистическите идеи либерализмът отстъпва първите позиции, защото се обявява в защита на политическата и икономическа система (капитализма), която социализмът и комунизмът смятат да премахнат в името на социалната справедливост, отъждествявана от тях с колективизма и одържавяването. Думата „либерал“ не променя навсякъде своето значение. В САЩ до ден-днешен с нея се обозначават хората с радикално мнение, социалдемократите или социалистите. Превръщането на комунистическото течение през социализма в авторитаризъм подтиква демократичният социализъм към центристки възгледи и го сближава (без да го обедини напълно) с либерализма.

В наши дни „либерал“ и „либерализъм“, в зависимост от културата и страната, означават доста различни неща, а понякога дори са противоречиви. Партията на никарагуанския диктатор Самоса се наричаше либерална, също както се нарича и неофашистката партия в Австрия. Объркването достигна такъв размах, че диктаторските режими на Аугусто Пиночет в Чили и на Алберто Фухимори в Перу понякога се наричат „либерални“ или „неолиберални“, защото са приватизирали отделни предприятия и са открили достъп до пазара. С подобни извращение на либералното учение грешат и някои либерали, убедени, че то преди всичко има отношение към икономиката, в основата на която лежи пазарът, някакво вълшебно средство за разрешаването на всички социални проблеми. Тези хора, наричащи себе си либерали, достигат до такива форми на догматизъм и са готови да направят отстъпки на крайно десните и неофашистите, че са дискредитирали либералните идеи, които мнозина днес смятат за прикритие на реакцията и експлоатацията.

При това трябва да се признае, че някои консервативни лидери като Роналд Рейгън (1981-1989) в САЩ и Маргарет Тачър (1979-1990) във Великобритания проведоха абсолютно либерални по своите цели и задачи икономически и социални реформи, давайки значителен тласък на културата на свободата, макар че в някои други области имаше движение назад. Същото може да се каже и по отношение на някои социалистически правителства, по-конкретно Фелипе Гонсалес (1982-1996) в Испания и Хосе Мухика в Уругвай. Те постигнаха значителни успехи в областта на човешките права, слагайки край на вкоренилата се несправедливост по редица въпроси и създавайки по-широки възможности за по-бедните граждани.

Една от ясно изразените черти на либерализма в наши дни е това, че той се проявява там, където най-малко от всичко го очакват, и напълно отсъства там, където, според някои профани, трябва да се заяви. За хората и партиите трябва да се съди не по това какво те говорят, а по техните дела.

Лудвиг фон Мизес, философ и либерален икономист от така наречената австрийска икономическа школа, се обявяваше срещу либералните политически партии, защото според него, либерализмът трябваше да бъде култура, която захранва широк кръг от движения и течения, които даже при най-сериозните разногласия, имат общ знаменател в лицето на основополагащите либерални принципи.

Нещо подобно вече отдавна се случва във водещите демократични страни, където при всички различия (засягащи, преди всичко, не главните, а второстепенните въпроси) между християндемократите, социалдемократите и социалистите, либералите и консерваторите, републиканците и демократите винаги съществува някакво съгласие, осигуряващо непрекъсната работа на всички държавни институции, приемственост на социалната и икономическа политика. Заплахата пред тази система представляват само екстремистките формации, като Националният фронт във Франция, Ломбардската лига в Италия, крайно левите и анархистичните групи и групички.

В Латинска Америка този процес не се развива толкова убедително. Заради слабата демократична култура, която има по-стабилна традиция само в Чили, Уругвай и Коста Рика, а в останалите страни се намира в зачатъчно състояние, там съществува по-сериозен риск от преобръщане на процесите и връщане към миналото, в сравнение с останалите части на света. Но демократичните процеси все пак набират сила и най-доброто доказателство за това са, че военните диктатури на практика прекратиха своето съществуване, а от въоръжените формирования останаха само ФАРК /Революционните въоръжени сили на Колумбия/. А и те самите са в състояние на клинична смърт, защото все по-малко хора ги подкрепят.

Освен анахронизма, каквато е Куба, съществуват правителства на популисти и демагози. Например Венецуела, мечтаеща да се превърне във велик катализатор на социалистическия революционен процес в Латинска Америка, преживява остра икономическа, политическа и социална криза, придружена от срив на националната валута, чудовищна скъпотия и разгул на престъпността и едва ли ще може да се превърне в образец на подражание, в какъвто искаше да я превърне Уго Чавес.

Либералите имат свой набор от основополагащи идеи. Че свободата – най-висшата ценност – е единна и неделима, именно тя осигурява настоящия напредък във всички области. Политическата, икономическата, социалната и културна свобода са неотделими една от друга и представляват единно цяло, което осигурява правосъдието, благоденствието, спазването на човешките права, равните възможности и мирния живот на обществата. Ако дори една от тези области на свобода бъде нарушена, тогава над всички останали надвисва опасност. Либералите смятат, че малката държава е по-ефективна, отколкото тази, която расте с големи темпове. И че когато това се случва, страдат не само икономиката, но и всички обществени свободи взети заедно. Те също смятат, че главната задача на държавата не е създаването на богатства, защото с това по-добре ще се справи гражданското общество в условията на свободния пазар, непризнаващ привилегии и уважаващ частната собственост. Осигуряването на безопасността, обществения ред, спазването на законността, образованието и здравеопазването са сред прерогативите на държавата, но не в монополна форма, а във формата на тясно сътрудничество с гражданското общество.

Тези и други либерални убеждения се реализират на практика по най-различен начин, зависейки от нивото на развитие на обществото, неговата култура и обичаи. За тяхното осъществяване няма строги формули и единни рецепти. Прибързаните и необмислени либерални реформи, които не почиват на съгласието на всички страни, могат да доведат до разочарование, да предизвикат безредици и политически кризи, поставящи под съмнение демократичния строй. Това е също толкова важен принцип на либералното мислене, както и икономическата свобода и уважението на човешките права. По тази причина либералите трябва да ценят преди всичко търпимостта, която ни се отдава с толкова много труд, особено на нас испанците и латиноамериканците, свикнали да смятаме единствено за правилно своето собствено мнение. Да проявиш търпимост означава да допуснеш вероятността, че твоите собствени възгледи може да се окажат погрешни, а чуждите – правилни.

Следователно е напълно нормално сред либералите да възникнат различни гледни точки по такива въпроси като абортите, еднополовите бракове и други. По отношение на всички споменати по-горе проблеми либералите нямат единен каноничен подход. Както е казал Карл Попър истината винаги има временен характер. Тя съществува дотогава, докато не възникне друга, която да я потвърди или опровергае. Конгресите и срещите на либералите много често напомнят събранията на троцкистите (когато троцкизмът все още съществуваше) – борбата на умовете, защитаващи противоположните идеи. Някои виждат в това признаци на неефективност и откъсване от действителността. Аз самият смятам, че благодарение на тези спорове, които Исая Бърлин наричаше „противоречиви истини“, либерализмът продължава да остава това учение, което в най-голяма степен съдейства за съвместното съществуване на различните социални класи и укрепването на човешката свобода.

(Със съкращения)

Свързани заглавия

Марио Варгас Льоса: Убеден съм, че литературата, писана за екрани, ще е конформистка
Марио Варгас Льоса: Хубавата литература е фундаментална за еволюцията на индивидите
Марио Варгас Льоса се съмнява в творчеството си
8 латино автори, които всеки трябва да познава
10 писатели, които ще се четат и след 100 години

Книги от Льоса тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

202009141517110355

„Хеликон-Троян“ се вписа в Празника на сливата!

„Хеликон – Троян“ отвори врати! На ул. „Васил Левски“ 42, близо до моста над река …