Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлиан Вучков е есеист, публицист, театрален, литературен и телевизионен теоретик, историк, критик, доктор на науките. Създател, коментатор и водещ на редица телевизионни предавания. Роден е във Варна през 1936 г.Публикува за пръв път през 1955. Автор е на около 1500 публикации в печата и на 30 книги в областта на художествената култура, етиката, мемоари. Има приблизително 1500 участия в телевизионни предавания и 500 участия в Националното радио. Днес, 23 януари, в столичната книжарница „Хеликон-Витоша” от 18,30 ч в ще бъде представена мемоарната му книга „България: преди, днес и утре (Мемоарна история на страната 1944-2013)“.
––––––––––––––
Към кои читатели е насочена новата Ви книга „България – преди, днес и утре”?
– Насочена е към масовия читател, тя е за всички хора със средно образовани и нагоре. Тя не е за елита, защото когато бях млад и се занимавах с театрална критика пишех по-терминологично, професионално, но когато кацнах в телевизията, а това беше през далечната 1969 г., се научих да говоря и пиша много простичко, много естествено, много достъпно, така че да ме разбират и неграмотните хора. Да не говоря, че ме разбират добре и интелектуалците. И неслучайно сега по улиците ме спират и роми, и интелектуалци. Няма представител и на което и да е съсловие да не ме е спирал за какъвто и да е въпрос.Сега, аз не казвам, че ромите четат, но при всички случаи те ме гледат и то масово – събират се в техните къщи и по15-20 човека ме гледат, защото нямат всичките телевизори. Това означава, че моят език, изказ, моите разсъждения, моите наблюдения, информацията, която им давам, им е интересна и ги увлича.
Тази книга е енциклопедия. Писана е на език, който е достъпен за всички ученици от шести клас нагоре. Не е неразбираема, аз пиша стегнато, без никаква наукообразност, без терминологии, сухоежбина, плюс това текстът е много емоционален – аз преживявам всичко, което пиша.
В книгата няма само разсъждения, има много информация, има много факти със сензационен характер, всичко за България – затова е енциклопедия. Тя би трябвало да бъде написана не от един човек, а от десет души. Тук има всичко за България, което има да се каже – от политиката, властта, народа, Народното събрание, народопсихологията до образованието, здравеопазването, до доходите на българите, икономиката, турцизацията на България, всички страни на културата.
В книгата има и една голяма глава, която се казва „Романът на моя живот”. Моят живот протече като роман, и то много увлекателен. Така че тази глава е особено достъпна за най-прости и най-сложни хора.
Книгата Ви е обемиста – над 900 страници. Колко време Ви отне да я напишете?
– Това е една от книгите на живота ми. Аз имам 30 книги. Три са за живота ми – едната е „История на световната драматургия”, другата е „Теория на художествената култура”, която фактически е естетика, теория на литературата и на всички изкуства, театъра, киното и въобще всички изкуства. „България – преди, днес и утре” я написах много бързо. Аз пиша бързо, изключително бързо.
Как пишете – на машина или компютър?
– Не мога да пиша на машина и никога не съм искал да се науча и на компютър. Пиша на ръка и винаги диктувам – сега на жена, която работи на компютър, а в старото време на машина. Това е много интересно .
Моята мисъл често изпреварва говора ми и ако аз седна да тракам на машина, не знам дали машината или компютъра могат да уловят това голямо темпо в течението на моята мисъл. Работя само с много опитни компютъристки и машинописки, които могат да гонят моето темпо.
Освен че разказвате за най-важните според Вас събития през последните 70 години, сте включили много портрети на наши съвременници, и не само. Как подбрахте имената, за които да пишете?
– Трябва да Ви кажа, че все пак в основата на тази моя книга лежат телевизионните ми коментари. Вероятно зрителите са забелязали и дори винаги са искали да им подаря моите листове с коментари, на които аз пиша с два цвята – червено и жълто. С червено, за да отлича едната тема от другата. Текстовете са нахвърляни грубо, но аз никога не чета. Ползвам ги само за лапсус. Случайно да не направя грешка на езика и да ми падне пердето и да не мога да продължа. Не ми се е случвало засега. Тия чернови са в основата на моите мемоарни книги, освен тези коментари, които са най-вече от последните 20 години, а и повече.
Аз имам вероятно феноменална памет, всичко ми е в главата, имам спомени още от царското време, а съм вече на 77 години. Никога не съм си водил записки, всичко е в главата ми. И когато седнах да пиша за миналите времена – от 1945-1946 г., всичко веднага се проясни, построи, изникна в главата ми и за кратко време го разположих на картината. Все пак върху основата на моята силна памет и на това, което говоря по телевизията, аз написах тази книга за неповече от 5-6 месеца. А тя би трябвало да се пише за 20 години и да я пишат 10 човека. Защото тя е за всичко, това е книга и за света – в нея има огромна глава за това какъв е съвременният свят, какви са проблемите му, защо той е толкова луд – даже има конкретни глави – „Светът и Съединените щати”,” Светът и Русия”, „Светът и Китай”.
Разбира се, тук са и много прочетени книги от мен, разбира се това е въпрос на култура. Аз имам 5 научни титли, които ми помагат да бъда много информиран, да мисля, да разсъждавам – аз съм професор по теория на художествената култура, аз съм доктор на филологическите науки, почетен професор на Университета по библиотекознание и информационни технологии, почетен професор на университета за национално стопанство. Не вярвам в света да има друг такъв. Обикновено ставаш почетен професор на един университет. Но в България това не се цени и то най-вече от властта.
Не мога да се оплача от народа. Аз съм изключително популярен – хората много ме гледат, но не знам колко четат. Не съм срещал българин, който поне веднъж да не ме е гледал на екрана. За съжаление, четенето е много по-малко. Мога само да кажа, че като отидох в Столичната библиотека, ми казаха: „Професоре, само Вашите два мемоарни тома са едни от четените, определено, не можем да кажем малко или много, но се четат достатъчно. За днешно време Вие може да се гордеете, че сте сред четените автори”. И се чете една друга моя книга – „История на световната драматургия”, доста по-малко, но и тя се търси.
Впечатляват имената на писателите, които имат портрети в тази книга. Кое е това, което обединява Вазов, Ханчев, Далчев, Ана Александрова, Лиана Даскалова и Любомир Левчев?
– Много са различни, исках да има от всички бои. Предимството на моята книга, е че тя е много разнообразна. Тя се занимава с политици и творци от всякакви видове, с най-различни индивидуалности като започнеш от диктатора Георги Димитров,който е абсолютен червен диктатор, и стигнеш до Тодор Живков, който също беше диктатор, но много гъвкав в сравнение с Георги Димитров и Вълко Червенков. Като се мине през Веселин Ханчев, който е изключително емоционален, пише много красиво, много изящно, Далчев пише много делово, умно, но малко прозаично, и се стигне до Лиана Даскалова, която е много изящна в своята поезия. Просто това са различни индивидуалности.
При художниците, например, Христо Стефанов, който е блестящ във всички жанрове, Сули Сеферов – талантлив човек, но той е по-специфичен, в приказен стил, което не е характерно за Христо Стефанов. Ивайло Савов пък е най-надареният скулптор на нашето време, за когото съм написал. Той е признат във Франция, а в България много често не те признават. Особеното при него е, че не прави тази класическа, скучна, застинала академична скулптура, а прави раздвижена скулптора, много разчупена , но без да стига до деформации.
Защото погледнете какви са скулпторите на много места из България. Едните от тях са като мумии, а другите са някакви изроди, това са някакви психопати – не можеш да разбереш животно ли е, човек ли е, говедо ли е, какво е. Писал съм и за певците, за актьори, например Емилия Радева, която е изключително различна от Йосиф Сърчаджиев. Тя е една такава строга актриса, овладяна, докато Сърчаджиев има много силни роли, но е доста истеричен и невротичен.
Четете ли съвременни автори? Какви тенденции в литературата бихте откроили днес?
– Аз съм чел прекалено много до 65-ата си година, изключително много. Когато учех в театралното, имахме много добра програма. Не мога да кажа, че имахме добри преподаватели, но следвахме руската програма за театралните висши заведения и тя беше много богата. Аз съм учил история на античния театър, история на европейския театър, на руския театър, история на българската литература, история на западноевропейската литература, история на музиката, тоест историите на всички литератури и изкуства. Аз като студент съм чел книги, не съм се запознавал с анотации, както правят сега много, включително и някои научни работници. Всички книги, които са разглеждани, съм ги прочел. Само за да напиша „История на световната драматургия”, която излезе в Москва и получи орден „Грибоедов”, аз съм прочел 1200 пиеси, за да анализирам 400 пиеси на 100 автори от всички континенти.
Ако бях в друга страна, тук няма какво да скромнича, сигурно щях да имам световна известност. Утешава ме това, че по сателита съм гледан в Германия, в Австрия в скандинавските страни, в Англия и т.н. Питам ги: защо ме гледате? Сигурно изпитвате носталгия по България? Те ми казват, че имат избор да гледат всичко, но ме гледат заради бързата реакция като телевизионер , ракетните рефлекси, заради атрактивността.
„Имате хубав език, вие сте вулканичен, темпераметен, Но и американците са такива, на те нямат и една петдесета от Вашата обща култура, нито американските, нито английските, нито германските телевизионери. А в културата Вие си играете със знание – като говорите за политика, Вие правите сравнение с литературата, с киното, театъра, живота, морала”, ми казват те.
Обичам обаче България, и то много. При това съм много обичан от голямата телевизионна аудитория. Книги не чете вече народът, но стотици хиляди ме гледат. Имам признание, но това е малка страна
Кои са любимите Ви писатели? Кои са Вашите учители в писането?
– Много е трудно да се каже, защото човек обича различни неща. Разбира се, любимец ми е Шекспир. Може би защото съм завършил ВИТИЗ, и се учи и играе Шекспир. Обожавам го не само като драматург, а и като поет – неговите сонети са превъзходни. Той не е само велик драматург, а и велик, гениален поет. За мен той е най-великия писател за всички времена.
След него са Сервантес и Омир с „Илиада”. Все пак Сервантес има само едно произведение – „Дон Кихот”,а Шекспир има 37 пиеси плюс сонетите. Обичам от французите Стендал, някои неща от Балзак. След като навърших 65 години, намалих четенето, защото трябваше да напиша моите книги и да споделя огромния опит, който имам като култура, като прочетени книги, големия ми житейски опит. Така че сега чета много подборно, само силни автори. Уважавам поезията, но чета само велики поети – средна поезия не чета. Средна проза мога да чета – защо, защото и да е средна, там има сюжет, има история, интрига
Ходите ли на театър? Каква е Вашата оценка за съвременната българска драматургия? Бихте ли посочили някои знакови спектакли?
– Сега нямам време да ходя на театър. И когато отида, се разочаровам. Ние имахме много голям театър до 1989 г. Сега кризата е тотална и сравнение не може да става – между бляскавите театрални представления и спектакли, които се играеха по времето на социализма, и тези, които сега се играят.Тогава имаше и много големи актьори и то не само талантливи и интелигентни, а одухотворени. Сега има много прости актьори, посредствени, нямат особен талант, нямат култура и това личи от простотията, за съжаление. Почти никого не харесвам.Мога да посоча 30 имена на актьори до 1989 г., които са блестящи, всеки със своя цвят, със своя индивидуалност, със собствен почерк. Сега аз в никакъв случай не мога да кажа, че актьорите, които са под 55 години, са безспорно отлични, и да посоча 5 имена.
Защо се случи така?
– Защото има прекъсване на традициите между поколенията. Ти ми задаваш много умни въпроси, кой ще ги чете. Ти не ме питаш, но аз съм дал над 500 интервюта през последните 5 години.
Как оценявате политиката на правителства в областта на културата след 10 ноември 1989 г.?
– Много слабо. Политическата ни класа е или полуграмотна, или неграмотна. Срамувам се да слушам политиците ни след 1989 г. Изключително прости хора.Как са си взели дипломите? Може би по милост или по-младите са си купили дипломите. Те говорят глупости. Те нямат информация за най-новата ни история. Например те не познават социалистическия живот с неговите идиотщини, но имаше и добри неща. При социализма държавата даваше много пари за култура. Това е една от причините изкуството да има тогава високи постижения. Имаха материални стимули хората. А сега е такава простотия, че не мога да дам и един пример за културен и интелигентен политик.
Какво е мнението Ви за социалните мрежи и въобще как интернет променя хората?
– Нямам време за интернет и социалните мрежи. Да ти кажа един абсурд, в моя живот има много абсурди – нямам време и нерви да се занимавам с интернет и да работя на лаптоп. Книгата ще бъде винаги несравнимо по стойностна отколкото интернет. Тя дава много по-голяма информация и много анализи на тази информация. Така че аз съм си посветил живота на книгата и на телевизията. Много гледам телевизия – 160 програми, непрекъснато правя съпоставка на нашите и чуждите телевизии.
Парадоксът е в това, че аз съм един от най-главните герои в интернет. Няма сайтове, които да не отразят моите изяви, много повече отколкото на всички български телевизионери. Предлагали ми са да се кандидатирам да стана президент, да направя партия, да стана депутат, но аз нямам такива амбиции, защото годините ми са много, а и защото целият телевизионен и медиен фронт е мой. Аз съм работил в 11 телевизии. Като ме махват от една по цензурни съображения, веднага ме взимат в друга. Защото правя рейтинг, вдигнали го, властта ги натиска, защото ще имат ядове с нея. 6 пъти съм свалян от 6 телевизии заради ДПС и БСП – главно заради тия две партии.
Какъв трябва да бъде успешният политик в днешно време?
– Политикът не се създава, той се ражда, както актьора, както художника , както учителя и лекаря. За политиката не е нужно да имаш само голяма култура, има политици, които са имали скромна обща култура, но са били големи водачи. Политикът трябва да има много силни природни качества – на първо място трябва да има железен характер, но и голяма гъвкавост – две противоположни неща. Освен това той трябва да бъде изключително изобретателен, предприемчив, инициативен и да може да работи с хора, да може да накара да го слуша и опозицията, да има ораторски дарби както и голяма работоспособност. Политик, който няма чувство за хумор, е неадекватен, той няма реално чувства за нещата и въобще хората без чувство за хумор са инвалиди и почти винаги са комплексари.
Сергей Станишев – нулево чувство за хумор, Георги Първанов има чувство за хумор, но е неинтелигентен и затова обича чалгата. Всички политици след 1989 г. обичат чалгата. Тодор Живков с много скромно образование, меко казано, с много слаба култура, когато е почнал в политиката, но той беше много хитър. Това е – политикът трябва да бъде интелигентен и много хитър, трябва да е прагматик, а Живков беше точно това. От гледна точка на прагматизма той е най-големият в цялата история на България, особено в най-новата, заедно със Стамболов, разбира се. Но Живков е по-хитър и по-гъвкав от Стамболов. Оня е сатрап.
Живков пускаше вицове за себе си, но се вбесяваше, когато се разказваха за него и имаше преследвани хора. Той самият обичаше много да се шегува. Обичаше комедията, обожаваше театъра. Той разбра едно нещо – понеже голямата политика го завари с много скромно образование, той се заобикаляше с най-големите интелектуалци на България – приятели му бяха трима академици – Георги Джагаров, Ангел Балевски, Пантелей Зарев. С кого се заобикалят сега нашите прости политици – с чалгаджии, до един с чалгаджии. Живков ходеше на театър до 50 пъти в годината без някой да го кара. Имах пълна информация от директорите на театрите. А тези не стъпват или един-два пъти в годината. Това е пълен позор.
Интервюто взе Румен Василев
„България: преди, днес и утре (Мемоарна история на страната 1944-2013)“ тук
