Ивайло Петров: В моето семейство всички бяха неграмотни,не можеха дори да се подписват

19.01.2014 Автори

Днес, 19 януари, се навършват 91 години от рождението на Ивайло Петров. Неговите творби „Мъртво вълнение“, „Преди да се родя и след смъртта ми“, „Объркани записки“, „Хайка за вълци“ отдавна са със статут на класики.

Роден е като Продан Петров Кючуков в с. Гюкчедьолюк (днес с. Бдинци), Добричко. Завършва гимназия в Добрич. Участва в Отечествената война и след края и се връща във Варна, където са се преместили да живеят родителите му.Там работи на няколко места.През 1947 г. учи няколко семестъра право в Софийския университет. Работи в сп. “Пламък”, в. “Литературен фронт”.Скоро оставя ученето, за да се отдаде на литературата. Първият му сборник е „Кръщение“, а с повестта „Нонкина любов“, която излиза на следващата година, Ивайло Петров става изключително популярен. Постъпва на работа в издателство „Български писател“ през 1953 г. и оттогава се посвещава професионално на попрището си на писател и редактор.

Лауреат на Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура „Хр. Г. Данов“ за 2002 г., на наградата „Златен век“ за принос в българската култура, на Голямата награда на СУ „Св. Климент Охридски“ за литература и много други.

Избрани мисли на Ивайло Петров

Често губя увереност в себе си, когато волно или неволно сравнявам писанията си с тези на големите творци. Това се дължи може би на обстоятелството, че съм роден и израсъл в бедно селско семейство.
Но нищетата на моето детство не беше толкова материална, колкото духовна. Може би повечето от нашите писатели от това време са родени в провинцията при подобни условия. Но всички, с които съм разговарял, са ми казвали, че все някой от семейството им е бил донейде природно интелигентен, че му е чел или разказвал приказки. На другите, чийто родители са били по-образовани, са им купували и книжки.
В моето семейство всички бяха напълно неграмотни,не можеха дори да се подписват.
———————-
Започнах да чета художествена литература на 16 години, без да съм чел детски книжки. Колкото да е странно обаче, по това време съчинявах стихове, като се учех от читанките и другите учебници по български език. Съчинявах така усърдно, че в последния клас на гимназията издадох първата си книжка…
————-
Но аз прочетох тая велика библейска мъдрост по-късно и на 28-29 години взех отново перото, за да съчинявам разкази и да ги печатам във вестници и списания. Съчинявах, но все така обзет от чувството на неувереност и вина, че осквернявам делото на великите творци. И така месец два работа, а след това още толкова, а понякога и година съмнение и мъчително безделие.
——————————-
Неудобно ми е да говоря за работата си. Тя е достояние на много хора, които я оценяват. Колкото до така наречения творчески процес, той е труден за обяснение. Разбират го може би само хората, които пишат, рисуват, композират. Нямам самочувствие да занимавам другите с личността и работата си.
——————-
Във всяко съчинение, прочетено след време от автора си, ще се открият недостатъци или пропуски, все нещо ще може да се допълни или подобри.
———————————-
В този роман се опитах да разкажа за времето, в което съм живял. То бе трудно и сложно време на социално, икономическо и нравствено преустройство на обществото. За пръв път в историята на човечеството бе установен комунистически строй. Премахната бе частната собственост, религията бе отречена като „опиум за народа“, въведена бе колективна обработка на земята, преосмислени нравствените ценности. За да се постигне тази първа в света коренна промяна в обществения живот, се изискваше всеобщо единомислие и съзнание, но те не можеха да се постигнат така бързо, както искаше властта. Това я принуждаваше да прибягва към насилие, на което станаха жертва много невинни хора.
Политическата обстановка изискваше да се следят мисленето и идейните убеждения на хората и особено творческата им дейност, да не би тя да оказва буржоазно влияние на обществото и да го отклонява от идеите на комунизма. Идейните грешки се наказваха с порицание или уволнение, а понякога и много по-тежко.
За „Хайка за вълци”
—–
Животът за мен е загадка необяснима. Още от юношеските си години, когато съм присъствал на погребения, както и на война, където съм виждал много убити, съм се питал какъв е смисълът на живота, след като завършва със смърт. Защо трябва да се създава живот, с толкова много мисли, чувства, въображение, радости, тъги и надежди, с една дума – цяла една сложна вселена, която накрая се умъртвява? Има ли някаква логика в това да създадеш живо същество и да го осъдиш на смърт още в мига на зачатието му?
————–
Човек страда от раждането до смъртта си и затова си мисля, че животът е възходяща спирала на страданието. Страдания ни причинява дори най-благородната страст – любовта. Обладани от това велико чувство, ние страдаме от ревност, от съчувствие към близките си,
—–
Преживявам житейските превратности и неприятните събития с безпокойство и тревога, но се стеснявам да давам външен израз на настроението си. Не съм от смирените и това го знаят най-близките ми приятели. То личи, както вече казах, и от съчиненията ми.
—–
Изкуството не се измерва на кантар.

—————

Понякога страданията на човека са тъй тежки и непоносими, а той няма сила и смелост да приеме доброволно смъртта, защото инстинктът му за живот е по-силен от смисъла му