Лира Литературно-рекламна Агенция
ФАЙЪР НЕ СЕ ИЗНЕНАДА, че мъжът в гората я простре¬ля. Изненада се, че я простреля случайно.
Стрелата се заби право в рамото й и я отхвърли настрани към близката скала. Дъхът й секна и тя се строполи на земята. Пусна лъка и посегна с разтреперана ръка към ножа, затъкнат в обувката й. Независимо от упоритата болка тя съсредоточи съзнанието си отвъд нея, студено и ясно като самотна звезда в черното зимно небе. Ако мъжът бе хладно¬кръвен и самоуверен, щеше да се защити от нея, но Файър рядко срещаше такива хора. Най-често се опитваха да я наранят ядосани, самонадеяни или уплашени мъже и тя намираше пролуки в крепостта на умовете им и се вмъкваше в тях.
Веднага намери съзнанието на този мъж – широко, почти гостоприемно отворено. Почуди се дали не е глупак, нает от другиго. Сниши се до скалата – стиснала зъби въпреки болката – внимателно, за да не повреди калъфа с цигулката, провесен зад гърба й. Дочу стъпките на мъжа сред дърветата, после диханието му. Нямаше време за губене, защото намереше ли я, той щеше да я простреля отново. Не искаш да ме убиеш. Отказал си се.
Той заобиколи едно дърво, сините му очи я зърнаха и се разшириха от удивление и ужас.
– Момиче! Не! – извика мъжът.
Файър размисли бързо. Нима не е искал да я убие? Не е познал коя е? Или е търсел момче или мъж? Арчър? С усилие на волята успокои гласа си.
– В кого се целеше?
– Не в кого, а в какво – поправи той. – Мантията ти е от кафява кожа. Роклята ти е кафява. Какво си въобразяваш, момиче? – Тръгна гневно към нея; огледа стрелата, забита в рамото й, и кръвта, напоила мантията, ръкава и шала, увит около главата й. – Ще рече човек, че си искала някой ловец да те простреля!
По-точно бракониер, помисли си Файър. В тези гори и по това време ловът бе забранен именно защото тя минаваше оттук в такива дрехи. За пръв път виждаше този възнисък светлоок мъж с жълтеникавокафява коса. Е, ако е бракониер и я е прострелял случайно, ловувайки незаконно в земите на Арчър, едва ли щеше охотно да се предаде на гневливия Арчър; тя обаче щеше да го подтикне да направи точно това. Кръвта й изтичаше и вече й се виеше свят. Без негова помощ нямаше да се добере до дома.
– Сега съм принуден да те убия – заяви мрачно той, но преди тя да смогне да осмисли думите му, добави: – Чакай! Коя си ти? Майко мила! Кажи ми, че не си…
– Коя? – настръхна Файър, вмъквайки се отново в съзнанието му, което се оказа поразително объркано – намеренията му плуваха, обвити в мъгла.
– Косата ти е скрита – посочи той. – Очите ти, лицето ти… Олеле! – Отстъпи назад. – Очите ти са толкова зелени! Настъпи сетният ми час!
Странен човек – първо щеше да я убива, после заключи, че той е мъртвец, а пък умът му се рееше напосоки. Сега й се стори, че ще побегне. Не биваше да му позволява. Сграбчи мислите му и ги подреди. Лицето и очите ми не те смайват.
Мъжът се втренчи объркано в нея.
Виждаш – аз съм най-обикновено момиче. Открил си най-обикновено момиче, ранено в гората. Трябва да ме спасиш. Заведи ме при лорд Арчър.
Тук Файър срещна известна съпротива. Мъжът се страхуваше, навярно от Арчър. Тя сграбчи по-силно съзнанието му и му се усмихна с най-ослепителната усмивка, която съумя да изобрази, сгърчена от болка и умираща от загуба на кръв. Лорд Арчър ще те възнагради. От главата ти няма да падне и косъм. Ще станеш герой.
Колебанието на мъжа се изпари. Той свали колчана и калъфа с цигулката от гърба й и ги преметна през рамо до своя колчан. Взе двата лъка, провеси здравата й дясна ръка през врата си и я поведе – по-скоро понесе – през дърветата към имението на Арчър.
Знае пътя, рече си изтощено тя, но бързо прогони мисълта. Нямаше значение кой е и откъде е дошъл. Важното бе да остане в главата му, докато я заведе у дома и хората на Арчър го заловят. Наостри зрение, слух и ум за чудовища, защото нито шалът, нито мисленият й щит срещу тях щяха да я скрият, ако надушат кръвта й.
Е, поне се бе уверила, че бракониерът е добър стрелец.
Арчър отстреля чудовищна хищна птица. В същия миг Файър и бракониерът излязоха, олюлявайки се, от гората. Стрелата излетя от балкона на горния етаж и описа красива, дълга дъга. Файър не бе в състояние да й се възхити, но бракониерът промърмори колко уместно е прозвището на младия лорд. Чудовището – яркожълто като слънчоглед – се гмурна надолу и падна на пътя пред къщата.
Стиснал леко лъка, Арчър стоеше висок и грациозен на каменната тераса, вперил очи в небето. Пресегна се към колчана, провесен на гърба му, сложи нова стрела на тетивата и огледа върховете на дърветата. Тогава ги зърна – нея и мъжа, повел я окървавена откъм гората. Обърна се рязко и влезе в къщата. Дори оттук, от толкова далече и макар да ги деляха каменните стени, Файър го чу как крещи. Изпрати думи и чувства в съзнанието му, не със заповед, а с послание: Не бой се. Залови го и го разоръжи, но не го наранявай. Моля те, добави, защото познаваше Арчър. Той е мил човек и аз го заблудих.
Арчър излетя през голямата порта, сподирян от капитана си, Пала, от лечителя си и петима стражи. Прескочи хищната птица и се втурна към Файър.
– Намерих я в гората – извика бракониерът. – Намерих я! Спасих й живота!
Щом стражите го уловиха, Файър освободи съзнанието му. Облекчението размекна коленете й и тя залитна към Ар¬чър.
– Файър… Файър – повтаряше приятелят й. – Как си? Къде другаде си ранена?
Краката й се огънаха. Арчър я подхвана и й помогна да седне на земята. Тя поклати замаяно глава.
– Никъде.
– Сложи я да легне – обади се лечителят. – Трябва да спра кръвотечението.
– Ще се оправи ли? – попита го трескаво Арчър.
– Най-вероятно – тросна се лечителят, – ако не ми се пречкаш, за да спра кръвта… господарю.
Арчър въздъхна тежко и целуна Фейър по челото. От¬дръпна ръце от нея и клекна наблизо, свил юмруци. Обърна глава към бракониера в хватката на стражите му и Файър го предупреди мислено: Арчър!, защото знаеше, че тревогата му ще подпали ярост.
– Мил човек, а? – просъска той на бракониера и се изправи. – Виждам, че стрелата в ръката й е от твоя колчан. Кой си ти и кой те изпрати?
Бракониерът не погледна към Арчър. Взираше се опулен във Файър.
– Тя пак е красива! Мъртъв съм!
– Няма да те убие – успокои го тя. – Той не убива бракониери, а и ти ме спаси.
– Ако си я прострелял, ще те убия, без да ми мигне окото – заплаши го Арчър.
– Все ми е едно – сведе глава бракониерът.
– Щом си искал да я спасиш, защо не махна стрелата и не превърза раната, преди да я помъкнеш насам? – изпепели го с поглед Арчър.
– Арчър… – подхвана Файър, но млъкна, преглъщайки писъка, напрял в гърлото й, когато лечителят откъсна кървавия й ръкав. – Аз го направлявах. Остави го на мира.
Арчър се извърна рязко към нея.
– А ти защо не се сети? Къде ти е умът?
– Лорд Арчър – ядоса се лечителят, – не бива да се крещи на ранени, докато кръвта им изтича. Помогни ми! Дръж я, за да извадя стрелата, и наблюдавай небето.
Арчър коленичи до Файър и я улови за раменете. Лицето му бе каменно, но гласът му пресекна разчувствано:
– Прости ми, Файър. – Обърна се към лечителя и го нахока: – Луд си да го правиш навън. Те надушват кръвта.
Последва внезапна болка, заслепяваща и ярка. Файър отметна глава назад и се заизвива в силните ръце на Арчър. Шалът й се смъкна и разкри искрящата пъстрота на косите й – изгрев, макове, мед, фуксия, пламък. Червено, по-лъскаво от кръвта, напояваща пътеката.
Вечеря в каменната си къща, непосредствено зад имението на Арчър. Стражите му я пазеха зорко. Арчър бе наредил да донесат мъртвата чудовищна птица в кухнята й. Той бе от малцината, които не я караха да се срамува, че харесва месото на чудовищата.
Хранеше се в леглото, а той седеше до нея, режеше й месото и я окуражаваше. Болеше я като дъвче, всичко я болеше. Вилицата й се струваше по-тежка от ръжен, хапките върху нея – повече от олово.
Затвориха бракониера в една от построените на хълма зад къщата външни клетки за чудовища, дело на бащата на Файър – лорд Кансръл.
– Надявам се да излезе гръмотевична буря – каза Арчър. – Надявам се да рукне потоп. Искам земята под твоя бракониер да се разтвори и да го погълне.
Тя не му отговори. Знаеше, че само се горещи.
– В коридора се разминах с Донъл. Мъкнеше купчина одеяла и възглавници. За постелята на убиеца ти, а? А и си го нахранила до насита, нали?
– Не е убиец, а бракониер с лошо зрение.
– Вярваш го по-малко и от мен.
– Вярвам, че когато ме простреля, ме сметна за сърна.
Арчър се облегна назад и кръстоса ръце.
– Може би. Утре ще поговорим пак с него. Ще го накараме да изплюе камъчето.
– Не искам да ти помагам.
– И аз не искам да те моля, скъпа, но се налага да разбера кой е и кой го изпраща. За две седмици виждаме втори непознат да скитосва из земите ми.
Файър се облегна на възглавниците, затвори очи и насили челюстите си да дъвчат. Всички бяха непознати. Идваха от скалите и от хълмовете и бе невъзможно да узнае истината на всеки. А и не искаше да я узнава, особено използвайки силата си. Едно е да обладаеш нечие съзнание, за да се спасиш от смъртта, съвсем друго – да крадеш тайните му.
Обърна се към Арчър. Той я наблюдаваше мълчаливо. По¬гледна сламенорусата му коса, дълбоките кафяви очи, гордите устни. Чертите, които познаваше, откакто бе проходила, а той бе малко момче и винаги разнасяше лък, голям колкото него. Името му бе Арклин, но тя първа го нарече Арчър. Той пък я научи да стреля с лък. Впила очи в лицето му сега – лице на зрял мъж, отговорен за северното си имение, за парите, стопанствата и хората в тях – тя разбра тревогата му. В Делс не царуваше мир. В Кралския град младият крал Наш се крепеше отчаяно на престола, докато бунтовните лордове като лорд Майдог на север и лорд Джентиан на юг събираха войски и замисляха как да го детронират.
Назряваше война. Планините и горите гъмжаха от шпиони и разбойници. Странниците винаги всяват смут.
– Няма да излизаш, докато ръката ти не укрепне – предупреди я Арчър с мек глас. – Не можеш да стреляш, а хищните птици са се развилнели. Съжалявам, Файър.
Тя преглътна. Не искаше да мисли за това неудобство.
– Няма значение. И без друго не мога да свиря нито на цигулката, нито на арфата или на флейтата, нито на който и да е друг от моите инструменти. Не е необходимо да излизам.
– Ще известим учениците ти – въздъхна Арчър и разтърка врат. – Ще помисля кой да те замести в къщите им. Не се доверявам на съседите ни.
Напоследък нищо не се приемаше на доверие, дори между дългогодишни съседи, и една от задачите на Файър бе да си държи очите и ушите отворени, докато дава уроци по музика. Понякога подочуваше разговор, научаваше информация, усещаше нещо нередно, което помагаше на Арчър и на баща му Брокър – и двамата предани поддръжници на краля.
Утехата на музиката щеше да й липсва. Най-лоши бяха раните, които й пречеха да свири на цигулката. Тя затвори очи и задиша бавно. Щеше да понесе тази рана като всички други – с търпение, подклаждано от неизбежността.
Затананика си тихо – песен за Северен Делс; и двамата я знаеха. Баща му обичаше да му я свири, когато бяха заедно.
Арчър я улови за здравата ръка и я целуна. Целуна пръстите й, китката й. Тя спря да пее. Отвори очи и срещна неговите – кафяви, усмихнати, палави.
Шегуваш ли се?, помисли си.
Той докосна косата й, грейнала върху възглавницата.
– Изглеждаш сърдита.
Арчър. Всяко движение ми причинява болка!
– Не е необходимо да се движиш. А аз умея да облекчавам болки.
Тя се усмихна неволно и проговори на глас:
– Вярно. Но и сънят е полезен. Отивай си вкъщи, Арчър. Все ще намериш чии болежки да изцериш.
– Какво коравосърдечие! – възкликна през смях той. – Забрави ли колко се разтревожих за теб днес?
Не беше забравила. Просто се съмняваше, че тревогата е променила нрава му.
След като той си тръгна, не заспа, разбира се. Опита се, но кошмарите я събуждаха отново и отново. Кошмарите винаги бяха по-зловещи през дните, когато се навърташе край клетките, защо там бе умрял баща й.
Кансръл, красивото чудовище, нейният баща. Децата на чудовищата в Делс винаги бяха чудовища. Дори единият родител да не е чудовище – като майката на Файър – потомците неизменно бяха чудовища. Кансръл имаше сребристосива коса със синкави оттенъци и дълбоки, тъмносини очи. Тялото и лицето му спираха дъха – гладки и съвършено изваяни като кристал, отразяващ светлината и излъчващ неосезаемото обаяние, което притежават всички чудовища. Беше най-красивият мъж на света или поне Файър смяташе така. Контролираше по-добре от нея съзнанията на човеците. Имаше по-голям опит.
Файър лежеше и се бореше със сънищата и спомените. Ревящият чудовищен леопард, среднощносин на златни петна, притиснал баща й с цялата си тежест. Мирисът на кръвта на баща й, неповторимите му очи, втренчени в нея, недоумяващи. Умиращи.
Прииска й се да не бе отпращала Арчър. Той разбираше кошмарите й, беше жив и страстен. Нуждаеше се от присъствието, от жизнеността му.
Мяташе се все по-неспокойно в леглото и накрая направи нещо, което би вбесило Арчър. Стана, довлече се до дрешника и облече – бавно, болезнено – палто и панталони, черни, за да се сливат с нощта. Опитът да увие косата си в черно едва не я върна обратно в леглото, защото й трябваха и двете ръце, а вдигането на лявата предизвикваше истинска агония. Успя някак си, но се принуди да погледне в огледалото, за да провери дали някой кичур не се подава. Обикновено избягваше огледалата. Смущаваше се да се смайва от себе си.
Пъхна нож в колана си, взе копие и се престори на глуха, макар съвестта да й нашепваше, припяваше, крещеше, че тази нощ е неспособна да се защити от бодливо прасе, камо ли от чудовищна птица или вълк.
Следваше най-трудната част – с една ръка да се измъкне тайно от собствената си къща, като излази по дървото пред прозореца, защото стражите на Арчър бдяха пред всички врати и нямаше да й позволят да се скита по хълмовете ранена и сама. Освен ако не ги заблуди с помощта на силата си – нещо, което не би сторила. Стражите на Арчър й се доверяваха.
Арчър пръв забеляза колко близо е старото дърво до къщата и колко е лесно да се изкатери нощем по него. Това се случи преди две години. Тогава баща й беше жив, Арчър бе на осемнайсет, а Файър – на петнайсет и приятелството им се бе развило по начин, който предпочитаха да пазят в тайна от стражите на Кансръл. Неочакваното, сладостно развитие увеличаваше оскъдния й списък с удоволствия. Арчър обаче не разбра, че Файър също започна да използва маршрута му, почти веднага – първо заобикаляше хората на Кансръл, а после, след смъртта му, хората на Арчър. Не за да прави нещо стъписващо и забранено, а за да се разхожда сама нощем.
Хвърли копието през прозореца. Последвалото изпитание включваше много сподавени ругатни, потене, прокъсани дрехи и изпочупени нокти. Стъпила на твърда земя, обляна в пот, разтреперана и осъзнала кристално ясно колко глупаво е постъпила, тя се подпря на копието като на бастун и закуцука, отдалечавайки се от къщата. Не искаше да отива надалеч – само там, където свършваха дърветата, за да вижда звездите.
Звездите винаги я утешаваха в самотата. Представяше си ги като красиви същества, сияйни и студени като нея; самотни, тъжни и мълчаливи като нея.
Тази нощ те блещукаха ярко в небето.
Изправена на скалистата поляна отвъд клетките на Кансръл, тя се къпеше в светлината на звездите и се опитваше да попие умиротворението им. Дишаше дълбоко и разтриваше белега от стрела на хълбока й. Имаше го от месеци, но току я наболяваше. Познато страдание – всяка нова рана пробуждаше старите.
Досега никога не я бяха ранявали случайно. Когато обрисуваше мислено белезите си, й ставаше почти забавно. Имаше белег от кама над лакътя, друг – на корема, на гърба пък – прорез от стрела. Случваше се. На всеки миролюбив човек се падаше по един, който искаше да я нарани, дори да я убие, защото не може да притежава красотата й или защото презира баща й. И на всяко нападение, оставило белег, се падаха пет-шест, които бе успяла да възпре.
По китката й се виждаха следи от вълчи зъби. По рамото – белези от нокти на хищна птица. И вълкът, и птицата бяха чудовища. Имаше и други рани – дребни, невидими. Тази сутрин в града горещите очи на някакъв мъж заопипваха тялото й, а съпругата му до него я гледаше с ревност и омраза. Или ежемесечното унижение по време на женското й кървене да я придружава страж, за да я закриля от чудовищата, надушващи кръвта й.
– Не бива да се притесняваш – повтаряше й Канслър. – Трябва да се радваш. Не усещаш ли колко е приятно да въздействаш на всеки и всичко със самото си съществуване?
Кансръл не изпитваше унижение. Той отглеждаше чудовищни животни като домашни любимци – сребристолилава граблива птица, морав планински лъв, тревистозелена мечка със златисти отблясъци. Среднощносиният леопард със златни петна също му беше питомец. Нарочно не ги дохранваше и се разхождаше край клетките им с непокрита коса, прорязвайки кожата си с върха на ножа, та капки кръв да избият върху нея. Обичаше да кара чудовищата си да вият, да реват и да стържат със зъби по металните решетки, подивели от желание да ги впият в чудовищното му тяло.
Тя дори не можеше да си представи какво е чувството да не изпитваш нито страх, нито срам.
* * *
Въздухът овлажня и застудя. Тази нощ умиротворението й убягваше.
Тръгна бавно към дървото. Опита се да се покатери, но ноктите й само издраскаха немощно ствола му и тя разбра, че за нищо на света няма да успее да се върне в спалнята си така, както бе излязла оттам.
Гръм и мълнии, помисли си горчиво, облегна се на дървото, изтерзана от болка и изтощение, ругаейки глупостта си. Оставаха й две възможности и двете неприемливи. Или да се предаде на стражите пред вратите и утре да води битка за свободата си с Арчър, или да влезе в ума на някой от войниците и да го подлъже.
Съзнанието й се пресегна предпазливо да провери кой е наблизо. Бракониерът спеше в клетката си. Пред страничния вход на къщата стоеше на пост по-възрастен страж на име Крел – беше й нещо като приятел, или би могъл да бъде, ако не проявяваше склонност да й се възхищава твърде много. Крел бе музикант, талантлив като нея и по-опитен и понякога свиреха заедно – Файър на цигулката, а той на флейта или свирка. Крел вярваше непоклатимо в безупречността й и никога не би се усъмнил в нея. Лесна мишена.
Файър въздъхна. Арчър бе по-добър приятел, когато не знаеше всяка подробност от живота и мислите й. Налагаше се да го направи.
Прокрадна се към къщата и се шмугна сред дърветата край страничния вход. Усещането, че чудовище се пресяга към портите на съзнанието ти, е едва доловимо. Силен и опитен човек е в състояние да се научи да разпознава посегателството и да залоства портите. Тази нощ умът на Крел бе нащрек за нашественици, но не точно такива. Мислите му бяха отворени и отегчени и тя пропълзя в тях. Той забеляза промяната и се сепна, ала тя тутакси отвлече вниманието му. Чу нещо. Ето пак… Чуваш ли го? Викове пред къщата. Отиди да видиш какво става.
Крел бързо се отдалечи от вратата, обръщайки й гръб. Тя излезе измежду дърветата и тръгна към вратата.
Не чуваш нищо зад теб. Шумът долита отпред. Вратата зад теб е затворена.
Той не се обърна назад, не се подвоуми дори що за мисли се въртят в главата му. Тя отвори вратата, вмъкна се вътре и я затвори. Облегна се върху стената в коридора, необяснимо отчаяна колко е лесно. Смяташе за нередно да успееш да заблудиш някого с такава лекота.
Погнусена от себе си, се заизкачва към спалнята. В главата й натрапчиво се настани една песен; незнайно защо се повтаряше отново и отново – погребална делсийска мелодия, оплакваща погубения живот.
Сигурно спомените за баща й я бяха пробудили. Никога не беше я свирила на цигулката, нито пък я изпълняваше в негова памет. След смъртта му се чувстваше твърде зашеметена от скръб и объркване, та да свири. Запалиха огън за него, но тя не отиде да го види.
Кансрел й подари цигулката. Една от чудатите му прояви на благосклонност, понеже той нямаше търпение да слуша музиката й. Сега Файър бе сама, единственото чудовище с човешки облик в Делс, а цигулката бе един от малкото й щастливи спомени с него.
Щастливи?
Понякога в спомените за него навярно се прокрадваше радост. Ала това не променяше действителността. Всичко объркано в Делс по един или друг начин водеше началото си от Кансрел.
Тази мисъл определено не звучеше успокоително. Сломена от умора, заспа дълбоко и засънува в съпровода на делсийската жална песен.
„Огнена“ от Кристин Кашор тук
