Лира Литературно-рекламна Агенция
„Без милост” – последният роман на Иван Голев, е сред номинираните за наградата „Хеликон”.
––––––––––––
Представете се с 5 изречения.
– Казвам се Иван Голев. От 40 години вдигам щанги. От 45 години се боря за вниманието на читателите. От 50 години ловя риба. Защо е всичко това?
Какво означава за Вас номинацията Ви за наградата „Хеликон”?
– Ако не греша, това е петата ми поредна книга, номинирана за тази награда. Не съм я печелил, но фактът говори, че каквото и да напиша, то все бива забелязано. Излиза, че пиша прилично, нямам друго обяснение. И признавам, харесва ми да съм сред номинираните. „Хеликон” е сериозна институция и аз дълбоко я уважавам за всичко, което прави за литературата.
Как оценявате конкуренцията, в която се състезавате? Чели ли сте някоя от книгите на другите номинирани?
– Допускам, че е стабилна. Но книгите им не съм чел.
Как бихте характеризирали литературното поколение, към което принадлежите?
– Никак, защото не принадлежа към никакво литературно поколение. Писал съм стихове, разкази, новели, повести, романи, стихотворения за деца, криминалета, приказки, театрални пиеси, сценарии за филми, куклени пиеси, есета. Не познавам човек на моята възраст у нас да се е изявявал в толкова различни жанрове. Познавам един друг обаче – Иван Вазов. И той доста ги е сменял. Освен това ми е адаш. Освен това баща му е Минчо, а на мен дъщеря ми е Мина. Освен това и аз известно време съм живял в Сопот. Освен това сме набори – той е 1850-и, аз съм 1950-и. И въпреки всичките тези прилики, не бих казал, че сме от едно поколение. А щом за него не бих, не виждам защо да го правя зорлем за други.
На кои писатели, наши и чужди, сте благодарен и за какво?
– На седемгодишна възраст прочетох „Дон Кихот”. Благодарен съм на Сервантес, че ме държа в плен до последната хилядна страница. Благодарностите ми ще бъдат много и ще изпусна мнозина, и все пак благодаря на Достоевски – за светлината в мрака, на Чехов – за детайла, на Илф и Петров – за смеха, на Хенри Милър – за освободеността, на Кафка – за магията на абсурда, на Хемингуей – за мъжкарството, на Набоков – за блестящите метафори, и на още стотици, че във всеки от тях съм откривал качества, които съм се стремил да придобия. Човек е такъв, каквито са му приятелите. Надявам се – както при грипа – да съм пипнал нещо от тях.
Познавате ли профила на читателите си?
– Не, но ми се ще да си го представя. Той е изящен, с дълги мигли, съсредоточен поглед, чувствен нос, с плътни устни, които понякога се свиват тревожно, друг път се отпускат в усмивка или прихват в смях, с остра брадичка и нежна шия. Профилът е частично осветен от нощната лампа, но и отчасти скрит за любопитното око. В сенките му се крият въпроси, надежда, скепсис, доброта и очакване да бъде изненадан. Ето това очакване се стремя да не излъжа, тези устни – да не видя изкривени от разочарование или досада.
Свързани заглавия
Деян Енев: Във вагона на моите читатели няма случайни пътници
Симо Андонов: Малцина са онези, които знаят, че има смисъл да ни четат
Петър Волгин: Да пишеш и да говориш по темата за еврейството е риск
Алек Попов: Книгите умеят да чакат, за разлика от хората
Людмил Тодоров: Пиша книги само в краен случай
Чавдар Ценов: Броят на хубавите книги расте застрашително
„Без милост“ тук
