Начало / България / Ученик от Хасково спечели конкурса „Ако можеха да говорят… животните“

Ученик от Хасково спечели конкурса „Ако можеха да говорят… животните“

Петър Вълчев от хасковската математическа гимназия спечели първо място в националния конкурс за млади автори, организиран от Министерството на околната среда и водите под надслов „Ако можеха да говорят… животните“, съобщи haskovo.net. Разказът „Кучешки истории“ на 18-годишния ученик бе единодушно избран за №1, изпреварвайки творбите на Патриция Митковска от Варна и Ива Милтенова от София. Първа наградата е електронен четец, втората е мобилен телефон, а третата – таблет.

Петър Вълчев е ученик последна година в ПМГ със специалност „Информатика с английски“. За него писането е хоби и любов. Пише отдавна, като част от творбите му са публикувани, но засега само във виртуалното пространство.

Ето и творбата на Петър Вълчев:

КУЧЕШКИ ИСТОРИИ

Студено ми е. Отдавна съм буден, но не отварям очи. Лежа, покрит със стария кашон, за да не измръзна. Така нареченият ми дом се намира между два високи блока. При мен спят жена ми и трите ми деца, които вероятно също усещат студа.
Отварям очи, ставам и се оглеждам. Недалеч виждам кокалите от пилето, което ядохме преди три дни. От тогава насам не сме вкусили нищо друго. Днес се надявам да припечеля нещичко, за да заситя глада на семейството ми.
Тук, в големия град, е много шумно. Имам чувството,че грозните високи сгради строго са се вторачили в мен. Мрачните сиви облаци са окупирали цялото небе и нито един слънчев лъч не може да пробие през тях. Колите бясно тичат по улиците и от време на време грубо подвикват една на друга с шумните си клаксони.
Между другото, казвам се Рико и съм куче. Живея обикновен живот. Налага ми се да ходя на работа, за да изхранвам семейството си. Никога не съм получил нищо наготово освен територията, на която сега живея. Тя от дълги години принадлежи на моя род. Дядо ми я е маркирал още когато е бил дете и сега е моя по наследство.
Аз не го познавам лично, но баща ми е разказвал на мен и братята ми за него. Бил е куче пазач. Защитавал е къщите на хората. Загинал е, изпълнявайки служебните си задължения. Някакъв крадец нахлул в къщата на стопанина му, а дядо ми му скочил, за да защити собствеността, която е трябвало да пази. Онзи обаче го застрелял. Ех, тази история, както винаги, ме разстройва, затова се връщам към реалността.
Сутрин като всяка друга. Работният ден започва рано, затова тръгвам от вкъщи преди останалите да са се събудили. Жена ми ще се грижи за децата. Трябва да закуся, но нямам време. Решавам, че ще ям по път. Спирам пред едно заведение, заставам пред единствената маса, на която седят хора и докарвам възможно най-милия поглед върху лицето си. Махам с опашка. Получавам само едно късче хляб. То далеч не ме засища, но трябва да бързам, затова оставям хората на мира.
По пътя виждам един от моите братя – Роки. Той винаги е бил най-добър от всички ни. Още когато бяхме малки, си личеше, че е по-умен от останалите. Той първи спря да си гони опашката, защото разбра, че е безсмислено, докато аз и другите ми братя стигнахме до този извод доста по-късно. Сега е куче водач. Помага на слепи хора да се ориентират. Толкова е съсредоточен в работата си, че дори не ме вижда. Дори когато се опитвам да го поздравя, той не ме чува. Личи си, че има напрегнато ежедневие. Поне върши нещо достойно, а не като повечето кучета в днешно време.
Друг от братята ми – Бък, пък съвсем се е отдалечил от сивата градска обстановка. Той имаше шанса да си намери стопани още като малко куче. Сега живее в планината. Радва се на спокойния живот и чистия въздух. Понякога, когато собственикът му се връща в града, Бък наминава да ме посети. Говори ми за безкрайните зелени поляни, по които бяга по цял ден. Трябва да чуете онези негови истории, в които разказва как гони зайците. Ужасно смешни са. Всъщност, аз много му завиждам за живота, който води.
Осъзнавам, че трябва да побързам. Тичам с всички сили, за да стигна навреме. Разбира се, закъснявам. Шефът отново ме хваща на местопрестъплението. Той е нисък и противен булдог със сбръчкана кожа и смачкана муцуна. Имам чувството, че само чака да закъснея с малко, за да ми се скара. Все пак навеждам глава и се старая да изглеждам виновно. Успявам да изтрая цялата му лекция, без да възразя нито веднъж.
Време е да се залавям за работа. Кофите няма да се преровят сами. Ето как стоят нещата: Всяко куче си има собствен контейнер. Кой каквото намери – негово си е. Може да го отнесе вкъщи. Никой няма право да рови в боклука на другия. Ако се намери някой отпадък, който е в спорна територия, то шефът решава кое куче ще го получи. Той решава също така и кой в коя кофа ще работи. Аз, естествено, съм на най-лошото място. Тук почти никой човек не изхвърля храна. Повечето оставят само старите си дрехи, а и от време на време някои хора идват и ми се ровят в боклука. Много е невъзпитано, но няма какво да направя. По-силни са от мен.
Изведнъж обаче се натъквам на нещо по-особено. Опаковано е в някаква цветна картонена кутия. Мирише хубаво. В първия момент си мисля, че това е просто опаковката на някаква вкусна храна, но не е. По тежко е. Отварям кутията и очите ми светват. Торта! Само съм виждал как хората ядат това нещо, но никога не съм вкусвал. Започвам да скачам от радост и да лая доволно. Най-сетне семейството ми ще хапне нещо хубаво.
А да, пропуснах едно от правилата – шефът може да конфискува, каквото реши от работниците. Познайте какво избира той. Точно така – тортата. Е, какво да се прави животът е несправедлив. В следващите няколко часа единственото по-интересно нещо, което намирам, е старо протрито въже. Не ми върши никаква работа, но поне ми помага да си представя как беся онова ужасно същество, наречено мой шеф.
Обедна почивка. Всичките ми колеги се събират пред една изоставена фабрика. Там мирише ужасно, но на пътя пред нея има огромни дупки. Когато вали, стават големи локви. Няма да ви лъжа – истинско удоволствие е да пиеш дъждовната вода от тях. Все пак не отивам там с колегите ми, защото не ги харесвам. Всички до един са идиоти. Събират се заедно и си разказват за глупавите си мечти и как някой ден ще ги постигнат. Един искал да има богат стопанин, друг да има за приятелка някое екзотично хъски, а трети да се издигне в кариерата и да стане шеф. Ех, мечтатели. Преди и аз бях такъв, но вече – не. Животът уби всичките ми стремежи. Сега имам семейство и нямам време да мечтая. Трябва да работя, защото вкъщи ме чакат гладни гърла.
Седя пред една пейка в парка и търпеливо чакам почивката да свърши. Тогава минава тя. Очите й са черни като маслини, козината й е на идеални розови къдрици, а тя се разхожда гордо като богиня, наметнала скъпата си каишка, на която води превзетата си собственичка. Това беше пуделът Бела – детската ми любов. Влюбих се в нея, още когато я видях. Тя също не беше безразлична към мен. Любовта ни обаче беше невъзможна. Тя е породисто куче, собственост на богаташи, а аз обикновен уличен пес, без стопани и с много бълхи. Вярно, тя, както и много други жени, харесваше бунтарския ми вид, но нямаше как да сме заедно. Ние принадлежим към различни светове.
Камбаната на часовника бие три пъти, което означава, че почивката е свършила. Връщам се на работното си място. С нежелание продължавам да преглеждам боклука в моята кофа. От някъде усещам миризмата на топъл хляб. Обръщам се и виждам един човек от женски пол. Вече се научих да ги разпознавам. Забелязах, че женските индивиди са по-слаби и често косите им са по-дълги от тези на мъжките. В някаква торба тя носи въпросния хляб. Колегите ми веднага се втурват към нея. Започват да я молят за няколко залъка. Тя незнайно защо се плаши и започва да крещи. Може би си мисли, че я нападат. Тръгва да бяга в обратна посока, а кучетата я следят по петите с още молби за хляб. Хората са толкова глупави.
След няколко минути колегите ми се връщат. Не ми изглеждат наядени. Очевидно не са получили нищо. После чувам звука, който бих разпознал навсякъде. Това е камионът, който събира боклуците от контейнерите. Той дава край на работния ден. Гледаме как отпадъците, в които цял ден сме ровили, малко по малко се изсипват в големия камион, който по скоро прилича на някакво огромно стоманено чудовище. След това всички се разотиваме.
Вече е тъмно. На връщане вървя заедно с колегите, не защото изведнъж съм ги харесал, а защото това е най-прекият път за вкъщи. Те поне са намерили нещо в кофите, което да занесат в домовете си. Аз за поредна вечер се връщам с празни ръце. Семейството ми ще бъде разочаровано от факта, че отново ще остане гладно. Не мога да понасям шума от къркорещите им стомаси.
Има обаче моменти, в които всичко се променя. Малките неща престават да имат смисъл и единственото важно остава животът. Този момент е един от тях. Усещам, че нещо се случва. Няколко кучета около мен се разбягват. И аз го правя инстинктивно. Докато се старая да движа четирите си лапи възможно най-бързо, се обръщам назад. Виждам хора с бели дрехи, които носят в себе си намордници. Това е ясен знак да бягам още по-бързо. Когато бях малък, тези хора отведоха баща ми и оттогава не съм го виждал. Тичам само напред с всички сили, но все пак от време на време отвръщам глава назад, за да гледам какво става. Няколко от колегите ми вече са хванати.
В един момент решавам, че съм се отдалечил достатъчно, защото вече не виждам никого. Нещо обаче не е както трябва. Усещам някаква дразнеща светлина, насочена към очите ми. Когато се обръщам, виждам, че това са фаровете на огромен тир…
Топло ми е. Събуждам се и веднага отварям очи. Лежа покрит с мекия памучен юрган. Намирам се в спалнята. При мен спи жена ми, а в съседната стая са трите ми деца.
Между другото, казвам се Рико, но не съм куче. Аз съм човек, който просто имаше странен сън.
„Добре, че животните не могат да говорят, защото иначе… всъщност, нямаше да кажат нищо по-различно от нас, хората” – мисля си аз.

Фото: haskovo.net

Прочетете още

Один_из_самых_известных_символов_Копенгагена_—_Русалочка

Малката русалка запечатала лика на балерина

Символът на Копенхаген е открит на 23 август 1913 г. Най-тъжната приказка – това е …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.